О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 596
гр.София, 20.12.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на деветнадесети ноември през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 1479 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. Т. Й., като ЕТ „Фанти Г – Илия Йорданов”, [населено място], чрез процесуалния представител адв.И. В., срещу решение № 2571/11.12.2017 г. по в.т.д. № 3837/2017 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 13 състав, с което е потвърдено решение № 7/15.05.2015 г. по гр.д. № 343/2013 г. на Видински окръжен съд, Гражданска колегия за отхвърляне на предявения от касатора против „Пристанище – Видин” ЕООД частичен иск за заплащане на обезщетение за неизпълнение вр. чл.5, б. „б” от договор за изграждане и експлоатация на „Пристанище Север”, сключен с „Пристанище – Видин” ЕООД на 22.05.2001 г., изразяващо се в: 52 620 лв. за изграждане на склад, при общ размер на вземането от 527 000лв.; 19 600 лв. за изграждане на нафтово стопанство, при общ размер на вземането от 196 300лв.; 23 940 лв. за изграждане на насип с речна баластра, при общ размер на вземането от 239 800лв.; 3 840лв. за изграждане на масивна ограда, при общ размер на вземането от 38 400лв.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, както и че са налице основанията по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът „Пристанище – Видин” ЕООД, [населено място] оспорва основателността на касационната жалба и наличието на основанията за допускане на касационно обжалване. Претендира присъждане на разноски за касационната инстанция.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Кaсационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд въз основа на обстоятелствената част и петитума на исковата молба е приел, че И. Т. Й., като ЕТ „Фанти Г – Илия Йорданов”, не претендира възнаграждение по договор за изработка за постигания резултат, а обезщетение за неизпълнение като претърпяна загуба от прекратяването на договор от 22.05.2001 г., сключен с „Пристанище – Видин” ЕООД, за предоставяне ползването на земя, върху която е построил склад, нафтово стопанство, насип с речна баластра и масивна ограда, чийто размер се определя съобразно чл.5.1, б. „б” от договора. Поради което е квалифицирал иска по чл.79, ал.1, пр.последно вр. чл.82, ал.1, пр.първо ЗЗД и е счел за неправилна определената от първоинстанционния съд правна квалификация по чл.266 вр. чл.259 ЗЗД и чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.327 ТЗ. Съобразявайки задължителните указания на ВКС в решение № 160/26.07.2017 г. по гр.д. № 60244/2016 г. на ВКС, IV г.о. по чл.294, ал.1, изр.второ ГПК, въззивната инстанция е изложила съображения за неоснователност на възраженията на ответника „Пристанище – Видин” ЕООД, че процесният договор е нищожен на осн. чл.26, ал.1, пр.първо ЗЗД вр. пар.10, ал.2 от ПЗР на ЗППДОБН/отм./, чл.26, ал.1 ЗЗД вр. чл.18, ал.1 и ал.2 от ПРУПСДП /отм./ и чл.26, ал.2, пр.първо ЗЗД. Приел е за основателно възражението на ответника, че договорът е нищожен на основание чл.26, ал.1, пр.първо и второ ЗЗД вр. чл.2, чл.6, чл.8, чл.18, ал.2 и чл.19, ал.1 от Закона за концесиите /отм./, тъй като съгласно чл.1 вр. чл.2.1. вр. чл.3.1. и чл.3.7 от договора едноличният търговец е следвало да изгради за своя сметка процесните обекти и да експлоатира същите върху предоставен от ответника недвижим имот – публична държавна собственост. САС е заключил, че концесия не е била предоставена на ищеца по предвидените в ЗК / отм./ условия и ред. Следователно иск за заплащане на суми, уговорени като дължими по договор, който се явява нищожен, е неоснователен. Въззивният съд е приел, че дори и договорът да е действителен, ответникът няма задължение за заплащане на процесните суми. Констатирал е, че договорът е бил прекратен на 18.07.2001г. по взаимно съгласие на страните, поради обективна невъзможност за изпълнение, като не е посочена конкретна причина; ищецът не е доказал да е изградил и построил нещо за периода на действие на договора : 22.05.2001г. – 18.07.2001г.; разрешението за строеж е от 27.03.2002 г., т.е било е издадено повече от осем месеца, след като договорът е прекратен; видно от констативен протокол № 53 за част от обектите не са извършени никакви СМР, а останалата част не е завършена към 12.04.2002 г.; на 06.11.2001 г. страните са сключили втори договор, с идентичен предмет, който е представен от ответника и не е оспорен от ищеца, както и отговорността за заплащане на процесното вземане е уговорена само при неизпълнение на задължението на ответника по т.2.8 от договора – да не сключва друг договор за изграждане и експлоатация на „Пристанище Север”. Поради нищожност и прекратяване на процесния договор въззивният съд е приел за ирелевантна разпоредбата на чл.4.7 от същия за продължаване на действието му. Предвид неоснователността на предявения иск решаващият съд е приел още, че не следва да се разглежда и възражението на ответника за погасяване на вземането поради изтекла погасителна давност.
В изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следните правни въпроси: 1/ Следва ли да се счита, при положение че въззивният съд не е сезиран с въззивната жалба за допуснати нарушения от първоинстанционния съд във връзка с доклада, че въззивният съд сам е преценил, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна?; 2/ Следва ли въззивният съд при служебна преценка, без да е сезиран, че квалификацията, дадена от първата инстанция е неправилна, да даде задължително указание относно подлежащите на доказване факти? Следва ли въззивният съд да даде тези указания изрично, дори ако приеме, че не следва да се ангажират съответни доказателства? Въпросите се обосновават с допълнително основание за достъп до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, предвид противоречивото им разрешаване в обжалваното въззивно решение и практиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 161/06.06.2014 г. по гр.д. № 152/2014 г. на ВКС, III г.о., решение № 201/23.10.2015 г. по гр.д. № 600/2015 г. на ВКС, III г.о. и решение № 17/05.02.2018 г. по гр.д. № 1578/2017 г. на ВКС, I г.о. Въпросите са поставени и при въвеждане на допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Изложени са твърдения и за недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение.
С оглед задължителните разяснения по т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационната инстанция е длъжна служебно да допусне касационно обжалване на въззивното решение, ако съществува вероятност то да е недопустимо. Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице вероятност същото решение да е недопустимо. Доводите на касатора насочват към неправилна правна квалификация на спорното право. Евентуални грешки в определянето на правната квалификация на иска не обуславят недопустимост на въззивното решение, а съставляват основание по чл.281, т.3 ГПК за неговата неправилност. В този смисъл е съдебната практика на ВКС, обективирана в т.2 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 157/30.10.2013 г. по т.д. № 1091/2012 г. на ВКС, I т.о., решение № 277/03.10.2013 г. по гр.д. № 977/2012 г. на ВКС, IV г.о., решение № 193/02.02.2015 г. по т.д. № 2565/2013 г. на ВКС, I т.о. и други.
По въпросите, свързани с правомощията на въззивния съд при неправилна правна квалификация на иска от първоинстанционния съд, принципен отговор се съдържа в т.2 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което в изпълнение на основополагащия за процеса принцип на законност въззивният съд е длъжен да осигури правилното приложение на императивния материален закон, дори и във въззивната жалба да липсва оплакване за неговото нарушаване в първоинстанционното решение. Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства. В цитираното тълкувателно решение изрично е указано, че въззивният съд не извършва нов доклад. Изготвянето на нов доклад с различна правна квалификация ще има за резултат изрично определяне на процесуалните действия на първоинстанционния съд като неправилни, докато тази оценка може да се направи с въззивното решение. Дължимо от въззивния съд е единствено даване на указания за посочване на относими доказателства, само в случай, че те не са били представени по делото. В настоящата хипотеза, всички обстоятелства, които са били обсъдени от въззивния съд като релевантни по иска с правно осн. чл.79, ал.1 вр. чл.82, ал.1 ЗЗД са били заявени още с исковата молба и във връзка с тях касаторът е събрал доказателства. В изготвения от първоинстанционния съд доклад са възпроизведени същите тези обстоятелства като относими и към хипотезата на иск с правно осн. чл.266, ал.1 ЗЗД. По този доклад касаторът не е направил възражения и доказателствените му искания са били удовлетворени. При липсата на спор относно правнорелевантните факти въззивният съд, въпреки че е приел дадената от първоинстанционния съд правна квалификация за неправилна, в случая не е бил длъжен да дава указания на страните относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства. Следва да се има предвид, че отхвърлянето на иска не е поради непредставяне на доказателства относно факти, които са извън хипотезиса на правната норма на чл.266, ал.1 ЗЗД, каквато правна квалификация е дадена на иска от ОС-Видин. САС е посочил няколко основания, всяко от които изключва уважаването на искова претенция както по чл.266, ал.1 ЗЗД , така и по чл.82, ал.1 ЗЗД: процесният договор е нищожен, процесният договор е бил прекратен и изработеното, ако такова въобще е налице, не е въз основа на него, а въз основа на друг последващ договор между страните. С оглед на изложеното не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Цитираните от касатора решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, са неотносими към настоящия спор, тъй като са постановени при друга фактическа и правна обстановка.
Не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. В изложението към касационната жалба липсва аргументация относно значението на въпросите за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Неоснователно е и поддържаното от касатора основание за достъп до касация по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание е независимо от поставените в изложението въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на същинска касационна проверка по същество на обжалваното решение. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение на САС не разкрива никой от изброените по – горе пороци.
Предвид изложеното, настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение на САС.
С оглед изхода на спора в полза на ответника следва да се присъдят сторените от него разноски за настоящата инстанция в размер на 6 000 лв.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2571/11.12.2017 г. по в.т.д. № 3837/2017 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 13 състав.
ОСЪЖДА И. Т. Й., като ЕТ „Фанти Г – Илия Йорданов”, [населено място], Ю. промишлена зона, Комплекс бензиностанция да заплати на „Пристанище – Видин” ЕООД, [населено място], ул. „Дунавска” № 1 сумата от 6 000 лв. (шест хиляди лева), представляваща направените от последното разноски пред касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: