О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 596
гр. София, 04.05.2015 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на девети април през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 1374 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. А. С. срещу решение № 1913/13.12.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 2591/2014 г. на Варненския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 4191/14.08.2014 г. по гр. дело № 17156/2013 г. на Варненския районен съд, като краен резултат е отхвърлен предявеният от жалбоподателката срещу [фирма], иск с правно основание чл. 200 от КТ за заплащане на сумата 35 000 лв. – обезщетение за причинени неимуществени вреди от смъртта на сина й А. С. С., настъпила на 23.08.2011 г. в резултат на трудова злополука, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 23.08.2011 г. до окончателното й изплащане; в тежест на жалбоподателката са възложени разноските по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответното [фирма] не е подало отговор на касационната жалба в срока за това.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателката, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните два материалноправни въпроса: 1) по какъв начин следва да се тълкува и прилага материалноправната норма на чл. 60 от КСО при заведен иск по чл. 200 от КТ; и 2) необходима предпоставка за уважаването на иск с правно основание чл. 200 от КТ ли се явява разпореждането по чл. 60 от КСО за установяване на трудова злополука. Жалбоподателката поддържа, че по тези правни въпроси обжалваното решение е в противоречие с практиката на ВКС, като в тази връзка сочи: решение № 993/05.11.2008 г. по гр. дело № 4279/2007 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 29/23.02.2009 г. по гр. дело № 4279/2007 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 666/02.02.2010 г. по гр. дело № 2960/2008 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС и решение № 1336/24.11.1992 г. по гр. дело № 1134/1992 г. на ІV-то гр. отд. на ВС.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване.
В мотивите към обжалваното решение въззивният съд е приел, че за да се уважи иск по чл. 200 от КТ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени като последица от трудова злополука, следва да се установи наличие на трудово правоотношение, претърпяна трудова злополука и настъпили вреди за ищеца, които са последица от злополуката. Окръжният съд е приел и че по настоящото дело не са представени доказателства за наличие на трудова злополука – не е представено разпореждане на органа по чл. 60, ал. 1 от КСО, с което да е прието, че процесната злополука е трудова. В тази връзка са изложени съображения, че липсата на влязло в сила разпореждане на органа по чл. 60, ал. 1 от КСО, представляващо индивидуален административен акт, който установява наличието на трудова злополука, налага извода за неоснователност на предявения иск по чл. 200 от КТ; както и че в съдебното исково производство по този иск, установяването на характера на злополуката не може да се извърши, тъй като за това е предвиден специален административен ред в чл. 57 и сл. от КСО и в Наредбата за установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки. В заключение е прието, че тъй като наличието на трудова злополука не е доказано от страна на ищеца – не е доказан един от елементите от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя по чл. 200, ал. 1 от КТ, то предявените искове за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, заедно със законната лихва за забава са неоснователни. В решението си окръжният съд се е позовал на трайната практика на ВКС, като е посочил: решение № 31/02.02.2011 г. по гр. дело № 1894/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 109/12.03.2012 г. по гр. дело № 622/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 753/28.01.2011 г. по гр. дело № 457/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 339/10.10.2011 г. по гр. дело № 859/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, всички постановени по реда на чл. 290 от ГПК.
С обжалваното решение въззивният съд е разрешил изведените от жалбоподателката правни въпроси в пълно съответствие с формираната по реда на чл. 290 от ГПК, обилна по-нова, трайно установена практика на ВКС, израз на която са, както четирите решения, посочени в обжалвания акт, така също и: решение № 319/22.06.2010 г. по гр. дело № 204/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 728/28.01.2011 г. по гр. дело № 1957/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 410/29.06.2010 г. по гр. дело № 599/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и др. В тях еднозначно се приема следното: Надлежният ред за установяване на трудова злополука, като елемент от фактическия състав на обективната и безвиновна отговорност на работодателя на основание чл. 200, ал. 1 КТ, е нормативно определен с разпоредбите на чл. 57 и сл. от КСО и Наредбата за установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки, приета с ПМС № 263/30.12.1999 г. Съгласно този ред работодателят (осигурител), от една страна и пострадалият (осигурен) или неговите наследници, от друга страна, следва да декларират (първият – в тридневен срок от настъпване на злополуката, а вторият в – едногодишен срок) пред съответното териториално поделение на НОИ по регистрация на осигурителя настъпването на злополуката. След извършване на проверка, по нормативно определен ред, длъжностното лице по чл. 60, ал. 1 от КСО издава разпореждане за приемане или за неприемане на злополуката за трудова по утвърден от управителя на НОИ формуляр. Разпореждането на органа по чл. 60, ал.1 КСО има двойствено значение – от една страна то представлява индивидуален административен акт относно наличието или не на трудова злополука, а от друга страна е официален удостоверителен документ за установените в него факти, и в частност за наличието на трудова злополука като положителен юридически факт, който е елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя, и от който зависи съществуването на субективното право на обезщетение. Липсата на проведена и завършена процедура по посочения нормативно установен ред обуславя отхвърлителен резултат по предявения от пострадалия работник или служител, иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ. Установяването на факта на настъпване на трудова злополука не може да се извърши по съдебен (исков) ред, тъй като е предвиден специален административен ред, който не може да бъде игнориран. От друга страна, наличието на влязъл в сила административен акт, в който се съдържа произнасяне по спорните факти, е пречка за преразглеждането им в съдебния процес и тяхното опровергаване по пътя на т.н. косвен съдебен контрол, щом не са направени доводи и възражения, свързани с валидността му и при служебната проверка не се установят пороци, които имат за последица нищожност на акта.
В четирите посочени от жалбоподателката решения е възприето по-старото, вече преодоляно с цитираната задължителна практика на ВКС, разбиране, че и без да е съставено разпореждане по чл. 60 от КСО, трудовата злополука може да се установява с други доказателства в съдебното производство по иска по чл. 200 от КТ. Три от тези решения – решение № 993/05.11.2008 г. по гр. дело № 4279/2007 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 29/23.02.2009 г. по гр. дело № 4279/2007 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, и решение № 1336/24.11.1992 г. по гр. дело № 1134/1992 г. на ІV-то гр. отд. на ВС са постановени по реда на отменения ГПК от 1952 г. и не формират задължителна практика на ВКС по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК (в този смисъл са и т. 2 и мотивите към нея от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Единствено посоченото от жалбоподателката решение № 666/02.02.2010 г. по гр. дело № 2960/2008 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС е постановено по реда на чл. 290 от ГПК, но видно от цитираните по-горе множество други решения, постановени по този ред, в които е възприето другото разбиране, това решение, на което жалбоподателката се позовава, остава инцидентно и изолирано.
По изложените съображения, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не е налице наведеното от жалбоподателката допълнително основание за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1913/13.12.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 2591/2014 г. на Варненския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.