ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 599
София, 24.06. 2009г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осемнадесети юни две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Ташева гр. дело № 5392 по описа за 2008г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Н като процесуален представител на К. Т. К. от гр. Б. срещу въззивното решение на Бургаския окръжен съд от 09.VІ.2008г. по в.гр.д. № 249/2008г.
Ответниците по касационната жалба ОСЗ С. и Община С. не са заявили становище пред настоящата инстанция.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан в решението преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ, състав на ІV ГО, констатира следното:
С атакуваното решение Бургаският окръжен съд е оставил в сила решението на Бургаския РС от 08.І.2008г. по гр.д. № 1854/2007г., с което са отхвърлени предявените от Кр. К. срещу ОСЗГ и Община С. искове с правно основание чл.11 ал.2 от ЗСПЗЗ за установяване, че ищцата в качеството й на наследница на Х. Д. К. има право на възстановяване на собствеността по отношение на нива от 2 дка, находяща се в м.”С” в землището на гр. С..
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че с представения нотариален акт № 2/1940г., с който е удостоверено правото на собственост на трето за спора лице Я. Ч. върху описани в акта имоти, на един от които като граница е посочен имот на Х. К. , със заключението на вещо лице, според което името на наследодателя фигурира като съсед на имоти на оземлени лица върху стар картен материал – представени оземлителни скици, изготвени през 1930г., че кооперарирането на земята в землището на гр. С. е станало около 1950-51г., че в кооперативните книги е записана обща площ на внесената земя, без индивидуализация на нивите по площ и граници, не може да се направи обоснован извод, че наследодателят на ищцата е бил собственик на процесната нива, която не се и индивидуализира по площ и граници, с оглед на което искът е неоснователен.
В изложението на касаторката по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК относно допускането на касационното обжалване се сочи, че въззивният съд се е произнесъл по съществени процесуалноправни въпроси, изразяващи се в: произнасяне на съда по нередовна искова молба, състоящо се в неиндивидуализиране в достатъчна степен на претендирания имот, което е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана с т.4 от ТР № 1/04.І.2001г и в т.4 от ТР № 1/17.VІІ.2001г., както и в практиката на състави на ВКС на РБ, на ОС София и на ВтАС по конкретни решения, неправилно прилагане на чл.157б от ГПК /отм./ чрез назначаване на вещо лице с посочване само на двете му имена, без да е ясна специалността му и има ли необходимата квалификация, без да е указано по какви материали да работи, което е в противоречие с практиката на състави на ВАС по конкретно посочени и представени решения, неправилно некредитиране на писмените доказателства за собственост на процесния имот, макар и косвени /посочването на наследодателя на ищеца като съсед на имот по нотариален акт на друго лице, което е достатъчна индиция за установяване на твърдяното обстоятелство на базата на запазения картен материал чрез съдебно-техническа експертиза/, не извършване на проверка в съвкупност на представените доказателства, не дадена възможност за ползване на допустимите по ГПК /отм./ доказателства, което е в противоречие с практиката на СОС по 5 бр. посочени и представени решения и с практиката на административни съдилища по 3 бр. представени решения. Като материалноправен е посочен въпросът: в производството по чл.11 ал.2 от ЗСПЗЗ за разлика от иска по чл.108 от ЗС необходима и достатъчна предпоставка за уважаване на претенцията е доказването на собствеността и отнемането на бивша земеделска земя, не е релевантен въпросът за пълното доказване на собствеността по аналогия с чл.108 от ЗС. С оглед на това като необходимо и достатъчно условие за доказване на исковата претенция може да се приеме вписването на имота на бившия собственик в автентични документи от релевантния период, в т.ч. картния материал за оземляване на бежанците и като съсед по нотариален акт на трето лице.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО, намира, че не са налице предвидените в чл.280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
Първите два поставени от касатора процесуалноправни въпроси не са съществени в разглеждания случай. Съществен е въпросът, от който зависи законосъобразното разрешаване на спора по делото и който, ако бъде разрешен по различен начин, би довел до различно решение по спора.
Производството по делото е по иск с правно основание чл.11 ал.2 от ЗСПЗЗ, чийто предмет е признаване правото на възстановяване на земеделска земя, за заявяване на което пред специализирания административен орган ОСЗ е пропуснат срока по чл.11 ал.1 от ЗСПЗЗ. В това производство ищецът трябва да проведе пълно и главно доказване, че той или негов праводател е притежавал земята до образуването на ТКЗС и че тя е приобщена към него. Правото на собственост в реституционното производство се установява само с писмени доказателства от характера на изброените в чл.12 от ЗСПЗЗ. В разглеждания случай решаващият извод на въззивния съд е, че ищецът не е представил такива писмени доказателства, установяващи право на собственост на наследодателя на ищеца към момента на образуването на ТКЗС. При този извод евентуалното нарушаване на разпоредбите на чл.100 ал.1 и на чл.157б от ГПК /отм./ въобще не е от значение за крайния резултат по спора. Това е така и тъй като заключението на съдебно-техническата експертиза не е писмено доказателство по смисъла на чл.12 от ЗСПЗЗ и с него не може да се установява собственост, а и заключението е прието от първоинстанционния съд, следователно не въззивният съд се е произнесъл по приложението на чл.157б от ГПК /отм./, като не е имало пречка ищцата, сега касатор, да поиска допълването му в производството пред въззивния съд, което, обаче, тя не е сторила. С оглед на това не следва да се подлага на преценка наличието и на допълнителните критерии за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК – дали процесуалноправните въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС и/или са решавани противоречиво от съдилищата съобразно посочените и представени в тази насока съдебни решения.
И останалите сочени от касаторката като съществени въпроси не обуславят твърдяното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК. Приетата от въззивния съд липса на доказателства, установяващи правото на собственост на наследодателя на ищеца относно процесния имот, не е в противоречие с разрешението на този въпрос, направено в представените 5бр. решения на СОС. В решението по гр.д. № 537/2007г. СОС е оценил като основателна претенцията по чл.11 ал.2 от ЗСПЗЗ, приемайки, че към момента на депозирането на свидетелските показания /24.І.2007г., т.е. преди изменението на чл.11 ал.2 от ЗСПЗЗ, редакция по ДВ бр. 13/2007г./ те са били допустимо по закона доказателствено средство за установяване на собственост чрез давностно владение. В останалите четири броя решения състави на СОС са приели основателност на претенциите за признаване правото на възстановяване на собствеността на ищците, тъй като правото на собственост към релевантния момент е установено с допустими писмени доказателства от кръга на изброените в чл.12 ал.2 от ЗСПЗЗ – извлечения от емлячни регистри /по гр.д. № 739/2007г. и гр.д. № 835/2007г./, опис-декларация и договор за доброволна делба /по гр.д. № 767/2007г./ и декларация за притежавани непокрити земи /по гр.д. № 1029/2007г./, т.е. все документи, съдържащи обозначение на конкретни площи и местности, подкрепени с гласни доказателства за установяване на упражнявано непрекъснато давностно владение преди и до обобществяването на земите в предвидения 20 годишен срок по ЗД /отм./. Такива данни по настоящото дело не се съдържат в представените скици /излечения от стар картен материал/ и в нот.акт № 2/1940г. и въобще не са представени доказателства за твърдяното упражнявано давностно владение, с оглед на което е било невъзможно преценяването им от въззивния съд.
Не следва да се поставят на разглеждане решенията в тази връзка на административни съдилища, тъй като те, като постановени по различни спорни предмети, а не по граждански спорове, не може да обусловят противоречива практика по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Бургаския окръжен съд, гражданска колегия, втори въззивен състав, постановено на 09.VІ.2008г. по гр.д. № 249/2008г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: