О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№60
гр.София, 12.02.2014 година
В. касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и осми януари две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
гражданско дело под № 6851/2013 година
Производството е по чл.288 ГПК.
[фирма], [населено място] е подало касационна жалба вх.№ 53290 от 08.05.2013 год. срещу въззивното решение от 19.03.2013 год. по гр.дело № 348/2013 год. на Софийския градски съд, гражданско отделение, ІV-г въззивен състав. С него е потвърдено решението от 29.03.2012 год. по гр.дело № 32470/2010 год. на Софийския районен съд, 77-ми състав в частта, с която са били уважени исковете на О. Д. Г. срещу дружеството-касатор по чл.108 ЗС и чл.59, ал.1 ЗЗД и е обезсилено първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлено възражението на [фирма], [населено място] по чл.90, ал.1 във връзка с чл.266, ал.1 ЗЗД за неизпълнение на задължението на О. Г. да заплати възнаграждение в размер на 12 759 евро по предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 11.12.2008 год.
Поддържат се оплаквания за съществени процесуални нарушения и нарушение на материалния закон.
Като основания за допускане на касационно обжалване се сочат следните въпроси, за които се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и които, според жалбоподателя, са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а именно: а/за задължението на съда да обсъди всички наведени твърдения и правни доводи и да обоснове правните си изводи и б/за упражняване на правото на задържане и искането за постановяване на едновременност на изпълнението съгласно чл.90, ал.1 ЗЗД. К. се позовава на Постановления на Пленума на Върховния съд № 7 от 27.12.1965 год. и № 1 от 28.05.1979 год., както и на тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 год. по гр.дело № 1/2001 год. на ОСГК на ВКС.
Преди да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. взе предвид следното:
По делото не е било спорно, че с нотариален акт № 147, т.VІ, рег.№ 10654, нот.дело № 1034/18.12.2008 год. процесният апартамент № 4 на втория етаж, вх.Б от девететажната жилищна сграда в[жк], е бил продаден от ответното дружество/сега касатор/ на ищеца О. Д. Г. за сумата 32 370 евро.
С нотариален акт № 47, т.1, вх.рег.№ 266, нот.дело 47/02.02.2009 год. О. Д. Г. закупил от [фирма] и 0.75% идеални части от правото на собственост върху дворното място УПИ VІІІ-1033 в кв.17 за сумата 1 567,04 лева. По иска по чл.108 ЗС дружеството-ответник е възразило, че задържа предаването на владението на имота, тъй като ищецът не е изпълнил задължението си, произтичащо от т.8.2 на предварителния договор за продажба на апартамента от 11.12.2008 год. – да изплати всички дължими суми във връзка с уговорените в него довършителни работи, съобразно приложения № 1 и № 2 към договора, представляващ договор за изработка, равняващи се на 12 759 евро.
Първоинстанционният съд е отхвърлил възражението за право на задържане, като е приел, че с влязло в сила на 09.03.2011 год. решение от 15.02.2011 год. по гр.дело № 54774/2009 год. на Софийския районен съд, ІІ ГК, 77-ми състав е бил отхвърлен иска на [фирма] срещу О. Д. Г. по чл.124, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1 и чл.258 и чл.266, ал.1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи сумата 12 749 евро неплатени строително-монтажни работи съгласно приложение № 2 към предварителния договор от 11.12.2008 год. Прието е, че е формирана сила на пресъдено нещо, поради което възражението следва да бъде отхвърлено.
Р. иск е бил уважен, като е прието, че след като на [фирма] е изплатена продажната цена по окончателния нотариален акт /с който по силата на чл.9 ЗЗД е предоговорена цената по предварителния договор/, след изповядване на сделката на 18.12.2008 год. вече не е налице правно основание ответникът да упражнява фактическата власт/владение/върху имота.
Уважена е и претенцията по чл.59 ЗЗД, като е присъдено обезщетение, съизмеримо със средния пазарен наем за подобно жилище за периода, за който се претендира, в размер на 3 150 лева, заедно с лихвата върху главницата от датата на предявяване на иска 16.02.2012 год. до окончателното изплащане на сумата.
В. съд е потвърдил решението в частта, с която е уважен иска по чл.108 ЗС, като е намерил за неоснователно възражението на ответника/сега касатор/, че не е следвало да бъде осъден да предаде владението, тъй като бил назначен за пазач на имота от съдебен изпълнител в рамките на изпълнително производство срещу ищеца. Посочено е, че до извършване на проданта длъжникът остава собственик на имота и има правото да го владее /чл.486, ал.1, изр.първо ГПК/, а основанията за отстраняване на длъжника от имота /чл.486, ал.2 ГПК/ имат значение само в рамките на конкретния изпълнителен процес и не могат да осуетят защитата на правото на собственост на длъжника.
