4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 599
гр. София, 07.07.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на седми април две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр.дело N 1436 по описа за 2016 година.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на С. П. Г., подадена чрез адвокат Ж. Б. Б. срещу решение № ІІІ – 167 от 18.12.2015 г. по гр. дело № 1966/2015 г. на Бургаски окръжен съд, трети състав.
Ответникът Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението” към Министерство на вътрешните работи, [населено място] е подал отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който е изложил становище, че касационната жалба не е в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение приема, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК поради следните съображения:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение, с което е потвърдено решение № 1455 от 25.09.2015 г. по гр. дело № 2606/2015 г. на Бургаски районен съд, с което са отхвърлени искове, предявени от жалбоподателката против Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението” към Министерство на вътрешните работи, [населено място] за заплащане на сумата 22957.20 лв., неплатена част от дължимо обезщетение по чл. 252, ал. 1 от Закона за Министерство на вътрешните работи /ЗМВР/ – отм., както и за заплащане на сумата 6728.71 лв., мораторна лихва, дължима върху главницата от датата на прекратяване на служебното правоотношение до предявяване на иска, ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното й изплащане и са присъдени разноски в полза на ответника в размер на сумата 1529.98 лева. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че ищцата Г. е била назначена по служебно правоотношение в Областно управление „Гражданска защита” – Б. към Главна дирекция „Гражданска защита” – МВР, считано от 28.12.2009 г., като през останалия период, в който е била служител на системата на гражданска защита – 26.05.1992 г. – 11.06.2012 г., тя е работила по трудово правоотношение за периода до 01.05.2001 г. и след това е била назначена за държавен служител в Дирекция „Гражданска защита” – Област Б. към ДА „Гражданска защита” при МС. В мотивите на въззивното решение съдът е констатирал, че след освобождаването й от длъжност Г. получила две месечни възнаграждения, като е приел, че остатъкът до 20 месечни възнаграждения не е дължим. Въззивната инстанция е разгледала разпоредбите на § 57 ПЗР ЗИД ЗМВР, вр. § 64 ПЗР към ЗИД на ЗМВР /отм./ и е констатирала, че тези норми са влезли в сила 20 дни след освобождаването на въззивницата от длъжност, поради което са неприложими към разглеждания случай. В мотивите е отразено, че към момента на прекратяване на служебното правоотношение нормите на чл. 252 и чл. 253 ЗМВР /отм./ са прилагани стриктно. Изложени са мотиви, че обезщетение по чл. 106, ал. 3 от Закона за държавния служител /ЗДС/ би се дължало на ищцата при положение, че към момента на освобождаването от длъжност по отношение на същата са били налице условията за придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Съдът е приел, че такива данни за осъществяване фактическия състав на посочената разпоредба липсват, поради което е изложил извод за недължимост на обезщетението.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се съдържа искане за допускане касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК по въпрос, формулиран, както следва: „Има ли право ищцата на обезщетение по чл. 252 ЗМВР, съобразно броя на прослужените години, вкл. за труда положен в системата на „Гражданска защита”, чиято дейност през процесния период е осъществявана под различни административно – организационни форми извън МВР и където тя е полагала труд по трудово правоотношение ?”. По чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК жалбоподателката се позовава на решение по гр. дело № 457/2014 г. на Варненски окръжен съд, решение по гр. дело № 361/2013 г. на Сливенски окръжен съд. В приложението е посочено, че имало решение в обратен смисъл – решение по гр. дело № 1184/2014 г. на Старозагорски окръжен съд, цитира и част от мотивите на решение по гр. дело № 961/2015 г. на състав на ВКС, ІV г.о.
За да е налице общо основание за допускане на касационен контрол правният въпрос трябва да произтича от приетите от въззивния съд правни разрешения, съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС. В случая жалбоподателката не е извела правния въпрос, цитиран по – горе от разрешенията във въззивното решение, а е поставила въпрос за основателността на предявения иск. Този въпрос е по съществото на спора и е относим към производството по чл. 290 ГПК, при положение че са налице предпоставки за допускане на касационен контрол. Предпоставки за допускане на касационен контрол възникват при обосноваване от касатора на общи и допълнителни основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, което в случая страната не е направила чрез формулиране на въпрос, по който окръжния съд е приел решаващи за изхода на делото мотиви. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на делото от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба /в този смисъл следва да се имат предвид разясненията в цитираното ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС /. Липсата на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно съображение за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат сочените за това допълнителни основания / в този смисъл са и разясненията в ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС /. За пълнота на изложението е необходимо да се посочи, че с приложението не са обосновани и допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Като е приел, че § 57 ПЗР на ЗИД на ЗМВР има действие занапред във времето, считано от влизането на нормата в сила – 01.07.2012 г. въззивният съд не се е отклонил от разрешенията в задължителната съдебна практика. Не е обосновано в приложението основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като противоречивата съдебна практика, на която се позовава жалбоподателката – решения на окръжни съдилища е уеднаквена чрез постановяване на решения по реда на чл. 291 ГПК / решение по гр. дело № 457/2014 г. на Варненски окръжен съд е отменено с решение по гр. дело № 4697/2014 г. на състав на ІІІ г.о. на ВКС, решение по гр. дело № 361/2013 г. на Сливенски окръжен съд е частично отменено с решение по гр. дело № 7769/2013 г. на състав на ІІІ г.о. на ВКС, решение по гр. дело № 1184/2014 г. на Старозагорски окръжен съд е отменено с решение по гр. дело № 5589/2014 г. на състав на ІV г.о. на ВКС/. Същевременно обжалваното пред настоящия състав на ВКС въззивно решение е постановено в съответствие с уеднаквената вече практика. В приложението не е мотивирано и твърдението на касатора Г. за противоречие между разрешенията, приети в решението, предмет на настоящата касационна жалба и решението по гр. дело № 961/2015 г. на състав на ІV г.о. на ВКС. Цитирането на част от мотивите на касационното решение, без съпоставяне на изложените в него изводи по прилагане на определени норми с решаващите мотиви на въззивния съд по идентични правни въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК, не съставлява обосноваване на противоречиво разрешаван правен въпрос. Въззивният съд е приел, че фактическият състав на чл. 106, ал. 3 ЗДС, който обвързва обезщетението с наличието на условия за придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, към момента на освобождаване на държавния служител от длъжност не е установен, което е обусловило и следващият му решаващ извод, а именно че обезщетение на ищцата не се дължи. Посочените изводи на въззивния съд са приети в съответствие с разрешенията в цитираната по – горе практика по чл. 291 ГПК, включително касационното решение по гр. дело № 961/2015 г. на състав на ІV г.о. Изложеното обуславя извода на настоящия състав на ВКС за липсата на предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по другото твърдяно от жалбоподателката основание – основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Предвид горните мотиви следва да се приеме, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационен контрол на въззивното решение. При този изход на делото жалбоподателката следва да заплати на ответника по касация разноски за настоящето производство, определени по реда на чл. 9, ал. 3 вр. чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в размер на сумата 1065.43 лв.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № ІІІ – 167 от 18.12.2015 г. по гр. дело № 1966/2015 г. на Бургаски окръжен съд, трети състав.
ОСЪЖДА С. П. Г. да заплати на Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението” към Министерство на вътрешните работи, [населено място] разноски за касационното производство в размер на сумата 1065.43 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: