1
8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 6
гр. София, 07.01.2019г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и шести ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА
като разгледа докладваното от съдия Желева т. д. № 1967 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. З. П., действащ като ЕТ „ЗДП-Пулев-Калоян Пулев“ – гр. Дулово, срещу решение № 221 от 3. 11. 2017 г. по в. т. д. № 372/2017 г.на Варненски апелативен съд в частите, в които след частично потвърждаване и отмяна на решение № 41 от 5. 05. 2017 г. по т. д. № 152/2016 г. на Силистренски окръжен съд касаторът е осъден да заплати на М. Г. Г.: сумата от 6 242,54 лв., представляваща обезщетение за забава за заплащане на дължимата наемна цена по договор за наем № 34 от 20. 09. 2012 г. за периода от 31. 03. 2014 г. до 01. 09. 2015 г., сумата от 49 345 лв., представляваща незаплатена наемна цена по договор за наем № 35 от 20. 09. 2013 г., и сумата от 6 527,95 лв., представляваща обезщетение за забава за заплащане на дължимата наемна цена за периода от 31. 03. 2015 г. до 01. 07. 2016 г., и на Г. Ц. Г.: сумата от 47 572, 25 лв. по договор за наем № 40 от 24. 09. 2014 г., сумата от 1 231, 40 лв., представляваща обезщетение за забава за заплащане на главницата по цитирания договор за наем за периода от 31. 03. 2016 г. до 1. 07. 2016 г. и сумата от 9 956, 20 лв., представляваща обезщетение за забава за заплащане на дължимите наемни цени по договори за наем № 36 от 10. 12. 2013 г. и № 37 от 10. 12. 2013 г. за периода от 01. 03. 2015 г. до 07. 03. 2016 г.
В касационната жалба се поддържа, че атакуваното решение в обжалваните части е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост и се прави искане за отмяната му и постановяване на решение за отхвърляне на предявените искове, както и за присъждане на разноски. Касаторът оспорва изводите на въззивния съд, че дължи на ищците сумите по решението. Въззивният съд неправилно счел, че с извършените от касатора плащания се погасявали задълженията за заплащане на наемната цена по предходни договори за наем на страните – за стопанските 2009/2010 г. и 2011/2012 г., сключени от касатора и ищцата за имот № 033005 и от касатора и ищеца за имот № 031001. Посочените договори били развалени, тъй като на жалбоподателя-наемател не било предоставено ползването на тези имоти. Не съответствал на събраните по делото доказателства изводът на съда, че между страните нямало съгласие плащанията по предходните развалени договори да се считат за авансови по процесните договори за наем. Излагат се доводи срещу отразеното в решението становище на въззивния съд, че независимо от трайните отношения между различни членове на семейството на ищците и касатора, в случая се касае до отделни наемни договори и за погасяването на задълженията по всеки от тях са без значение плащанията, извършени към друг член на семейството по други договори за наем.
Допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните правни въпроси: „1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства и доводите на страните?; 2. Необходимо ли е мотивите на съда, изложени в съдебния акт, да бъдат непротиворечиви, убедителни и логически последователни?; 3. Може ли развалянето на договор за наем да се установи от предприетите от страните по него, след неговото сключване, действия или за установяване развалянето на договора за наем е необходимо изрично писмена форма, ако такава е била предвидена в договора?; 4. В случай, че наемодателят не е изпълнил задължението си да предаде държането на наетата вещ, съществува ли задължение на наемателя да заплаща наемната цена?; 5. В случай, че наемодателят-кредитор е разпоредил на наемателя-длъжник как и на кого да извършва плащанията по сключените между тях договори за наем, следва ли да се приеме, че тези трети лица са овластени от кредитора да получат плащанията, при което е налице точно изпълнение по смисъла на чл. 75 ЗЗД?“. Касаторът поддържа, че разрешението, дадено от въззивния съд на формулираните въпроси, противоречи на практиката на ВКС, намерила израз: в решение № 210 от 15. 08. 2014 г. по гр. д. № 6605/2013 г., IV г. о. – по първи въпрос; в решение № 34 от 26. 02. 2015 г. по гр. д. № 6256/2014 г., II г. о., решение № 340 от 11. 10. 2011 г. по гр. д. № 870/2010 г., IV г. о., решение № 241 от 17. 10. 2012 г. по гр. д. № 850/2011 г., II г. о. и решение № 13 от 2. 02. 2016 г. по гр. д. № 4287/2015 г., IV г. о. – по втори въпрос; в решение № 54 от 23. 07. 2012 г. по гр. д. № 869/2012 г., III г. о. – по трети въпрос; в решение № 143 от 23. 08. 2016 г. по гр. д. № 5958/2015 г., IV г. о., решение № 238 от 4. 09. 2013 г. по т. д. № 123/2011 г., II т. о. и решение № 27 от 16. 04. 2014 г. по т. д. № 1893/2013 г., II т. о. – по четвърти въпрос и решение № 787 от 18. 11. 2010 г. по гр. д. № 1539/2009 г., IV г. о. и решение № 147 от 6. 10. 2009 г. по т. д. № 85/2009 г., II т. о. – по пети въпрос. По отношение на последния въведен материалноправен въпрос се твърди, че е от значение за развитие на правото.
Ответниците по касацията изразяват становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното решение, респективно – за неоснователност на касационната жалба. Правят искане за присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване, приема следното.
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Във въззивното решение е прието за установено от фактическа страна, че между семейството на ищците и ответника са налице трайни търговски отношения, по силата на които за периода 2009 г. – 2015 г. членове на семейството са предоставяли за временно ползване на ответника собствени имоти срещу задължение за заплащане на наемна цена по договори за наем. Независимо от трайните търговски отношения между семейство Г. и ответника, въззивният съд е преценил, че в случая са налице множество отделни договорни връзки между различни лица на страната на наемодателя и ответника, а не множество на кредиторите. В решението е изтъкнато, че липсва пречка договорът за наем да бъде сключен и от несобственик на предоставения за временно ползване имот. С оглед горното съдът е изследвал конкретните правоотношения по договорите за наем, сключени между страните по делото, като е съобразил извършените от ответника плащания на суми на всеки от ищците, поотделно. В решението е отразено, че дори и да се приеме, че по част от договорите, обвързващи страните, е налице неизпълнение на задължението на наемодателя да предостави за ползване имотите, предмет на договора, то по делото няма твърдения, респективно представени доказателства договорите да са развалени поради това неизпълнение. При липса на разваляне на договорите и липса на съгласие между страните по отношение на даденото по този договори, съдът е отрекъл възможността платените по предходен и неизпълнен договор суми да се отнесат като авансови вноски по последващи договори, в частност по процесните.
В решението е прието, че между ищците, поотделно, и ответника са сключени процесните договор за наем на земеделски земи. Въз основа на доказателствата по делото решаващият състав е заключил, че страните са били обвързани и от договори за наем на земеделски земи, сключени преди процесните, както следва: договор от 20. 10. 2009 г. и договор № 27 от 19. 09. 2011 г., сключени между ищцата и ответника, и договор от 26. 10. 2019 г. и договор № 25 от 18. 08. 2011 г., сключени между ищеца и ответника. Посочил е, че по делото не съществува спор за извършените от наемателя плащания, а именно: 112 500 лв. – на ищцата и 221 220 лв. – на ищеца. В платежните документи не е отразено кои задължения на наемателя се погасяват, освен в случая на банков превод по сметка на ищеца на сумата от 10 000 лв. – „рента 2011/2012 г.“. Ето защо, като е съобразил установените плащания към ищците, отчел е, при приложение на чл. 76, ал. 1 ЗЗД, погасителния им ефект по отношение на задълженията за заплащане на наемната цена по договор от 20. 10. 2009 г. и договор № 27 от 19. 09. 2011 г., сключени между ищцата и ответника, и по договор от 26. 10. 2019 г. и договор № 25 от 18. 08. 2011 г., сключен между ищеца и ответника, и по процесните договори за наем, както и забавата на длъжника, съдът е приел за съществуващи правата на ищците, така както са индивидуализирани в осъдителните части на решението.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г. правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по първите два свързани процесуалноправни въпроси за задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства, както и доводите и възраженията на страните по предмета на спора. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. По поставените процесуалноправни въпроси са постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, цитирани от касатора, както и служебно известни на съда – решение № 388 от 17. 10. 2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 94 от 28. 03. 2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 55 от 3. 04. 2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 63 от 17. 07. 2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 111 от 3. 11. 2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о. и др. Съгласно тази практика въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си.
Обжалваното решение е постановено в съответствие със задължителната практика на ВКС. Като е съобразил твърденията на ищците и възраженията на ответника, съответно оплакванията във въззивните жалби, при събрания доказателствен материал въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на фактите и ги е подвел под релевантните за конкретния спор правни норми. С оглед отхвърлянето на тезата на ответника за множество на кредиторите, въззивният съд е изследвал конкретните правоотношения по договорите за наем на страните и е съобразил само извършените плащания от ответника към всеки от ищците, поотделно. Във въззивното решение е мотивирана преценка, че на съществуването на спорните вземания по чл. 232, ал. 2 ЗЗД и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД не се отразяват плащанията на ответника по предходни договори за наем, сключени между него и ищцата Г. и между него и ищеца Г., тъй като липсват твърдения и данни тези договори да са развалени поради неизпълнението им от наемодателите и не се установява съгласие на страните тези плащания да се считат за авансови по процесните сделки. Следователно въпросите за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и доказателства по делото във връзка с доводите и възраженията на страните, включени в предмета на делото, както и да мотивира своето решение, не са разрешени в противоречие със задължителната практика на ВКС. Конкретните изводи на съда, формирани в резултат на извършената преценка на фактическия и доказателствен материал по делото, касаят правилността на постановеното решение и не могат да бъдат проверявани в стадия по допускане на касационното обжалване.
Поставените от касатора трети въпрос за възможността „развалянето на договор да се установи от предприетите от страните след неговото сключване действия“ и четвърти въпрос „за съществуването на задължение на наемателя да заплаща наемната цена, когато наемодателят не е изпълнил задължението си да предаде държането на наетата вещ“, не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не са значими за изхода на спора. Решаващият аргумент на въззивния съд за неоснователност на възраженията на ответника за погасяване на спорните задължения с оглед плащания, осъществени по предходни договори за наем на страните, е свързан с липсата на съгласие на страните на тези плащания да бъде придадено значение на авансови плащания по процесните договори за наем. С оглед тези изложените съображения за отхвърляне на посочените възражения на ответника, съдът въобще не е обсъждал формулирания от касатора четвърти въпрос. Следва да се изтъкне, че по отношение на поставения трети въпрос не е доказано и наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Представеното с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК решение № 54 от 23. 07. 2012 г. по гр. д. № 869/2012 г. на ВКС, III г. о., на което се позовава касаторът, е постановено по въпроса „Налице ли е прекратяване на неформален договор за наем с предаването и приемането на ключовете, респ. с фактическото предаване на имота от наемателя на наемодателя?“ и няма отношение към развалянето на двустранен договор, материализиран в писмен акт, поради неизпълнение, в частност на договор за наем поради неизпълнение на задължението на наемодателя за предаване на вещта, предмет на договора. Когато договорът е сключен в писмена форма, надлежното упражняване на потестативното право за разваляне на договора поради неизпълнение е обусловено от волеизявление за разваляне в писмена форма за действителност /чл. 87, ал. 1, изр. 2 ЗЗД/. В този смисъл е практиката на ВКС, намерила израз в постановените по чл. 290 ГПК решения, напр. в решение № 46 от 19. 06. 2013 г. по гр. д. № 1294/2011 г., IV г. о. и решение № 75 от 1. 07. 2014 г. по т. д. № 3723/2013 г., II т. о.
Не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК и последният поставен от касатора въпрос „В случай, че наемодателят-кредитор е разпоредил на наемателя-длъжник как и на кого да извършва плащанията по сключените между тях договори за наем, следва ли да се приеме, че тези трети лица са овластени от кредитора да получат плащанията, при което е налице точно изпълнение по смисъла на чл. 75 ЗЗД?“. Този въпрос, въведен във връзка с доводите на касатора за неправилно игнориране от съда на извършените плащания от ответника към децата на ищците, не е бил обсъждан от въззивния съд. В мотивите на въззивното решение, с оглед възраженията на ответника, е отразено становището на съда, че в случая са налице множество отделни договорни връзки между различни членове на семейството на ищците като наемодатели и ответника като наемател. Поради това решаващият състав е отказал да изследва съществуването, изпълнението и евентуалното разваляне на сключените от ответника с децата на ищците договори за наем, като касаещи правоотношения на ответника с трети лица, съответно не е съобразявал извършените от ответника плащания към тези трети лица.
Касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Очевидната неправилност представлява самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване, което е независимо от поставените в изложението въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК и не е тъждествено с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение не е засегнато от тези пороци. При аргументацията на въведената предпоставка по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК касаторът повтаря оплакванията си, че въззивният съд неправилно не е възприел съществуващата връзка между договорите за наем, сключени от ответника с отделни членове на семейството на ищците, и не е зачел погасителния ефект спрямо спорните вземания на извършените плащания към децата на ищците. Твърденията не биха могли да обосноват очевидна неправилност на въззивното решение, тъй като не е съобразено изясненото разграничение между очевидната неправилност на решението като основание за достъп до касация и неправилността на решението като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение на Варненски апелативен съд в обжалваните части.
При този изход на настоящото производство на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответниците по касация разноски за адвокатско възнаграждение, както следва: на Г. Ц. Г. – в размер на 1900 лв. и на М. Г. Г. – в размер на 1880 лв.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 221 от 3. 11. 2017 г. по в. т. д. № 372/2017 г. на Варненски апелативен съд в обжалваните части.
ОСЪЖДА К. З. П., действащ като ЕТ „ЗДП-Пулев-Калоян Пулев“, ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление гр. Дулово, ул. Васил Левски № 47, да заплати на Г. Ц. Г., ЕГН [ЕГН] от с. Мировяне, Софийска област сумата от 1900 лв. /хиляда и деветстотин лева/ разноски.
ОСЪЖДА К. З. П., действащ като ЕТ „ЗДП-Пулев-Калоян Пулев“, ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление гр. Дулово, ул. Васил Левски № 47, да заплати на М. Г. Г., ЕГН [ЕГН] от с. Мировяне, Софийска област сумата от 1880 лв. /хиляда осемстотин и осемдесет лева/ разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: