О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 598
гр. София 29.06.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети март две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 4445/2017 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], подадена чрез адв. Й. С. и адв. С. Ш., против решение № 4864/04.07.2017 г. по гр.д. № 3129/2017 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено изцяло решение № 14025/07.09.2016 г., допълнено с решение от 05.12.2016 г., двете постановени по гр.д. № 13729/2015 г. по описа на Софийски районен съд, с които [фирма] е осъдено да заплати на М. В. Б. сумата от общо 12 500 евро, представляваща частичен иск от иск с размер от 15 000 евро, представляваща недължимо платена сума – разлика между договореният размер на възнаградителната лихва по договор за банков кредит от 11.03.2008 г. и действително заплатените от ищцата в периода 17.03.2010 г. – 17.03.2015 г. суми, ведно със законна лихва от 17.03.2015 г. до окончателното изплащане на вземането, като отхвърля иска за периода от 15.04.2008 г. до 16.03.2010 г., като погасен по давност
В касационната жалба са релевирани оплаквания за неправилност на атакуваното решение поради нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Приложено е изложение на основанията за допускане до касационна проверка, в което жалбоподателят се позовава на всички основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 , т. 2 и т. 3 ГПК. Твърди, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС, като сочи определение № 179/07.03.2017 г. по т.д. № 60347/2016 г., решение № 424/02.12.2015 г. по гр.д № 1899/2015 г., решение № 77/22.04.2015 г. по гр.д. № 4452/2014 г., без да формулира конкретен материално или процесуално-правен въпрос. Позовава се на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК,сочейки отделни правни изводи от решение по гр.д. № 11359/2015 г. по описа на СГС, решение по в.гр.д. № 9766/2015 г. по описа на СГС, решение по гр.д. № 11169/2014 г. по описа на СГС, решение № 112 по в.т.д. № 126/2016 г. по описа на Апелативен съд – В., решение по гр.д. № 558/2014 г. по описа на Окръжен съд-Варна, решение по гр.д. № 1392/2014 г. по описа на Окръжен съд – Варна, решение по т.д. № 2095/2014 г. по описа на Окръжен съд – Варна и решение по т.д. № 1320/2015 г. по описа на Окръжен съд – Варна, отново без да постави въпрос, обусловил решаващата воля на въззивния съд. Позовава се бланкетно на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: 1.“За наличието на платено без основание по смисъла на чл. 55, ал. 1 ЗЗД, поради наличие на нищожна поради неравноправие по смисъла на З. клауза от договор“; 2. „При наличие на клауза в договор, съдържаща две части /правило и изключение/, едната от които /изключението/ е недействителна, следва ли да се възприема като недействителна и уговорка между страните, съдържаща се в другата част на същата клауза /правилото/; 3. „Следва ли при тълкуване на договор да се променя действителната обща воля на страните, отразена в клауза, определяща точно и непроменяемо цената за срока на изпълнение, чрез тълкуване на други клаузи от договора“,за които твърди, че са решени неправилно от въззивния съд.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответната страна по касация – М. В. Б., подаден чрез процесуалния й представител адв. Б. Б., в който е изразено становище, че не са налице основания за допускане до касационна проверка, а по същество жалбата е неоснователна. Заявена е претенция за присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Жалбата е постъпила в съда на 21.07.2017 г. преди влизане в сила на измененията на ГПК, обнародвани с ДВ бр. 86 от 27.10.2017 г., поради което и на основание § 74 ПЗР на ЗИД на ГПК подлежи на разглеждане по досегашния ред. Подадена e в срока по чл. 283 ГПК, против въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване с оглед цената на предявения иск,а жалбоподателят е страна с интерес да обжалва постановеното решение, поради което жалбата е процесуално допустима.
С атакуваното решение Софийски градски съд се е произнесъл като въззивна инстанция по предявения от М. В. Б. против [фирма] частичен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 12 500 евро – част от общата сума в размер на 15 000 евро, представляваща разлика между заплатената възнаградителна лихва и действително дължимата. Съдът е приел, че претенцията на ищцата е основателна за периода от 17.03.2010 г. до 17.03.2015 г., а тази за периода от 15.04.2008 г. до 16.03.2010 г. е погасена по давност.
За да се произнесе, СГС е посочил, че по силата на договор за банков кредит № 26 от 11.03.2008 г. на М. В. Б. в качеството ? на кредитополучател е предоставена от [фирма] сумата от 72 000 евро, представляваща ипотечен кредит за закупуване на апартамент. По силата на т. 4 от договора годишният лихвен процент за съответния период на олихвяване включва като компонент базисен лихвен процент по т. 10.3 и т. 10.4 от Условията по кредити на физически лица, определен съгласно т. 11.1.1 при подписване на договора – едномесечен EURIBOR /променлива величина/, който към датата на сключването е 4,2 % с надбавка 2,55 %/непроменлива величина/ при общ годишен процент от 6, 75 %. Съгласно договореното между страните дългът по заемната сметка се олихвява с годишен лихвен процент, формиран от базисен лихвен процент плюс надбавка, определени в размера по т. 4 за съответния период за олихвяване. Базисният лихвен процент се определя от Управителния съвет на банката или оторизиран от него орган въз основа на посочения индекс, установен в т. 10.3 и т. 10. 4 от Условията на [фирма]. Според 11.1.2. с промяната на действащия към съответния период на олихвяване базисен лихвен процент се считат за автоматично променени и лихвените условия по раздел I, т. 4.1 и т. 4.5 от договора. Съгласно т.11.1.3 от условията към договора за кредит, при кредити издължавани чрез анюитетни вноски, годишният лихвен процент по кредита за съответния лихвен период от лихвения план се фиксира в размера по т. 4.1а и не се променя, освен когато пазарните условия водят до необходимост от увеличаването му най-малко с 1 пункт. М. В. е обосновала исковата си претенция с твърдението, че в процесния период неоснователно е платила възнаградителна лихва на [фирма] с 15 000 евро по-голям размер от дължимия, тъй като лихвения процент бил едностранно увеличен от страна на банката въз основа на нищожна клауза. Въззивният съд е кредитирал с доверие приетата в първоинстанционното производство СИЕ и допълнението към нея, от които се установява размерът на дължимата и заплатена от ищцата лихва съгласно новият погасителен план към договора за кредит в периода от 15.04.2008 г. до 17.03.2015 г., размерът на дължимата лихва от ищцата за периода от 15.04.2008 г. до 17.03.2015 г. чрез лихвен процент на едномесечния EURIBOR плюс надбавка от 2,55 %, размерът на лихвата върху отпуснатия кредит за периода от 15.04.2008 г. до 15.03.2043 г., изчислена при лихвен процент от 6,75 % , размерът на лихвата от 6,75 % за период от 5 години назад от 17.03.2015 г. до 17.03.2010 г., размерът на надплатената от ищцата лихва за периода от 11.03.2008 г. до 17.03.2015 г. и за периода от 17.03.2015 г. до 17.03.2010 г., представляваща разлика между сумата на лихвата, платена за периода, съгласно сключения договор /6,75%/ и определената за периода лихва чрез лихвения процент на едномесечния EURIBOR плюс надбавка 2,55 %. От приложеното писмо от банката, съдът е установил, че в периода от 18.03.2008 г. до 01.08.2012 г. нивата на годишния лихвен процент били определени в по-висок размер от договорения. За да приеме, че е налице неоснователно разместване на блага, въззивният съд е съобразил правната характеристика на договора за банков кредит, както и относимата нормативна уредба към датата на сключването му. Отчел е, че в случая кредитополучателя притежава качеството потребител и като такъв попада под особената закрила, предвидена в Конституцията на РБ /чл. 19/ и нормите на правото на ЕС /Директива 93/13/Е./. Тълкувайки разпоредбите на З. – чл. 143- чл. 146, съдът е достигнал до извод, че клаузата по т. 11. 1. 3 от сключения между страните договор е нищожна,като в тази връзка е препратил и към мотивите на първоинстанционното решение. Този извод е направен при преценка, че клаузата съдържа неясни компоненти /кои са пазарните условия, които са вземат предвид/, не е посочено как се определя „необходимостта“ от увеличаване на лихвения процент, същата е и неравноправна, създадена е в полза на икономически по-силната страна, която може произволно да изменя лихвения процент и рискът от промяна на пазарните условия не е предвиден в полза и на двете страни. Въззивният съд е приел, че изменението на годишния лихвен процент е постановено в зависимост от волята на кредитора, липсва яснота относно методиката на формирането му, в договора бил определен минимален размер на лихвения процент /6.75 %/, но при увеличението му винаги можело да се промени годишният лихвен процент. Нищожността на т. 11.1.3 от договора е обусловил извода, че липсва правно основание за увеличението на лихвата по кредита в процесния период. Като е съобразил данните от заключението по СИЕ, съдът е достигнал до крайния си извод, че надплатената в периода от 17.03.2010 г. до 17.03.2015 г. от кредитополучателя сума е в размер на 13 712, 70 евро и същата е недължимо платена,поради което подлежи на връщане.
Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материално-правен или процесуално-правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие с практиката на ВКС, да е решаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Съгласно приетото в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС формулираният въпрос не следва да се отнася до правилността на обжалваното решение, до възприемането на фактическата обстановка или до обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да посочи въпрос. Обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране, тъй като формулираният въпрос определя рамките, в които ВКС е длъжен да селектира касационните жалби. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване – а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.
Предвид гореизложеното не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Касаторът се е позовал на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, но не е формулирал правен въпрос с предвиденото в процесуалния закон съдържание за общо основание за допускане до касационна проверка. Единствено се твърди, че атакуваното решение противоречи на извадки от сочените съдебни решения. Нещо повече – не е обосновано нито едно от претендираните специални основания. Определение № 179/07.03.2017 г. по т.д. № 60347/2016 г. е постановено в производство по чл. 288 ГПК и не представлява задължителна практика на ВКС, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.Не става ясно какъв въпрос е разрешен противоречиво в решенията по чл. 290 ГПК, а както вече беше посочено касационната инстанция не може да замести волята на жалбоподателя. Във връзка с позоваването на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК следва да се посочи, че не са представени нито преписи от цитираните съдебни актове, нито доказателства за влизането им в сила, в който смисъл е приетото в т. 3 на ТР № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС. Не е налице и бланкетно релевираното основание за допускане на касационно обжалване. Касаторът не е обосновал наличието на поддържаната специфична предпоставка по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК,която е налице, когато по приложимата към казуса норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия.Поставените въпроси са формулирани по начин, който ги оприличава на касационни основания и се иска от настоящата инстанция да даде правно разрешение на оплакванията на жалбоподателя. Касаещи правилността на решението, формулираните хипотетични питания не могат да послужат като основание за допускане на касационна проверка.Освен това са неточно и абстрактно зададени, без да засягат конкретно правно разрешение. Само за пълнота на мотивите следва да се посочи, че точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване./ т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/19.02.2010 г./
С оглед изхода на настоящото производство и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на касатора следва да бъдат възложени направените и доказани от ответника по касация разноски ,каквито доказателства не са представени, поради което не следва да се присъждат разноски./т. 1 на ТР № 6 /06.11.2013 г. по т.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС/
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 4864 / 04.07.2017 г., постановено по в.гр.д. № 3129/2017 г. по описа на Софийски градски съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ :