12
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 60
гр. София, 26.01.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на двадесет и шести октомври две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гражданско дело N 1801 по описа за 2017 година.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационни жалби с номера по регистъра на Софийски апелативен съд – № 11329/02.08.2016 г. на С. Щ. Щ., подадена чрез адвокат Д. К. К., № 12051/18.08.2016 г. на К. К. К. и К. К. К., подадена чрез адвокат С. П. А. срещу решение № 1422 от 04.07.2016 г. по гр. дело № 918/2012 г. на Софийски апелативен съд, първи граждански състав, № 19347/30.12.2016 г. на К. К. К., подадена чрез адвокат С. П. А. срещу решение № 2110 от 08.11.2016 по гр. дело № 918/2012 г. на Софийски апелативен съд, първи граждански състав.
С. Щ. Щ. е подала отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК по касационните жалби на К. К. К. и К. К. К. – № 12051/18.08.2016 г. и по жалбата на К. К. К. – № 19347/30.12.2016 г., в който поддържа становище за липсата на основания за допускане на касационен контрол.
По касационна жалба № 11329/02.08.2016 г. на С. Щ. Щ.:
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение № 1422 от 04.07.2016 г. по гр. дело № 918/2012 г. на Софийски апелативен съд, първи граждански състав в частта, с която Софийски апелативен съд /САС/ се е произнесъл по иска на М. Н. К., починала в хода на процеса и заместена от наследниците си – К. К. К. и К. К. К. срещу С. Щ. Щ. по чл. 59 ЗЗД за заплащане на сумата 39350 лв., обезщетение за ползване на апартамент № 57, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. „Д”, ет. 5, за периода от 08.11.2002 г. до 08.11.2007 г., ведно със законната лихва, считано от 12.06.2010 г. до окончателното изплащане, който е уважил и е потвърдил първоинстанционното решение от 16.11.2011 г. по гр. дело № 8027/2010 г. на Софийски градски съд, гражданска колегия, І отделение, 1 състав.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен въпрос със следното съдържание: „Има ли право Ж. да разпределя имоти между своите член-кооператори, при положение, че тя не се явява собственик на 100 % от обектите, тъй като сградата е построена върху съсобствено място и Ж. е придобила по приращение съответната идеална част от тях? В случай, че Ж. няма такова право, какви права създава окончателния разпределителен протокол за член-кооператорите?”. Същият въпрос е разрешен с влязло в сила решение по гр. дело № 5133/2003 г. на Софийски градски съд /СГС/ и в производството по настоящия спор въззивният съд е съобразил правните последици на цитираното решение за активната легитимация на ищцата, респективно нейните правоприемници, конституирани в процеса, като се е позовал на задължителната практика по чл. 290 ГПК /решение по гр. дело № 1000/2011 г. на състав на ІІ г.о. на ВКС/. Приетите от САС правни разрешения – доказано наличие на членствени права в Ж. „Български художник” на М. К., възникнали преди началото на процесния период по отношение на разпределеният й спорен имот – апартамент № 57 и доказано право на собственост на Ж. върху спорния имот до снабдяването на член – кооператорите с нотариални актове по чл. 35, ал. 2 от Закона за жилищностроителните кооперации /ЗЖСК/ са обосновани с извода за формирана сила на пресъдено нещо върху посочените факти, произтичаща от посоченото решение, постановено по иск с правно основание чл. 38а ЗЖСК. Като относим към разрешен преюдициален спор цитираният въпрос не може да бъде разглеждан отново в настоящото дело, респективно не формира общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Липсата на общо основание по нормата е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените за това допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК /арг. от т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС/. В случая допълнителните основания не са и мотивирани от касатора. Ето защо следва да се приеме, че с цитирания въпрос страната не е обосновала предпоставки за допускане на касационен контрол.
Вторият въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е със следното съдържание: „Дали само влезлия в сила окончателен разпределителен протокол легитимира съответния член-кооператор да претендира обезщетение за лишаване от ползите на разпределения му имот?”. Въпросът не произтича от конкретни изводи във въззивното решение, съгласно които активната легитимация на М. К. по предявения иск с правно основание чл. 59 ЗЗД е обоснована със силата на пресъдено нещо, формирана по преюдициалния за настоящото дело спор по чл. 38а ЗЖСК по отношение на членствените й права в Ж. спрямо процесния апартамент. И по отношение на този въпрос следва да се имат предвид съображенията, изложени по – горе, по предходния въпрос за относимостта на обстоятелства относно членствените права в Ж. на М. К. и правото на собственост на Ж. върху спорния апартамент към преюдициалния спор по чл. 38а ЗЖСК, разрешен с влязло в сила решение по гр. дело № 5133/2003 г. на СГС, респективно за липсата на общи предпоставки за допускане на касационно обжалване по него.
Третият въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е със следното съдържание:„Обстоятелството, че е уважен иск по чл. 38а от ЗЖСК, легитимира ли ищцата като носител на правото да претендира обезщетение за пропуснати ползи за целия имот?”. Въпросът е релевантен, тъй като САС се е произнесъл по него, но с въвеждането му касаторът Щ. не обосновава приложно поле на предпоставки за допускане на касационно обжалване, поради липсата на допълнително основание. В изложението страната се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – въпрос от значение за развитието на правото, като не мотивира фактическия състав на нормата. Поддържаната хипотеза е налице, съгласно разясненията в ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГКТК на ВКС, т. 4, когато касаторът твърди, че няма съдебна практика по приложението на конкретна норма и обосновава нейната непълнота, неяснота или противоречива правна уредба. Изложението не е мотивирано с такива доводи. Страната поддържа доводи, неотносими към въведеното основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК, а именно противоречива практика, позовава се на решение по гр. дело № 725/2005 г. на състав на ІІ г.о. на ВКС, което от една страна не съставлява задължителна практика – постановено е по реда на ГПК – 1952 г., отм., а от друга страна касаторът не посочва, на кое решение противоречи касационното решение. Освен това касаторът Щ. не е съобразила разясненията в ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГКТК на ВКС, съгласно които основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК /развитие на правото/ не е налице при наличие на задължителна съдебна практика, с която е уеднаквена противоречивата или неправилна съдебна практика. В случая това е ТР № 5/2014 от 24.06.2016 г. по т. дело № 5/2014 г. на ОСГК на ВКС. В т. 2 от същото тълкувателно решение е разяснено, че в полза на член – кооператора, като бъдещ собственик на имота е предвидена защита, да претендира имуществено изравняване с иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, когато трето лице заема без основание вече разпределен на този член – кооператор обект. Не са съобразени от касатора изводите на САС, относно действието на силата на пресъдено нещо на решението на СГС по гр. дело № 5133/2003 г., които са решаващи за изхода на делото, но по които касаторът Щ. не е въвела правен въпрос. Ето защо следва да се приеме, че с цитирания въпрос страната не е обосновала предпоставки за допускане на касационен контрол.
Четвъртият въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е със следното съдържание:
„Допустимо ли е член-кооператор да извлича ползи от имот, който няма Акт за приемане на конструкцията /Акт 14/; върху който има наложена административна забрана за ползване поради наличието на незаконно строителство; за който правоимащият орган по чл. 181, ал. 2 от ЗУТ не е констатирал, че е изграден в „груб строеж“ по смисъла на закона; и който не е въведен в експлоатация? При положение, че не е допустимо, може ли да се говори за „неоснователно обедняване?
Ако се приеме, че липсва обедняване, може ли да бъде успешно проведен иска по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, единствено въз основа на доказано обогатяване на ответника?”.
Като допълнително основание към първото изречение от означения „въпрос четири” касаторът Щ. поддържа наличието на „противоречива практика на съдилищата” и се позовава на решение по гр. дело № 1421/2013 г. на САС, 4 състав, а като допълнително основание към третото изречение от същия въпрос / „Ако се приеме, че липсва обедняване, може ли да бъде успешно проведен иска по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, единствено въз основа на доказано обогатяване на ответника?” /, страната се позовава на решение по гр. дело № 971/2009 г. на състав на ІІІ г.о. на ВКС. Въпросите произтичат от становище на ответницата по исковете, сега касатор, съгласно което е забранено ползването на процесният апартамент. САС е приел въз основа на изслушаната във въззивното производство техническа експертиза, че в процесния период – 08.11.2002 г. – 08.11.2007 г. сградата, в която се намира процесния апартамент е била напълно завършена и въпреки, че не е била въведена в експлоатация се е ползвала по предназначение като жилищна сграда. Освен това съставът на апелативния съд е посочил отразената от вещото лице констатация, направена след извършения от експерта оглед, че апартаментът е напълно завършен, с извършени всички видове довършителни работи. При тези обстоятелства, за да обоснове наличието на фактическия състав на чл. 59 ЗЗД решаващият състав в съответствие със задължителната съдебна практика по чл. 290 ГПК, която подробно е цитирал, е приел, че когато лице, което не е собственик, ползва обект в сграда, която не е въведена в експлоатация, съгласно изискванията на ЗУТ и в този смисъл се явява незавършен строеж /какъвто е настоящия случай/, се обогатява, ако няма валидно правно основание за ползване в отношенията си с действителния собственик. Последният в този случай според съдебният състав е обеднял, тъй като е лишен от възможността да извлича ползи от обекта, независимо, че сградата не е въведена в експлоатация, разрешение което важи и тогава, когато от компетентните държавни органи е издадена забрана за ползването при положение, че строежът или части от него са ползвани от лице без правно основание. Изложените от САС правни разрешения са в съответствие с практиката на ВКС по чл. 290 ГПК /решение по гр. дело № 3148/2008 г., решение по гр. дело № 3198/2008 г. на състави на І г.о. на ВКС, решение по гр. дело № 1240/2011 г. /, която е задължителна за съдилищата. Когато правните разрешения на въззивния съд са в съответствие с уеднаквената по реда на чл. 290 ГПК практика не са налице допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационен контрол. Неправилно е становището на касатора Щ., че е налице противоречива практика. Нейното становище не е съобразено с разясненията в т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГКТК на ВКС, дефиниращи понятията за задължителна и казуална съдебна практика. В случая не могат да се съпоставят настоящото въззивно решение, което не е влязло в сила с решението по гр. дело № 1421/2013 г. на САС, тъй като съдебната практика се формира от влезли в сила съдебни актове, а освен това основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК не е налице, при наличието на задължителна съдебна практика, с която е уеднаквена противоречивата казуална практика. Въпросът – „Ако се приеме, че липсва обедняване, може ли да бъде успешно проведен иска по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, единствено въз основа на доказано обогатяване на ответника?” не произтича от конкретни мотиви на САС /САС е приел друг мотив, че е налице освен обогатяване на ответницата по иска по чл. 59 ЗЗД, още и обедняване на ищцата, тъй като е била лишена от възможността да извлича ползи от обекта / и поради това не съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Липсата на общо основание, съгласно разясненията в ТР № от 19.02.2010 г. на ОСГКТК на ВКС е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените за това допълнителни основания – касационно решение по гр. дело № 971/2009 г. на състав на ІІІ г.о. С оглед на изложеното следва да се приеме, че с цитираните въпроси страната не е обосновала предпоставки за допускане на касационен контрол.
Петият въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е със следното съдържание: „Допустимо ли е издаването на нотариален акт по чл. 35, ал. 2 от ЗЖСК за обекти, които са изградени в „груб стоеж“?”. Този въпрос не е разглеждан от въззивния съд. Неговият състав е обсъдил възможността да се търси обезщетение по реда на чл. 59 ЗЗД, когато ищецът е лишен от възможността да извлича ползи от обекта, независимо, че сградата не е въведена в експлоатация. Разгледаните от съда въпроси и формираните по тях правни разрешения нямат връзка с поставения въпрос. Както вече се посочи по – горе въпрос, формулиран извън мотивите на въззивния съд, обусловили изхода на делото не съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Следва да се има предвид и изложеното в тази връзка разбиране, произтичащо от разрешенията, приети с ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, че липсата на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, каквато се констатира от настоящата инстанция, има за правна последица недопускането на касационен контрол. Касаторът Щ. не е мотивирала твърденията за наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Възпроизвеждането на нормативния текст не представлява мотивиране на допълнителни основания. Поради това следва да се приеме, че и по този въпрос не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Шестият въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е със следното съдържание: „Имат ли обвързваща сила мотивите на решението, с което е уважена претенцията по предявения частичен иск?”. Въпросът подобно на предходния въпрос отново не е съобразен с решаващите мотиви на въззивния съд, от които съгласно разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, т. 1 касаторът е задължен да изведе правният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. САС е обосновал преюдициалност по отношение на настоящия спор на спора по чл. 38а ЗЖСК /а не по гр. дело № 25264/2007 г. на СРС, ГО, 27 състав, приключило с влязло в сила решение, с което е уважен частично предявен иск на М. К. против С. Щ. по чл. 59 ЗЗД за сумата 6000 лв. /, поради което е съобразил правоустановяващото, регулиращо и преклудиращо действие на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по гр. дело 5133/2003 г. на СГС по отношение на обусловеното дело по настоящия спор. По тези мотиви на въззивния съд касаторът Щ. не поставила правни въпроси, а е въвела въпрос /цитираният по – горе въпрос/, по който САС не се е произнесъл, от което следва, че не е налице общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Липсата на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, каквато се констатира от настоящата инстанция, има за правна последица недопускането на касационен контрол.
С оглед на горните съображения настоящата инстанция намира, че не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение по жалбата на С. Щ..
По касационна жалба № 12051/18.08.2016 г. на К. К. К. и К. К. К.:
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, ВКС, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение № 1422 от 04.07.2016 г. по гр. дело № 918/2012 г. на Софийски апелативен съд, първи граждански състав в частта, с която САС се е произнесъл по иска на М. Н. К., починала в хода на процеса и заместена от наследниците си – К. К. К. и К. К. К. срещу С. Щ. Щ. по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за заплащане на сумата 10408.60 лв., обезщетение за неизпълнение на парично задължение, за периода от 22.05.2008 г. до 02.06.2010 г., който е отхвърлил, след като е отменил преди това първоинстанционното решение от 16.11.2011 г. по гр. дело № 8027/2010 г. на Софийски градски съд, гражданска колегия, І отделение, 1 състав в същата част.
Първият въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е със следното съдържание: „Дали исковата молба, с която е предявен иск за обезщетение по чл. 59 от ЗЗД, в случаите, когато в исковата молба се сочи изрично пълния размер на претендираното обезщетение, а съда се сезира с частичен иск от изрично посочения пълен размер, има значението на покана за изпълнение /плащане/ на парично задължение по смисъла на чл. 84, ал. 2 от ЗЗД за пълния размер на вземането, независимо, че правото на иск е упражнено частично?”. Въпросът произтича от становище на касаторите, изложено в приложението към жалбата им, съгласно което в описаната в цитирания въпрос хипотеза акцесорното вземане за лихва по чл. 86 ЗЗД ще възникне от датата на предявяване на частичния иск, тъй като в този случай кредиторът е известил длъжника за пълния размер на дължимото обезщетение, с което го е направил изискуемо в пълен размер с предявяване на исковата молба по частичния иск. Мотивите в обжалваното пред настоящата инстанция решение, от които съгласно разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, т. 1 касаторът е задължен да изведе общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК – правният въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл очертават разрешения, по които жалбоподателите не са поставили правни въпроси. След като е посочил, че не споделя изводите на СГС, че характер на покана за процесната сума има исковата молба по гр. дело № 25264/2007 г. на СРС, 27 състав, с която е предявен частичен иск от 6000 лв., САС е развил съображения, съгласно които исковата молба по гр. дело № 25264/2007 г. на СРС има характер на покана само за паричното вземане, предмет на частичния иск, поради което началният момент, от който ответникът ще дължи обезщетение върху главницата от 39350 лв. е изпадането му в забава, който съвпада с получаването на покана за плащане на точно определено по основание и размер парично задължение, характер на каквато има исковата молба по настоящия спор, предявена на 02.06.2010 г. В цитирания въпрос липсва хипотезата, по която са формирани изводите на въззивния съд, обусловили изхода на спора, а именно релевантността на основанието и размера на търсеното вземане в исковата молба, като елементи, придаващи на претенцията характер и на покана по смисъла на чл. 86 ЗЗД. Освен това допускането на касационен контрол е обусловено от мотивирането на допълнителни основания. При поддържаното от касаторите основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК мотивирането на изложението предпоставя обосноваване на предпоставките за допускане на касационно обжалване, чрез позоваване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона, чрез позоваване на съдебна практика, която не е актуална, предвид промяната на законодателството или обществените условия, а при твърдение за липсата на съдебна практика, чрез обосноваване на непълнота, неяснота или противоречива правна уредба на конкретни норми. В изложението не са мотивирани основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поради това следва да се приеме, че по този въпрос не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Вторият въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е със следното съдържание: „Следва ли да се приема, че винаги е налице пълен идентитет между размера на иска по исковата молба, в пределите на петитума, по който съда дължи произнасяне – от една страна и от друга страна – поканата за плащане по чл. 84, ал. 2 от ЗЗД, която има значението на изявление от кредитора, което прави вземането изискуемо в пълен размер, когато поканата е отправена с исковата молба?”. Въпросът е релевантен, доколкото въззивният съд се е произнесъл по него, но подобно на предходния въпрос не е обоснован с мотивиране на допълнителни предпоставки за допускане на касационно обжалване на твърдяното от касаторите основание – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторите не са посочи съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона, не са посочили съдебна практика, която не е актуална, предвид промяната на законодателството или обществените условия, както и не са обосновали непълнота, неяснота или противоречива правна уредба на конкретни норми в хипотезата на липса на съдебна практика. Позоваването на ТР № 1 от 17.07.2001 г. по т. дело № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, т. 1 не обосновава предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, практиката формирана с него не е цитирана като съдебна практика, нуждаеща се от промяна, в какъвто смисъл е основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а като практика във връзка с разбирането на касаторите за определяне на частичния иск, като покана по чл. 84, ал. 2 ЗЗД. Цитираното ТР на ОСГК на ВКС не е относимо към поставените въпроси, тъй като с него се дава отговор на друг въпрос, който не е идентичен с цитираните по – горе, а именно за обжалваемостта на въззивни решения, постановени по частични искове за парични вземания с цена на иска под 1000 лв. Предвид изложеното следва да се приеме, че и с този въпрос касаторите не са аргументирали твърденията си за наличието на предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
С оглед на горните съображения настоящата инстанция намира, че не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение по жалбата на К. К. К. и К. К. К..
По касационна жалба № 19347/30.12.2016 г. на К. К. К.:
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, ВКС, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:
Жалбата има за предмет решение № 2110 от 08.11.2016 г. по гр. дело № 918/2012 г. на Софийски апелативен съд, първи граждански състав в частта, с която е отхвърлена молбата на К. К. К. за допълване на постановеното по гр. дело № 918/2012 г. на САС, първи състав решение от 04.07.2016 г. За да постанови този резултат въззивният съд в производство по чл. 250 ГПК е приел, че в случая няма непълнота на съдебното решение, тъй като съставът се е произнесъл по предмета на спора, очертан с въззивната жалба – искове по чл. 59 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД. Отхвърлянето на молбата по чл. 250 ГПК, като неоснователна въззивният съд е мотивирал освен с произнасянето на състава по целия спорен предмет още и с неотносимостта на доводите на молителите към правното основание на молбата им – разпоредбата на чл. 250 ГПК. В решението по чл. 250 ГПК са изложени съображения, че несъгласието на ищците с изводите на съда не е основание за допълване на решението от постановилия го съд, тъй като засяга ревизиране на съдебния акт, а другите доводи, определени от решаващия състав, като неясно заявени са относими според развитите в съдебния акт мотиви към процесуални искания на ищците във въззивното производство и не представляват основание за допълване на решението.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен следния въпрос: „Може ли съдът да приеме Заключение на вещо лице, с което процесния апартамент, с доказано луксозно изпълнени строително-монтажни довършителни работи и луксозно изпълнено неподвижно обзавеждане, да бъде оценен със Заключение на вещо лице, за отдаване под наем по средномесечни пазарни цени, като изпълнен традиционно и необзаведен?”. Въпросът не формира общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е относим към посочените по – горе решаващи изводи на САС, засягащи фактическия състав на чл. 250 ГПК, а третира процесуални действия на съда във въззивното производство, приключило с първоначалното решение, чието допълване е било поискано. След като цитираният въпрос не притежава характеристиките на основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, не следва да се обсъждат и посочените от касатора допълнителни основания /в този смисъл са разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, които касаторът не е съобразил при изготвяне на изложението/. С оглед на тези съображения следва да се приеме, че с цитирания въпрос не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Вторият въпрос, по реда на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е формулиран, както следва: „Може ли съдът да не изпълни свое влязло в сила необжалваемо определение по делото, в некоректна услуга на ответника, като го отмени с друго необжалваемо определение?”. Видно от цитата и развитите доводи въпросът засяга процесуални действия на съставът на САС, извършени в заседанието от 09.06.2016 г. и по – конкретно отхвърляне искане на К. К. за поставяне допълнителна задача на експертизата, респективно за назначаване на нова експертиза с друго вещо лице. Въпросът е извън предмета на производството по чл. 250 ГПК, в което е постановено допълнителното решение на САС, няма връзка с мотивите към допълнителното решение на съда, третира процесуални действия на съда във въззивното производство, приключило с първоначалното решение, чието допълване е било поискано, поради което и с оглед разясненията в т. 1 от посоченото ТР на ОСГКТК на ВКС не формира общо основание по чл. 280, ал.1 ГПК. Липсата на общо основание по нормата има за правна последица недопускане на касационен контрол по поставения въпрос.
Третият въпрос по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е въведен със следното съдържание: „Може ли съдът да приеме заключение на вещо лице по делото, с което не е изпълнена задачата поставена от ищеца?”. Касаторът не е посочил в текста, кое процесуално действие на въззивния съд има предвид, но в изложението е уточнил, че визира определението на САС от 09.06.2016 г., отразено по – горе, относно отхвърляне на искането за допълнителна или нова експертиза, т.е. третира процесуални действия на съда във въззивното производство, приключило с първоначалното решение, чието допълване е било поискано. И по отношение на цитирания въпрос следва да се имат предвид горните мотиви, за неотносимост на въпроса към правните разрешения на САС, обосновани в решението по чл. 250 ГПК, съответно за въвеждане на въпрос, който е извън предмета на производството по чл. 250 ГПК и който поради тези съображения не формира общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Липсата на общо основание има за правна последица недопускането на касационно обжалване, без да се обсъждат допълнителните основания, т.е. съдебната практика, на която се позовава страната. Следователно и по този въпрос липсват предпоставки по чл. 280, ал.1 ГПК.
Четвъртият въпрос по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК има следното съдържание: „Може ли съдът, след като с необжалваемо определение допусна събиране на доказателства, в противоречие с материалноправни норми на Закона, да изпълни задачата на прокуратурата по оспорено съдържание на официални документи представени от ответника, след открита процедура по оспорване на официални документи от ищеца, който представи официални документи за сравнение, с противоречащо съдържание на тези на Ответника, Съдът да прекрати събирането на доказателства с необжалваемо Определение по делото в неправилна защита на Ответника и адвокатите Му за деяния по събрани и използвани от тях на официални документи пред Съд с невярно съдържание, като не изключи оспорените документи от доказателствата по делото и със Свое определение, не изпрати случая на прокуратурата по компетентност?”. Въпросът е съпроводен с доводи и засяга две определения, постановени във въззивното производство, което е приключило с постановяване на първоначалното решение, чието допълване е било поискано. Първото определение е от 28.10.2015 г. и с него съдът е възобновил производството във фаза по събиране на доказателства, а второто определение е от заседание от 11.02.2016 г. и с него съдът е постановил, че ще се произнесе в закрито заседание по исканията за приемане на доказателства и евентуално откриване на производство по оспорването им. Цитираният въпрос засяга отново, както предходните въпроси действия на въззивния съд в производството по чл. 258 и сл. ГПК, приключило с първоначалното решение и няма връзка с мотивите на допълнителното решение, поради което не формира основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Липсата на основание по чл. 280, ал. 1 ГПК е основание за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат сочените за това допълнителни основания – съдебна практика, на която се позовава страната. Следователно и по този въпрос липсват предпоставки по чл. 280, ал.1 ГПК.
Петият въпрос по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е със следното съдържание: „Може ли съдът да не уважи искания на страните по делото за допълване на Заключението на вещото лице с отговори по нови въпроси, както и с уточняващи въпроси за изясняване на факти и обстоятелства, които водят до изводи за справедливо и обективно решение на иска?”. Цитираният въпрос засяга отново, както предходните въпроси действия на въззивния съд в производството по чл. 258 и сл. ГПК, приключило с първоначалното решение и няма връзка с мотивите на допълнителното решение, поради което не формира основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Поради това за този въпрос важат съображенията, изложени по предходния въпрос. Следователно и по този въпрос липсват предпоставки по чл. 280, ал.1 ГПК.
Шестият въпрос по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е формулиран, както следва: „Може ли Съдът да се произнесе обосновано с решение по делото, при неизяснени до край факти и обстоятелства, обуславящи доказването на иска по основание и размер?”. Цитираният въпрос е относим към първоначалното решение, няма връзка с мотивите на допълнителното решение и поради това не съставлява основание по чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Следователно и по този въпрос липсват предпоставки по чл. 280, ал.1 ГПК.
Седмият въпрос по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е със следното съдържание: „Може ли Съдът да не определи срок за доплащане на държавна такса, след приемане в публично съдебно заседание Заключение на вещо лице по делото с увеличен размер на обезщетение за ползване на процесния апартамент?”. Въпросът е поставен във връзка с процесуални действия на въззивния съд в производство по чл. 258 и сл. ГПК и няма връзка с действията на САС в производството по чл. 250 ГПК, както и с мотивите на САС в решението по чл. 250 ГПК. Ето защо следва да се приеме, че въпросът не съставлява основание за допускане на касационно обжалване, а обсъждането на приложената съдебна практика при тези обстоятелства, която не е относима към въпроса и към мотивите на решението по чл. 250 ГПК не е необходимо /в този смисъл са разясненията в ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГКТК на ВКС, т. 1 /.
Осмият въпрос по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е формулиран, както следва: „Може ли Съдът с неправилни аргументи да отхвърли иск на Ищеца, заявен в законоустановения срок и доплатена държавна такса, в некоректна услуга на Ответника, за когото с това допринася значителна облага, а на Ищеца допринася значителни вреди, в противоречие с материалноправни разпореждания на ТР № 5/2012 г. ВКС, РБ, ОСГК?”. Цитираният въпрос е по обосноваността на мотивите на първоначалното решение на въззивната инстанция – решение № 1422 от 04.07.2016 г. на САС. Поради това същият въпрос няма връзка с мотивите на САС в решението, постановено по чл. 250 ГПК. Д. за направеното с молбата по чл. 250 ГПК искане за изменение на първоначалното решение няма връзка с цитирания въпрос, който въпрос засяга решение № 1422 от 04.07.2016 г. на САС, а не решението по чл. 250 ГПК. Същият довод е относим към оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не се разглеждат в производството по чл. 288 ГПК и с които не се релевират предпоставки за допускане на касационно обжалване. Ето защо следва да се приеме, че въпросът не съставлява основание за допускане на касационно обжалване, а лисата на основание по чл. 280, ал. 1 ГПК има за правна последица недопускане на касационен контрол.
По тези съображения настоящият състав на ВКС приема, че и по тази касационната жалба липсват предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което и по нея не следва да се допусне касационно обжалване.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1422 от 04.07.2016 г. по гр. дело № 918/2012 г. на Софийски апелативен съд, първи граждански състав в обжалваните части.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2110 от 08.11