С оглед уважаването на иска по чл.108 ЗС, градският съд е намерил за основателен и иска по чл.59 ЗЗД, като е посочил, че е допустимо предприетото увеличение на претенцията съгласно чл.214, ал.1, изр.трето ГПК, предприето в последното заседание в първата инстанция – от 2 700 лева на 3 150 лева.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не са налице предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения:
За да обезсили първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлено възражението на [фирма] за право на задържане на имота, въззивният съд е приел, че се касае за възражение по чл.90, ал.1 във връзка с чл.266, ал.1 ЗЗД за неизпълнение на сключения между страните предварителен договор от 11.12.2008 год., представляващ договор за изработка по отношение на уговорените в него довършителни работи, които ответникът следва да извърши в имота. Посочено е, че това възражение е относително и може да се противопостави на кредитор, чието вземане произтича от същото правоотношение, от което е и вземането на ответника. Според въззивния съд, по предявения иск по чл.108 ЗС ищецът не е кредитор на ответника за предаване владението на имота по облигационно правоотношение между страните и ответникът не може да противопостави възражение за неизпълнение на договор, за да препятства защитата на абсолютното вещно право на собственост на ищеца. С оглед на това е прието, че не е необходимо да се разглежда по същество дали са налице предпоставките за упражняване на възражението по чл.90 ЗЗД. Посочено е, че уважаването на възражение за неизпълнен договор води до постановяване на решение под условие, че вземането на ответника бъде удовлетворено /чл.90, ал.1, изр.второ ЗЗД/, поради което при уважаване на възражението не следва да се включва изричен диспозитив в съдебното решение, а диспозитивът, с което се уважава вземането на ищеца е условен. По аргумент за по-силното основание, според градския съд, при отхвърляне на възражението на ответника по чл.90 ЗЗД изобщо не следва да се постановява изричен диспозитив в решението, а въпросът се разрешава само в мотивите на съдебния акт
Изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не съдържа процесуалноправен въпрос, свързан с възприетото от въззивния съд разрешение, касаещо констатираната недопустимост на първоинстанционното решение в частта, с която с изричен диспозитив е отхвърлено възражението на [фирма] по чл.90, ал.1 във връзка с чл.266, ал.1 ЗЗД. К. поддържа оплакване за съществено процесуално нарушение, като твърди, че въззивният съд не е намерил за необходимо да разгледа по същество предвидените в чл.90 ЗЗД предпоставки, както и за нарушение на материалния закон с твърдение, че във въззивното решение следвало да намери приложение чл.90, ал.1, изр.второ ЗЗД за осъждане на ответника да изпълни едновременно с ищеца, тъй като такава едновременност на изпълнението можела да бъде постановена по предявения иск, който е за реално изпълнение. Позоваването на Постановление № 7 от 27.12.1965 год. на Пленума на Върховния съд, както и на тълкувателно решение № 1 от 17.07.2011 год. по гр.дело № 1/2001 год. на ОСГК на Върховния касационен съд е най-общо, без да е посочено в какво се изразява твърдяното противоречие на обжалваното решение в частта му за обезсилване на решението на първата инстанция със задължителните тълкувателни актове. Отделно от това, в цитираните актове на Пленума на Върховния съд и на ОСГК на Върховния касационен съд не се съдържат указания по приложението на чл.90, ал.1 ЗЗД: предпоставки, при които може да се прави възражение за неизпълнен договор; предмет на възражението; упражняване и действие на възражението. Предвид на това, липсва предпоставката по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението в частта, с която е обезсилено решението на първата инстанция за отхвърляне на възражението за неизпълнение на задължението на О. Д. Г. за заплащане на сумата 12 759 евро по предварителния договор от 11.12.2008 год.
Не е налице и основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, доколкото не са формулирани въпроси, които да са от значение за точното приложение на закона, както и за развитието на правото по смисъла на посочената разпоредба. Както е посочено в тълкувателно решение № 1/2009 год. от 19.02.2010 год. по тълк.дело № 1/2009 год. на О. на ВКС/т.4/ двете хипотези на чл.280, ал.1, т.3 ГПК – точното приложение на закона и развитието на правото формират едно правно основание за допускане на касационно обжалване. В случая, касаторът не се позовава на непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която регламентира възражението за неизпълнен договор /чл.90 ЗЗД/, за да е необходимо разглеждане на касационната жалба по реда на чл.290 ГПК, за да се тълкува правната норма в рамките на конкретното производство от състав на ВКС. Оплакванията срещу правилността на въззивното решение съставляват пороци на същото по смисъла на чл.281, т.3, предл.първо и второ ГПК. По тях обаче Върховният касационен съд би се произнесъл само ако е налице поне една от алтернативно предвидените в чл.280, ал.1, т.т.1-3 ГПК предпоставки. Тъй като липсва такова основание, касационното обжалване не следва да се допуска.
Изложеното дотук важи и за онази част от жалбата, насочена срещу въззивното решение, с което е потвърдено решението на първата инстанция за уважаване на исковете по чл.108 ЗС и чл.59 ЗЗД. Позоваването на Постановление № 1 от 28.05.1979 год. на Пленума на Върховния съд е най-общо, без да е формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителните указания по приложението на чл.55 и чл.59 ЗЗД.
В заключение, липсват основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради което Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 19.03.2013 год. по гр.дело № 348/2013 год. на Софийския градски съд, гражданско отделение, ІV-г въззивен състав, по жалба вх.№ 53290 от 08.05.2013 год. на [фирма], [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: