4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№60
С., 01.02.2013 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и втори януари през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия К. М. гр.д. № 923 от описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от М. Т. Т., И. Р. Б., С. И. Н., В. И. К., М. В. Д., В. В. Г., И. Г. Г., Д. К. Л., И. А. Л., С. Й. К., М. С. К., [фирма], [населено място] и С. Й. Ц., чрез пълномощника им адвокат Б. Б., против решение № 1038 от 19.06.2012 г., постановено по гр.д. № 649 по описа за 2012 г. на Софийски апелативен съд, ГК, с което е потвърдено решение от 13.12.2011 г. по гр.д. № 9555/2009 г. на Софийски градски съд, ГО, І-1 състав за отхвърляне на предявения от тях против Младежка кооперация „Я.”, [населено място] ревандикационен иск по отношение на помещение, разположено в сутеренния етаж на сградата в [населено място], [улица], на две нива, със застроена площ от около * кв.м., представляващо бар „А.”.
Ответникът по касационната жалба Младежка кооперация „Я.”, [населено място] счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Ищците, етажни собственици в сградата на [улица] [населено място], са основали правата си на твърдението, че процесното помещение е обща част на сградата – изградено е при построяването й като скривалище и към настоящия момент се ползва като развлекателно заведение, но не е променен характера му на обща част. Ответникът е оспорил иска с твърдения, че процесният имот, закупен с договор от 13.10.1999 г., сключен с органа по чл.3, ал.1, т.1 З. /отм./, не е идентичен с този, собственост на ищците, а е изграден като самостоятелен обект въз основа на одобрен архитектурен проект и не е част от жилищната сграда. Софийски апелативен съд е приел, че жилищната сграда е изградена въз основа на позволителен билет № 206/24.10.1951 г. съгласно архитектурен проект, одобрен с поправки на 18.03.1952 г., а процесният обект е изграден въз основа на същия позволителен билет, но съгласно друг проект /приложения по делото чертеж разрез на „ресторант под двора на жилищната сграда в кв.*, парцел *, м.”Ц.”/ и съгласно протокол № 43/22.01.1951 г., съгласуван с председателя на СГНС, отделение „Архитектура” на 29.02.1952 г. Прието е, че посоченото в позволителния билет касае единствено местоположението на обекта – извън контурите на жилищната сграда, но не и местоположението му спрямо повърхността на двора, поради което са счетени за неоснователни доводите на ищците, че същият е позволявал направата само на локал в двора, а не под двора и че проекта за ресторант не е бил реализиран. Въз основа на експертното заключение е констатирано, че процесния бар се намира извън контурите на жилищната постройка, в незастроената част от двора, докато на второто подземно ниво на жилищната сграда се намира изграденото противорадиационно укритие, което е различно от процесното помещение. Посочено е, че експертното заключение се потвърждава и от показанията на свидетеля А. П. и от писмото на ГД”Пожарна безопасност и защита на населението”, че процесният обект не се води на отчет в регистъра на Г.. Прието е, че при ценообразуването на сградата входът към бара се третира като самостоятелен обект със съответния процент идеални части от общите части на сградата. При тези факти е направен извод, че след като процесният обект е изграден въз основа на самостоятелен проект, макар и въз основа на същия позволителен билет като жилищната сграда, не се намира в контурите на жилищната сграда и не е изграден с оглед функционалното обслужване на жилищната сграда, то той никога не е бил обща част. С оглед доводите на ищците е посочено, че факта, че ограждащите стени на жилищната сграда и ресторанта са без прекъсване, не може да обоснове категоричен извод, че помeщението е част от жилищната сграда, а обстоятелството, че ресторанта не е отразен в съставения за жилищната сграда акт за държавна собственост от 1953 г. не може да обоснове извод, че към момента на издаване на акта не е бил изграден и не е съществувал като самостоятелен обект на собственост.
К. се позовават на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК като считат, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС по въпроса към кой момент се преценява дали дадено помещение е обща част и по-специално на решение № 211/13.09.2011 г. по гр.д. № 1940/2009 г., на І г.о. според което от значение за определяне статута на спорното помещение като самостоятелен обект или като обща част по смисъла на чл.38 ЗС е предназначението, което то е имало към момента на възникване на етажната собственост. Считат, че въззивният съд е обосновал изводите си на неправилните заключения на съдебния експерт, извършил оглед при първоинстанционното разглеждане на делото, недопустимите от процесуална гледна точка и недостоверни свидетелски показания на А. П., които съдържат информация за процесното помещение през 90-те години на миналия век и на отразеното в регистъра по Наредба за реда за изграждане, поддържане и използване на колективните средства за защита от 2009 г., които не дават информация за статута на помещението към момента на изграждане на сградата, като е игнорирал първичните официални документи, отнасящи се до възникването на сградата и учредяването на етажната собственост – позволителен билет № 206/24.10.1951 г., техническия проект, одобрен от СГНС на 18.03.1951 г., останалите приети като доказателства по делото конструктивни и други проекти за сградата и акта за държавна собственост от 25.11.1953 г. От една страна посочените твърдения съставляват доводи, свързани с касационните основания по чл.281, т.3 ГПК допуснати процесуални нарушения и необоснованост, а не обосновка на соченото основание за допускане на касационно обжалване. От друга страна въззивният съд е преценявал статута на процесното помещение именно с оглед на доказателствата, за които се твърди, че са били игнорирани, а обстоятелството, че въз основа на тях е направил изводи, различни от поддържаните от ищците, не води до противоречие на въззивното решение със сочената практика на ВКС по въпроса за момента към който се определя статута на помещението като самостоятелен обект или като обща част.
В. съд не се е произнасял по въпроса за изискванията за наличие на единодушно съгласие на всички етажни собственици за извършване на разпоредителни действия с общи части, тъй като е приел, че процесното помещение никога не е било обща част, а още по проект е предвидено и е изградено като самостоятелен обект, поради което този въпрос не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване.
В обобщение не е налице соченото от касаторите основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и не следва да се допусне касационно обжалване на атакуваното решение на Софийски апелативен съд.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1038 от 19.06.2012 г., постановено по гр.д. № 649 по описа за 2012 г. на Софийски апелативен съд, ГК.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: