3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№60
гр. София,31.01.2013 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и осми януари през две хиляди и тринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното от съдия Костадинка Недкова т. д. N 887 по описа за 2012г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] [населено място], срещу решение № Е-160 от 29.06.2012г. по гр.д. № 240/2012г. на Видински окръжен съд, с което е обезсилено решение №79/12.03.2012г. по гр.д. № 503/2006г. на Видински районен съд и е прекратено производството по делото.
В касационната жалба се иска отмяна на обжалваното решение, като неправилно, поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Жалбоподателят твърди, че в нарушение на нормата на чл.214, ал.2 ГПК, според която не се смята за увеличение на иска прибавянето на изтекли лихви или на събрани добиви от вещта след неговото предявяване, въззивният съд е приел, че направеното от ищеца в хода на първоинстанционното производство искането за присъждане на договорна лихва в размер на 0.5% дневно за периода от завеждането на исковата молба до окончателното изплащане на главницата, е предявяване на нов иск, квалифициран като иск за неустойка по чл.92, ал.1 ЗЗД.
Допускането на касационното обжалване е обосновано с твърдението, че въззивното решение съдържа произнасяне по значимите за изхода на делото процесуалноправни въпроси за допустимостта да бъде квалифицирано като нов иск прибавянето на лихви по чл.214, ал.2 ГПК за период след предявяване на исковата молба и за допустимостта съдът да квалифицира иск, предявен за договорна лихва, като иск за неустойка. Касаторът се позовава на всички допълнителни основания по чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационния контрол.
Ответникът по жалбата, , [населено място], изразява становище, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за селектиране на жалбата, съответно същата е неоснователна с оглед липсата на наведените основания за неправилност по чл.281, т.3 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
В обжалвания акт е прието за установено, че с влязло в сила решение в полза на касатора са присъдени главница по чл. 266, ал. 1 ЗЗД и мораторна лихва върху тази главница за период до завеждането на исковата молба, като след обезсилване на решението, в частта за присъждане на законна лихва от датата на исковата молба, както и на решението, с което е оставена без уважение молбата за допускане на явна фактическа грешка, делото е било върнато на районния съд за произнасяне по реда на чл. 250 ГПК по молба на ищеца за присъждане на договорна лихва в размер на 0.5% дневно за период от завеждането на исковата молба до окончателното изплащане на главницата. За да обезсили постановеното по реда на чл.250 от ГПК решение на низовия съд, въззивната инстанция е приела, че районният съд повторно се е произнесъл по иска за присъждане на мораторна лихва за периода до завеждането на исковата молба, по отношение на който решението е влязло в сила. Изложени са съображения, че след обезсилване на решението, делото не следва да се връща на първата инстанция за произнасяне, тъй като липсва предявен иск, по който районният съд да не се е произнесъл. Окръжният съд е мотивирал прекратяването на делото при обезсилване на решението, със съображенията, че искането е за присъждане на неустойка в размер на 0.5% на ден върху дължимата сума и представлява самостоятелен иск, непредявен с исковата молба и неприет за разглеждане от първоинстанционния съд, поради което не може да бъде и предмет на съдебното решение. Изложени са допълнителни доводи, че е недопустимо и изменение на иска по чл.116 ГПК /отм./ чрез изменение на някои от първоначално предявените искове с иск за заплащане на неустойка, защото е недопустимо едновременно изменение на основанието и размера на някои от първоначално предявените обективно съединени искове.
Видно от мотивите на окръжния съд, формулираните от касатора въпроси за приложението на чл.214, ал.2 ГПК /съответстващ на чл.116, ал.3 ГПК отм./ и за правната квалификация на претенцията, не са обусловили акта на въззивния съд, в частта, с която се обезсилва първоинстанционното решение, тъй като в тази част актът се основава изцяло на съображението за непререшаемост на спор, разрешен с влязло в сила решение / чл.222 ГПК /отм./, съответно чл.299, ал.1 ГПК/. Неосъществяването на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол – въпросът да е обусловил изхода на делото, е достатъчно основание за недопускане на касационен контрол на съдебния акт в тази му част, предвид указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС.
Поставените въпроси от жалбоподателя имат обуславящо значение единствено за прекратителната част на въззивното решение, по отношение на която е налице общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, но не се доказва наличието на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК.
Не се сочи или представя от касатора задължителна практика на ВКС. Представените определения по чл.288 от ГПК, с което не се допуска касационно обжалване, нямат характер на ”съдебна практика”, съгласно ТР №1/ 19.02.2010г. т.д. № 1/2009г. и ТР №2/ 28.09.2011г. т.д. № 2/2010г. на ОСГТК на ВКС, тъй като дейността по допускането на касационно обжалване не е тълкувателна, изразеното от тричленния състав становище не формира правни изводи, а представлява само едно правно мнение. Представеното определение на СГС не съдържа произнасяне по идентични на формулираните от касатора въпроси. Ето защо, настоящият състав намира за недоказани посочените от касатора допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.
Липсва и формално наведена без конкретна мотивировка допълнителна предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Изложените от касатора съображения са единствено относно правилността на акта на въззивния съд, а не за мотивите, от които се извежда значението за точното прилагане на закона и за развитие на правото на поставените от жалбоподателя и разрешени с атакувания акт правни въпроси.
С оглед изложеното, касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.
Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № Е-160 от 29.06.2012г. по гр.д. № 240/2012г. на Видински окръжен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.