7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№60
София.09.02.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесет и осми януари две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело №1590/2014 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на: Застрахователно дружество [фирма], чрез процесуалния му пълномощник адвокат Ал.И. и на Д. В. Г. с ЕГН [ЕГН], чрез процесуалния му пълномощник адвокат Г. Ч., срещу решение № 2249 от 05.12.2013 г. по гр.д.№ 2827/2013 г. на Апелативен съд – София, Гражданско отделение, 8 състав.
К. ищец Д. В. Г. обжалва решението в отхвърлителната част – за разликата над присъдените 30 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди до пълния претендиран размер от 100 000 лева, както и в частта за разноските.
В касационната жалба се поддържат основанията по чл.281, т.3, предл.1 и 3 ГПК, с искане за отмяна на въззивния съдебен акт в атакуваната част и уважаване на исковата претенция изцяло или евентуално за намаляване на процента на съпричиняване на вредоносния резултат на 30%. К. твърди, че въззивният съд не е отчел в пълна степен особено тежкото морално-психическо изживяване на ищеца и понесените от него болки и страдания, който към момента на загубата на баща си е бил едва 16-годишен, както и фактът, че родителите на ищеца са били във фактическа раздяла и той е живеел само с баща си.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК изрично са посочени следните правни въпроси: 1. „ Справедливо и адекватно ли е постановеното решение за претърпените неимуществени вреди, предвид динамиката на икономическите и социални условия в страната и 2. С оглед динамиката при приложение на чл.52 ЗЗД включват ли се в критериите за справедливост, прилагани от съдилищата, промените на законодателството и на обществено-икономическите и социални условия в страната и следва ли размерите на присъжданите обезщетения за непозволено увреждане да отразяват тези промени”. Поддържат се всички допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК, с позоваване на ППВС № 4/1968 г., решение № 410/29.10.2008 г. ВКС, НК. Решение по гр.д. № 2205/2011 г. и решение по гр.д. № 129/2009 г. на САС, решение по гр.д. № 1852/2009 г. на СГС.
К. ответник по иска – ЗД [фирма] обжалва решението в частта, с която е уважен иска с правно основание чл.226, ал.1 КЗ за сумата 30 000 лв., ведно с присъдените лихви.
В жалбата се поддържат касационни доводи за неправилност на обжалвания съдебен акт на основанията по чл.281, т.3 ГПК, с искане за неговата отмяна и отхвърляне изцяло на предявените искове, с присъждане на разноски. Основните доводи на касатора са свързани с предпоставките за ангажиране отговорността на застрахователното дружество, като се поддържа, че се касае случайно деяние – непредотвратимост на удара от страна на водача на лекия автомобил. Твърди се, че въззивният съд е извел неправилни изводи във връзка с механизма на ПТП, тъй като няма основание да се приеме, че в конкретната пътна обстановка е съществувало законово задължение за водача на лекия автомобил да предвиди появата на пешеходци, тъй като последните са се появили, когато ударът е бил непредотвратим. От друга страна се поддържа, че размерът на присъденото обезщетение противоречи на ППВС № 4/68 г.
Инкорпорираното в жалбата искане за допускане на касационно обжалване е основано на чл.280, ал.1 ГПК по следните правни въпроси: „1. Ако застрахованото лице по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” причинило вреда, не носи гражданска/деликтна/ отговорност, то може ли увредените от деликта да търсят обезщетяване на вредите си от застрахователя по застраховка „ГО на автомобилистите” на застрахованото лице, което ги е причинило? Може ли да се ангажира отговорността на застрахователя по застраховка „ГО” на основание чл.45 ЗЗД, без да може да се ангажира отговорността на деленквента? Какъв риск, какви вреди покрива застраховката „ГО на автомобилистите”- само тези, за които застрахованите отговарят според българското законодателство, както е посочено в чл.257, ал.1 КЗ или и такива, за които застрахованите не отговарят според българското законодателство? ; 2. За да се приеме за установено наличието на валидно действащо застрахователно правоотношение по застраховка „ГО на автомобилистите” съдът следва ли да спази ППВС № 7/78 г. и да изследва въпроса за плащане на застрахователната премия и върху коя страна в гражданския процес е доказателствената тежест за доказване на плащане на премията по застраховка „ГО на автомобилистите” – увреденото лице ищец или ответникът застраховател, който оспорва съществуването на валидно застрахователно правоотношение” Освен тези изрично формулирани правни въпроси, касаторът поддържа, че по отношение на критериите, относими към справедливото обезщетяване на неимуществените вреди е допуснато отклонение от ППВС № 4/68 г., а е необходимо и изясняване по реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК на критериите, по които се определя размера на съпричиняване на вредата. Останалите доводи в изложението са мотивирани с поддържаните основания за касиране.
По изрично формулираните правни въпроси, свързани с приложението на чл.257 КЗ, се поддържа допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, с позоваване на ППВС 7/78 г., а по въпроса за размера на обезщетението за неимуществени вреди касаторът поддържа противоречие със задължителна практика – ППВС № 4/1968 г. и постановени по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС: по гр.д. № 1650/2009 г., ІІІ г.о. и решение по гр.д. № 1381/2009 г., ІV г.о., решение № 780/27.12.2010 г., ІV го., решение по гр.д. № 593/2010 г., ІІІ г.о., решение по гр.д. № 78/2011 г., ІІІ г.о. и решение по т.д. № 656/2008 г. ІІ т.о..
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на касаторите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, съдебният състав на Софийски апелативен съд е приел за доказано противоправното поведение на водача на лекия автомобил, като е кредитирал заключението на първоначалната тричленна автотехническа експертиза и на единичната автотехническа експертиза, в които е направен извод за предотвратимост на удара на пешеходците. В мотивите към решението са анализирани посочените заключения, според които пешеходците/един от които е наследодателят на ищеца/ са се движили „косо”, при предвидено време от около две секунди, през което те са спрели и са се обърнали с гръб към идващия автомобил. Съдебният състав е констатирал, че експертното становище, дадено в кредитираните експертизи съответства и на заключенията на медицинските експертизи, според които пешеходците са били ударени отзад. Макар и да е отразено, че допускането на нова тройна автотехническа експертиза е било неоправдано, изводите направени от последната – за движение на пешеходците по „дъга” /т.е. без допълнителните две секунди за промяна на посоката им на движение/ не са възприети от решаващия състав, по съображения, че те са само предполагаеми.
Въззивният състав, след като е отчел значимите за размера на претендираното обезщетение обстоятелства – младата възраст на загиналия родител на непълнолетния към момента на ПТП ищец, близките отношения между баща и син, значителните болки и страдания за ищеца, както и момента на настъпване на внезапната смърт на родителя – 2008 г., е счел за съответстващо на принципа на справедливост определеното от първата инстанция обезщетение в размер на 90 000 лв. При отчитане обаче на съпричиняването на вредоносния резултат от страна на пострадалия пешеходец, който, след значителна употреба на алкохол /4% промила в кръвта/ е предприел пресичане на трилентово платно на двупосочен път на необозначено място, без да се съобрази с разстоянията до приближаващите се пътни превозни средства и с тяхната скорост на движение, въззивният съд възприел становището на първата инстанция за наличие на предпоставките за намаляване на обезщетението на 30 000 лв.
Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане касационно разглеждане на делото.
Поставените от касатора Д. Г. материалноправни въпроси, свързани с приложението на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД са значими за всяко дело, имащо за предмет обезщетение за неимуществени вреди. По делото липсват обаче данни за отклонение от общите критерии, предвидени в ППВС № 4/1968 г., въз основа на които следва да се определи справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди или несъобразяване на обществено-икономическите и социални условия към момента на настъпване на увреждането. Част от поддържаните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК доводи на касатора, че съдът е приел за справедлив размер на обезщетението сумата от 30 000 лв., не съответстват на мотивната част на обжалвания съдебен акт, тъй като въззивният съд е приел за справедлив размер на обезщетението сумата от 90 000 лв., което обезщетение обаче е намалено на 30 000 лева предвид възприетия принос от 2/3 от страна на пострадалия за настъпването на вредите. Що се касае до определянето на действителния размер на претърпени от деликт болки и страдания, то е обусловено от конкретните данни по всяко дело и затова не би могло да се поддържа наличието на аналогия между настоящото дело и делата, по които са постановени представените от касатора решения на СГС и САС, макар и без налични данни за влизането им в сила.
Като неоснователно следва да се прецени и поддържаното допълнително основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, предвид наличието на задължителна за съдилищата практика – ППВС № 4/1968 г., очертаваща общите критерии, които следва да се съблюдават при определяне размера на обезщетения за неимуществени вреди от деликт, която практика принципно е съобразена и в постановени по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС, надлежно публикувани.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване не е поставен правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК във връзка с приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД. Доводите относно приетият от съда размер на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия са относими изцяло към поддържаните касационни основания по чл.281, т.3 ГПК – за необоснованост и незаконосъобразност на изводите на въззивната инстанция при уважаване на възражението на застрахователя за съпричиняване, както и при определянето му в посочения висок размер – 2/3. Тези доводи обаче не биха могли да се преценяват в рамките на настоящото производство, с оглед задължителните указания, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, нито за касационния съдебен състав съществува процесуална възможност сам да формулира правни въпроси въз основа на поддържаните основания за касиране на решението.
Не са налице предпоставките за допускане на обжалването и по касационната жалба на ЗД [фирма].
Поставените от този касатор въпроси, свързани с приложението на чл.257, ал.1 КЗ и предпоставките за основателността на предявения пряк иск по чл.226, ал.1 КЗ, не отговарят на общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно указанията по приложението на тази процесуална норма материалноправният и/или процесуалноправният въпрос, разрешени във въззивното решение следва да са обусловили изхода на делото, но въпросите, които са от значение за правилността на обжалваното решение нямат характер на правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. В инкорпорираното в жалбата изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е обосновал приложното поле на касационно обжалване по тези въпроси с доводи, относими изцяло към правилността на направените от въззивния съд изводи за доказано виновно поведение на водача на лекия автомобил, причинил произшествието, при което е загинал наследодателят на ищеца, както и за безспорно установеното валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите. От друга страна, въпросите са изведени въз основа на поддържани от застрахователя фактически доводи, които не са възприети от решаващия състав на Апелативен съд – София. Законосъобразността и обосноваността на изводите на въззивната съдебна инстанция не попадат в обхвата на производството по чл.288 ГПК, поради което и въпросите не биха могли да обосновават наличието на общата предпоставка за допускане на обжалването.
Материалноправният въпрос, свързан с критериите за определяне на справедливо обезщетение за понесените от ищеца неимуществени вреди, е значим за делото. Независимо от наличието на общата предпоставка за допускане на обжалването, в случая липсват данни за допуснато от въззивния съд отклонение от задължителната практика на Върховния съд, израз на която е ППВС № 4/1968 г. Видно от мотивната част към атакуваното решение е, че въззивният съдебен състав е съобразил очертаните в ППВС № 4/1968 г. общи критерии при определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди при причиняване на смърт – възрастта на увредения, отношенията между пострадалия и претендиращия обезщетение и др. обективно съществуващи обстоятелства/ в случая това са отчетените от въззивния съд обстоятелства, свързани с предходната фактическа раздяла на родителите на ищеца и отглеждането на ищеца от загиналия при произшествието негов баща В. Г./. Както бе посочено и по-горе, определянето на действителния размер на претърпени от деликт болки и страдания винаги е обусловено от конкретните данни по всяко дело, поради което не би могла да се преценява цитираната от този касатор практика на ВКС за обосноваване на поддържаното основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Искането на касатора [фирма] за допускане на обжалването по въпроса за критериите, по които се определя размера на съпричиняване на вредата, е основано на твърдения за занижаване на определения от въззивния съд размер от 2/3 на съпричиняване на вредата от страна на пострадалия. Преди всичко, обосноваването на искането с твърдения за неправилност на решението в тази част, е недопустимо. От друга страна, в т.7 от ППВС № 17/18.11.1963 г. ясно е указано на съдилищата, че от значение при приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД е наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат. Определянето на степента на допринасяне от страна на пострадалия и съответно намаляването на обезщетението за вреди от непозволено увреждане винаги е в резултат на упражнената правораздавателна дейност на съда по всяко отделно дело, въз основа на приетото за установено от фактическа страна. Именно затова следва да се приеме, че посоченият въпрос касае правилността на атакувания съдебен акт.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 2249 от 05.12.2013 г. по гр.д.№ 2827/2013 г. на Апелативен съд – София, Гражданско отделение, 8 състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: