О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 599
Гр.София, 18.07.2016 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ІІ-РО отделение, в закрито съдебно заседание на тринадесети април през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
Като изслуша докладваното от съдия П. Хорозова т.д. № 2593/2015 г., за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], чрез процесуалния му представител адв. Е. Д., срещу решение № 942/11.05.2015 г. по т. д. № 2769/2014 г. по описа на Софийски апелативен съд. С въззивното решение е потвърдено решение № 552 от 10.04.2014г. по т. д. № 8394/2012 г. по описа на Софийския градски съд, VI-9 състав, с което са отхвърлени предявените от касатора срещу [фирма] искове с правно основание чл. 232, ал. 2 от ЗЗД за заплащане на наемна цена по Договор за наем на движима вещ от 12.08.2008 г. и Допълнително споразумение към него от 12.11.2008 г., заедно със законната лихва, както и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава, считано от деня, следващ деня на издаване на всяка от фактурите, до датата на предявяване на исковата молба.
В касационната жалба се навеждат оплаквания, че въззивното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Моли се за неговата отмяна и постановяване на друго по съществото на спора, с което да бъдат уважени исковете, предмет на обжалваното решение, ведно с присъждане на направените пред трите инстанции съдебно-деловодни разноски.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК за допускане до касацинно обжалване касаторът поддържа, че въззивният съд, в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в решение № 100 от 20.06.2011 на ВКС, ТК, II ТО, постановено по т.д. № 194/2010г. и решение № 42 от 19.04.2010г. на ВКС, ТК, II ТО, постановено по т.д. № 593/2009г., се е произнесъл по въпросите: 1. Налице ли е признаване на задължение по данъчни фактури чрез конклудентни действия, което води до прекъсване на давността, когато длъжникът отрази данъчните фактури в дневниците за покупки и в справките-деклараци по ЗДДС и ползва в пълен размер правото на данъчен кредит по тези фактури?; 2. Какви са правните последици от реализиране на правото на приспадане на данъчен кредит по конкретни данъчни фактури и представлява ли същото признание на вземането по чл. 116, б. „а” от ЗЗД, което прекъсва давността за вземанията по данъчните фактури, за които длъжникът е ползвал данъчния кредит?
Касаторът е формулирал при условията на евентуалност и следния материално-правен въпрос, по който счита, че са налице основанията за допускане на решението до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК: Реализирането на правото на ползване на данъчен кредит по конкретни данъчни фактури, представлява ли признание на вземането по чл. 116, б „а” ЗЗД, което прекъсва давността за вземанията по данъчните фактури за които длъжникът е ползвал данъчен кредит?
Ответникът по касация не е депозирал писмен отговор против жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
В обжалваното решение от фактическа страна въззивният съд е приел, че между страните са сключени Договор за наем от 12.08.2008г. и Допълнително споразумение към него от 12.11.2008г., по силата на които ответникът [фирма], като наемател, се е задължил да заплаща на [фирма], като наемодател, твърда наемна цена в размер на 260 лв. с ДДС на ден, за ползването на Булдозер Т130. Наемодателят е издал 5 бр. фактури за дължимата наемна цена на обща стойност от 56 160,86 лв. Във всички фактури като основание е посочено плащане на наемна цена по договор, като периодът за ползване на булдозера е 2008 г. – 2009 г.
Заключението по извършената ССЕ установява, че издадените данъчни фактури са намерили счетоводно отражение при [фирма] по сметка 4012 – „Доставчици данъчни фактури вътрешен пазар”, в аналитичната партида на [фирма], като задължение за плащане по издадените данъчни фактури за наем на Булдозер Т130. Фактурите са отразени в Дневниците за покупки и в Справките – декларации по ЗДДС, като е ползвано правото на данъчен кредит. При така установеното от фактическа страна, съставът на въззивния съд е приел за безспорно установено, че между страните е налице трайна облигационна връзка по действителен Договор за наем, който поражда задължение в тежест на ответника за заплащане на наемната цена, включително по процесните фактури.
За да потвърди решението на първоинстанционния съд, с което са отхвърлени предявените искове, въззивният съд е приел за основателно възражението на [фирма] за изтекла погасителна давност относно задълженията за плащане по фактурите. Посочил е, че наемната цена е била уговорена подневно, поради което изискуемостта на плащането й настъпва от деня, следващ деня на ползването на наетата машина. Процесните фактури са издавани по-късно, но датата на издаването им не е от значение при определяне на началния момент на изискуемостта на плащанията. Според разпоредбата на чл. 69 ЗЗД, изискуемо е задължението, което е уговорено без срок или уговореният в полза на длъжника срок е изтекъл. В конкретния случай между страните не е уговорен срок за заплащане на наемната цена, като такъв срок не може да бъде извлечен посредством тълкуване на договора или от установената между страните практика. Поради изложените съображения, не може да бъде определен момент на изискуемост на съответните вземания, по-късен от деня, следващ този, на който наетият Булдозер Т130 е бил ползван при условията на наемното правоотношение.
Въззивният съд е приел за неоснователен довода за прекъсване на давността на осн. чл. 166, б. „а” от ЗЗД, посредством признание, изразяващо се в осчетоводяването на процесните фактури от ответника и ползването на данъчен кредит. Приел е, че отразяването на фактури в счетоводството на длъжника и ползването на данъчен кредит представлява признание на отразеното във фактурата парично задължение от страна на длъжника. Съобразно утвърдената съдебна практика, възивният съд е посочил, че осчетоводяването и ползването на данъчен кредит се счита за признание относно първоначалното възникване на задължението. Това признание е различно от признанието, имащо значение за прекъсване на погасителната давност по см. на чл. 116, б. „а” от ЗЗД. Признанието по посочения законов текст (за разлика от първоначалното признание за самото възникване на дълга), включва във фактическия си състав и допълнителен елемент – да е адресирано към кредитора. Последното не е налице при изпълнението на задълженията на търговеца по ЗСч.
Съставът на Върховния касационен съд, ТК, II ТО, като съобрази задължителните указания на ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, намира, че решението не следва да бъде допуснато до касационен контрол.
По наведените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК правни въпроси, по които касаторът обосновава наличието на предпоставки за касационен достъп по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, не се установява въззивният съд в решението си да се е произнесъл в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС, още повече, че тя е неотносима към настоящия казус. Осчетоводяването от страна на длъжника на издадените фактури, както и ползването на данъчния кредит по тях, е отчетено от съда, който в съответствие с константната съдебна практика е приел, че тези действия сочат на признание за първоначалното възникване на задължението. За да е налице признание на вземането по см. на чл. 116, б. „а” ЗЗД, същото трябва да е направено в рамките на давностния срок, да е отправено до кредитора и да се отнася до съществуването на самото задължение, а не само до наличието на фактите, от които произхожда, тъй като признаването на фактическия състав само по себе си не означава признаване на последиците от този фактически състав. Записванията в счетоводните сметки на длъжника са вътрешен акт на предприятието, като съдържащата се в тях информация е единствено за негови нужди и не е насочена към външни потребители, включително и към кредитора. Поради това и предвид изложеното по-горе, счетоводните записвания на размера на задължението във воденото от предприятието-длъжник счетоводство, тъй като не е адресирано към кредитора или негов представител, не съставлява признание на осчетоводеното вземане, водещо до прекъсване на погасителната давност, както е прието в постановените по чл. 290 ГПК Решение № 98/26.07.2013 г. по т.д. № 851/2012 г. на ВКС, I TO и Решение № 100/20.06.2011 г. по т.д. № 194/2010 г. на ВКС, ІІ ТО, които настоящият съдебен състав напълно споделя.
Материалноправният въпрос, поставен в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, не представлява самостоятелен въпрос, различен от предходните два и не обуславя твърдяното значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. По него съществува актуална и непротиворечива съдебна практика, съдържаща трайно, съвпадащо тълкуване на елементите, формиращи фактическия състав на признанието по см. на чл. 116, б. „а” ЗЗД, имащо за правна последица прекъсването на давността.
Предвид изложеното, по формулираните правни въпроси не се установяват основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, на които касаторът се позовава.
Водим от горното, Върховният касационен съд, ТК, състав на второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 942/11.05.2015 г. по т. д. № 2769/2014 г. на Софийския апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: