Определение №6 от 4.1.2012 по гр. дело №1198/1198 на 2-ро гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

1

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 6

[населено място], 04.01.2012 година

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тринадесети декември през две хиляди и единадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Стойчо Пейчев
ЧЛЕНОВЕ: Камелия Маринова
Веселка Марева

като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр. д.№ 1198 по описа за 2011 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение №109 от 28.03.2011г. на Добрички окръжен съд, по гр.д. №689/2010г., с което е отменено решение № 94 от 17.06.2010г. на Балчишки районен съд по гр.д. № 423/2007г. в частта по исковете за собственост на реална част с площ * кв.м. от поземлен имот с идентификатор * по кадастралната карта на Б. и вместо това са отхвърлени предявените от С. П. Н., С. А. Н. и Д. А. Н. срещу Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството и [фирма] искове по чл. 108 ЗС относно недвижим имот с площ * кв.м., съставляващ реална част от УПИ *-за училище в кв.* по подробния устройствен план на [населено място], КЗ”Д.-2”. В частта, с която са отхвърлени исковете по чл. 59 ЗЗД за обезщетение за ползване на имота, първоинстанционното решение е оставено в сила.
Жалбоподателите С. П. Н., С. А. Н. и Д. А. Н. намират решението за неправилно. За обосноваване допускането на касационно обжалване се позовават на хипотезите на чл. 280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК като считат, че въпросът за настъпването на реституционния ефект върху имота е разрешен в противоречие с Т. № 1/1995г., Т. № 6/2006г. и с решение на ВКС, постановено в производство по чл. 290 ГПК; сочат противоречие и с трайната практика по приложение на чл. 188 ГПК/отм./. Освен това поддържат, че разглеждания случай разкрива специфики, обуславящи по-различно тълкуване на правилата на ЗВСОНИ и съответно би могъл да допринесе за развитието на правото – основание по чл. 280, ал.1,т.3 ГПК.
Ответникът по жалбата [фирма] намира, че не следва да се допуска касационно обжалване. Претендира заплащане на юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, не е представил писмен отговор.
Подадена е и частна жалба от [фирма] срещу решението в частта му за разноските, с която е отменено първоинстанционното решение за присъждане на разноски в полза на дружеството за размера над 55 лв.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт при обжалваем интерес над посочения в чл. 280, ал.2 ГПК и е допустима.
Производството се развива по предявени от ищците – физически лица установителен иск за собственост против Държавата, ревандикационен иск против [фирма] и иск по чл. 59 ЗЗД против двамата ответници за обезщетение за ползване в размер на * лв. против Държавата и * лв. против [фирма]. Ищците са наследници на А. С. Н., който е притежавал към 1969г. овощна градина с площ * кв.м., съставляваща парцел * по комасационния план на лозята на [населено място]. Установено е, че през 1971г. е започнала процедура по отчуждаване на имота по реда на З. – извършена е оценка от комисията по § 85 от П. и е издадена заповед за одобряване на първоначален уличнорегулационен план, с която е теренът е отреден за климатично училище. Заповедта е издадена от некомпетентен орган, поради което съдът е приел, че не е породила действие. Въпреки това имотът е завзет, актуван е като държавен през 1972г. и в него е построена училищна сграда, включваща: триетажен учебен корпус, четириетажен корпус за общежитие и триетажен корпус за столова, кухня и физкултурен салон. Според подробния устройствен план на КЗ „Д.-2” имотът представлява УПИ * – за училище в кв.* като в неговите граници попадат * кв.м. от завзетия имот на наследодателя като върху по-голямата част от тази площ се намира изградения корпус за общежитие. Не се спори, че сградата и парцела са ползвани за училище. Установено е, че към 1991г. в сградите е настанено С. по машиностроене, а сградата на общежитието и кухнята са предоставени за ползване по време на ваканциите на Квалификационно-възстановителен център към М.. Същото е било положението и към 22.11.1997г. когато влиза в сила изменението на ЗВСОНИ. За да отхвърли претенциите съдът е изтъкнал, че имотът е отнет от държавата без основание, но не са налице предпоставките на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ за възстановяване на собствеността, тъй като сградите и парцела са предоставени на държавно училище и на държавно обслужващо звено към МОН, поради което са публична държавна собственост съгласно чл.2, ал.2, т.4 З. и чл. 10, ал.2 З., а такива имоти не подлежат на реституция според чл.2, ал.1 З..
При преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК съдът намира следното:
К. на първо място се позовават на противоречие с Т. № 1/1995г., Т. № 6/2006г. и с решение на ВКС, постановено в производство по чл. 290 ГПК по въпроса: дали имот, в който освен училищна сграда, има и база, предоставена на ведомство за почивна база, е публична държавна собственост по смисъла на чл. 2, ал.2, т.4 З.. В цитираните две тълкувателни решения липсва разрешение на подобен въпрос. Решение № 403 от 25.05.2010г. по гр.д. № 5024/2008г. на ВКС, І г.о. приема, че имотът, който е предоставен на държавно учреждение за почивна база, не служи за удовлетворяване на обществени интереси, нито за упражняване на властническите правомощия на съответното учреждение, поради което не е публична държавна собственост. Решението е неотносимо към настоящата хипотеза, в която имотът е предоставен не за почивна база, а за държавно училище и само част от сградите в определено време се използват не като почивна база, а като квалификационно-възстановителен център. Временното ползване на част от сградите за такива нужди не означава, че имотът не служи за удовлетворяване на обществени интереси, тъй като е безспорно, че комплекса от сгради представлява училище и се ползва като такова.
На второ място касаторите сочат противоречие на решението с трайната практика на ВКС по приложението на чл. 188 ГПК/отм./ относно преценката на доказателствата като конкретно имат предвид изследване на въпроса дали от незастроената част може да се обособи самостоятелен обект на собственост по ЗУТ. Позовават се на Решение № 605 от 09.08.2004г. по гр.д. № 134/2003г. на ВКС, ІVг.о., което потвърждава извода, че не подлежи на реституция имот, който е публична държавна собственост, но същевременно дава указания за изследване доколко може да се обособи самостоятелен имот по ЗУТ. В обжалваното решение съдът не е обсъждал този въпрос. В първоинстанционното производство обаче е приета техническа експертиза, според която е възможно обособяване на самостоятелен имот с площ * кв.м., но той няма лице към улица. С оглед на това не може да се приеме, че тази възможност за частично възстановяване на собствеността е останала неизследвана от съдилищата.
На трето място се поддържа противоречие с практиката при разрешаването на въпроса дали държавата е придобила собствеността върху имота, след като го е завзела без основание с позоваване на Решение № 358 от 26.04.2010г. по гр.д. № 441/2009г. на І г.о. на ВКС, което приема, че отреждането на имот за обществено мероприятие по З. с уличнорегулационен план няма непосредствено отчуждително действие и при непроведено отчуждаване титулярът не е загубил вещните си права. Същото обаче визира хипотеза, различна от настоящата, при която собственикът е запазил държането на имота, т.е. имотът не е бил завзет.
Решение № 1653 от 2.12.1999г. на ВКС по гр.д. № 1124/99г., ІVг.о. на ВКС сочи, че при неосъществена процедура по отчуждаване държавата, респ. общината не е придобила собствеността и имуществата, отнети без законно основание, се възстановяват на собствениците. Липсва противоречие с изводите на въззивния съд, според които при опорочена процедура по отчуждаването имотът е завзет от държавата и е осъществено предвиденото в плана мероприятие, но предвид характера на имота е налице пречка за възстановяването на собствеността – чл. 7, ал.4 З. изрично забранява възстановяване на имоти публична държавна собственост.
Липсват предпоставките за допускане на касационно обжалване и по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Поставеният правен въпрос: ”следва ли да бъде възстановявана собственост, която не е била изгубвана?” има своето разрешение в Т. № 6/2006г., т.1. Отделно, по делото е спорен не въпросът дали имотът е бил отнет чрез надлежно отчуждаване или завзет без основание, а въпросът за настоящия му статут на публична държавна собственост, който е препятства реституцията съгласно чл.2, ал.1 З. и чл. 7, ал.4 З.. По този въпрос има създадена задължителна практика – Решение № 168 от 30.03.2011г. по гр.д. № 392/2010г. на ВКС, І г.о., на която обжалваното решение съответства.
В обобщение не са налице сочените основания по чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
При този изход ответникът по касационната жалба [фирма], който е защитаван от юрисконсулт има право на адвокатско възнаграждение съгласно чл. 78, ал.8 ГПК. Размерът на възнаграждението, определен с оглед цената на предявените искове, възлиза за 1124лв.
По подадената частна жалба. Същата е насочена срещу въззивното решение в частта му за разноските. В сега действащия ГПК липсва разпоредба, съответна на чл. 70 ГПК/отм./, която да дава възможност за отделно обжалване на съдебния акт в частта му за разноските. Според чл.248 ГПК ако страната е недоволна от решението в частта му за разноските следва да поиска в срока за обжалване допълнение или изменение на съдебния акт от съда, който го е постановил. На обжалване подлежи определението, с което съдът се произнася по искането – чл. 248, ал.3 ГПК. Ето защо подадената от [фирма] частна жалба следва да бъде разгледана от Добрички окръжен съд като искане за изменение на решението в частта му за разноските и едва след това постановения акт би подлежал на обжалване пред ВКС. Поради изложеното частната жалба вх. № 3148/30.05.2011г. следва да бъде върната за разглеждане на Добрички окръжен съд по реда на чл. 248 ГПК.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №109 от 28.03.2011г. на Добрички окръжен съд, по гр.д. №689/2010г. по касационната жалба на С.П. Н., С. А. Н. и Д. А. Н., всички от [населено място].
ОСЪЖДА Стойка П. Н., С. А. Н. и Д. А. Н. със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.3, ап.21 чрез адв. Д. А. Н. да заплатят на „Ученически отдих и спорт”ЕАД със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], бл.5 на основание чл. 78, ал.8 ГПК сумата 1124 /хиляда сто двадесет и четири/ лева юрисконсултско възнаграждение.
ВРЪЩА делото на Добрички окръжен съд за разглеждане на частната жалба вх.№ 3148/30.05.2011г. подадена от [фирма] като молба по чл. 248 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

Scroll to Top