О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 596
София, 12.07.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на девети юли две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №1140/2019 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба.,вх.№2018/04.02.2019 г. подадена от адвокат Я. Д. – процесуален представител на И. Д. Б. от [населено място], против въззивно решение №2981/17.12.2018 г. по гр.д.№2347/2018 г. по описа на Софийския апелативен съд, 4 състав, с което е отменено решение №897/09.02.2018 г. по гр.д.№15663/2016 г. по описа на Софийския градски съд, I ГО, 3-ти състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният от И. Д. Б. против „ТЕЛЕГРАФ“ ЕООД – София, иск с правно основание чл.49, във връзка с чл.45 ЗЗД, за сумата 2000 лева, и искът е уважен за тази сума. В останалата част решението на първата инстанция е потвърдено.
Въззивната инстанция е приела, че „Правното основание на предявения иск е чл.49 от ЗЗД, предявен срещу дружеството ответник, за което не се спори, че е издател на вестник „Телеграф” – следователно е възложител на работата на работещите във вестника лица. За да са налице предпоставките на чл.49 от ЗЗД за ангажиране на гаранционно-обезпечителната отговорност на възложителя на работата за заплащане на обезщетение за вреди, причинени от лицата, на които работа е била възложена, е необходимо да се установи освен настъпването на вредите, също така и противоправно поведение – действие или бездействие на извършващите възложената работа, както и причинна връзка между това поведение и настъпилите вреди.
Неимуществените вреди, претърпени от ищеца и изразяващи се в чувство за срам, унижение, потиснатост, огорчение от колеги, са установени от показанията на цитираните свидетели Д. и А..
При преценка на правомерността на действията на лицата, публикували процесния материал, въззивният съд взе предвид следното:
Съгласно чл.39, ал. от българската Конституция „Всеки има право да изразява мнение и да го разпространява чрез слово – писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин.” В ал. 2 на същата конституционна разпоредба обаче е предвидено, че „Това право не може да се използва за накърняване на правата и доброто име на другиго”.
Поради това следва да се прецени, доколко посочените в исковата молба изрази са обидни за ищеца. Обидата е противоправно деяние и такава е налице, когато някой каже или извърши нещо унизително за честта или достойнството на другиго в негово присъствие. Дефиницията на деянието „обида“ се съдържа в чл.146, ал.1 от НК, но тя е приложима и при деликта. При разпространение на обида чрез средство за масово осведомяване, следва да се приеме, че обидата е нанесена в присъствие на пострадалия. Унизителният характер на казаното следва да се преценява съобразно приетите в обществото морални норми за нормално човешко общуване, като без значение е обстоятелството дали казаното отговаря на действителността, дали направената от дееца оценка е основателна. Не е необходимо това да са вулгарни изрази или „псувни“, както се е изразила свидетелката Д..
Съгласно „Речник на думите в българския език“, изразът „псевдо-“ се използва като съставна част на сложни думи със значение „мним“, „лъжлив“. Следователно, употребеният двукратно израз „псевдожурналист“ е насочен към отричане на професионализма на ищеца. Жаргонният израз „менте“ се употребява в сходен смисъл – фалшиво, неоригинално. С негативно съдържание е и определението „скандален“ – срамен, позорен, възмутителен. Използваните по отношение на ищеца определения са определено обидни, поради което са и противоправни.
Обстоятелството, че процесната публикация възпроизвежда друг материал, съдържащ се в сайта crimes.bg, не може да обоснове отпадане на отговорността за причинени вреди. Всеки издател /съответно журналист или редактор/ следва да отговаря за разпространените от него обиди, след като от тях са причинени вреди. В случая обидите са разпространени много по-широко чрез печатното издание, излизащо в значителен тираж, отколкото в цитирания сайт.
Съдът не приема тезата на процесуалния представител на въззиваемия ответник, че ответното дружество не следва да отговаря за понесените от жалбоподателя морални вреди, тъй като „ищецът не е бил засегнат от написаното в статията, а я приема като личен удар, защото се познава с главния редактор на вестник „Телеграф”. Обстоятелството, че лице, което заема отговорна длъжност във вестника, е допринесло съществено за интензивността на вредите, не само че не освобождава от отговорност ответника „Телеграф“ ЕООД, а е допълнително основание за ангажирането й.
При определяне на размера на обезщетението въззивният съд взе предвид изрично посоченото от самия ищец, че настоящата претенция е предявена само за обезщетяване на вредите от обидните изрази, а за останалите твърдения в публикацията, които той счита за клеветнически, ще претендира обезщетение в друг граждански процес. От цитираните гласни доказателства се установява, че И. Б. тежко е понесъл изнесеното в целия материал, поради което съдът следва да определи обезщетение за вредите, понесени в резултат от обидата, разграничавайки ги от тези, за които се твърди, че са причинени от клевета.
Освен това, на настоящия състав е служебно известно, че по друго гражданско дело, друг ответник е осъден на две съдебни инстанции да заплати на ищеца И. Б. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 3 000 лева за публикация с почти идентично съдържание, излязла по същото време. Въпреки че решението още не е влязло в законна сила, това обстоятелство също следва да бъде отчетено при определяне на размера на обезщетението.
С оглед на установените морални вреди, претърпени от ищеца Б., изразяващи се в обида и унижение поради очевидното отричане на качествата му на журналист и то от колеги, които познават професионалната му биография и при съобразяване на допълнителните обстоятелства, посочени по-горе, настоящият съдебен състав намира, че ответникът следва да заплати обезщетение в размер на 2 000 лева. Що се отнася до твърдението, че в резултат от тази публикация се е влошило и здравословното състояние на ищеца, съдът го приема за недоказано. Действително, налице са данни за здравословни проблеми, настъпили след публикуване на процесния материал, но причинната връзка не е установена чрез специализирана медицинска експертиза.
В останалата й част до заявения размер от 30 000 лева претенцията на ищеца се явява неоснователна. Лихвата върху обезщетението се дължи от датата на увреждането – 29.10.2015 г.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че въззивното решение следва да бъде допуснато по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК, като се поставят следните въпроси: 1.Относно преценката на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа за справедливостта, във връзка с прилагането на т.11 от ППВС №4/1968 г. ? и 2. За определяне размера на дължимото обезщетение, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД ?
Сочи се практика на ВКС по чл.290 ГПК, която се прилага.
Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Ответникът по касация „Телеграф“ ЕООД – София, е депозирал отговор по смисъла на чл.287 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, изложението за допускане на въззивното решение до касационното обжалване и взе предвид отговора на ответника по касация намира следното:
Касационната жалба е подадена в законния срок,, поради което е процесуално допустима. За да се произнесе по допустимостта на въззивното решение до касационно обжалване настоящият състав на ВКС взе предвид следното:
С оглед поставените въпроси, настоящият състав на Върховния касационен съд, IV г.о., намира, че двата, които са взаимосвързани, са решаващи за изхода от спора, поради което въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
На касационния жалбоподател следва да се укаже в седмичен срок от получаване на съобщението да внесе и представи документ за внесена държавна такса по сметка на Върховния касационен съд в размер на 560 лева, като в противен случай касационната жалба ще бъде върната и производството по делото прекратено.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №2981/17.12.2018 г. по гр.д.№2347/2018 г. по описа на Софийския апелативен съд, 4 състав.
УКАЗВА касационния жалбоподател И. Д. Б. в седмичен срок от получаване на съобщението и настоящото определение да представи платежен документ за внесена държавна такса по сметка на Върховния касационен съд в размер на 560/петстотин и шестдесет/ лева.
В противен случай производството по делото ще бъде прекратено.
Делото да се докладва на председателя на ІV г.о. на ВКС за насрочване след внасяне на държавната такса, а в противен случай делото да се докладва на съдията – докладчик за прекратяване на производството.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: