О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 600
гр. София, 28.12.2018 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, I отделение, в закрито заседание на двадесет и осми декември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова
Кристияна Генковска
при секретаря ……………………………….., след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д. № 838 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „ДН АВТО” ООД /н./, [населено място] срещу решение № 2047/25.09.2017г., постановено по т.д.№ 1877/2017г. от Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 43/10.01.2017г. по т.д.№ 2817/2016г. на Софийския градски съд за отхвърляне на предявения от касатора против „Цет Еф Фридрасхафен” АГ, Ф. отрицателен установителен иск с правно основание чл.694, ал.1 ТЗ за признаване за установено несъществуването на вземане на ответника „Цет Еф Фридрасхафен” АГ в размер на 245683,21 лв., произтичащо от издаден в негова полза изпълнителен лист от 01.06.2015г. по ч.т.д.№ 77/2015г. на СОС, което вземане е прието в производството по несъстоятелност на „ДН АВТО” ООД /н./.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основана на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.
Ответникът „Цет Еф Фридрасхафен” АГ, Ф. оспорва жалбата.
Синдикът на „ДН АВТО” ООД /н./ – А. Г. Ц. оспорва жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е констатирал, че вземането на ответника по иска и жалбата „Цет Еф Фридрасхафен” АГ в размер на 176050,59 лв., законна лихва за периода от 17.02.2011г. до 16.10.2015г. в размер на 63889,76 лв. и присъдена лихва от 584,83 лв., произтичащо от издаден изпълнителен лист от 01.06.2015г. по ч.т.д.№ 77/2015г. от Софийския окръжен съд, е прието от синдика на „ДН АВТО” ООД /н./. С определение от 01.04.2016г. е одобрен списъкът на приетите от синдика вземания в производството по несъстоятелност и същият е обявен в Търговския регистър на 05.04.2016г. Възражението на настоящия касатор срещу списъка е оставено без уважение. Софийският апелативен съд е установил, че изпълнителният лист е издаден въз основа на съдебно решение от 23.10.2012г., влязло в сила на 26.04.2013г. на Окръжен съд Швайнфурт, Ф.. Решението е удостоверено с Удостоверение за европейско изпълнително основание, като към момента на постановяване на решението и на издаване на удостоверението се е прилагал Регламент 44/2001, според който решение, постановено в една държава – членка се признава в друга държава – членка без да се изисква специална процедура – чл.33, пар.1. Представеното УЕИО е попълнено съгласно приложение І към Регламент 805/2004, като са удостоверени имената на съда, на страните, номера на делото, датата на издаване на решението, размера на присъденото вземане, обстоятелството, че решението подлежи на изпълнение и не подлежи на разпоредбите за подсъдност. Решаващият състав е обсъдил въведените от ищеца – настоящ касатор възражения относно попълване на удостоверението, като е формирал извод, че това е официален удостоверителен документ, включително и относно търговския характер на спора, спазването на подсъдността по спора и участието на длъжника в него. Възраженията, свързани с необходимостта от прилагане на изключенията по Регламент 44/2001 са отхвърлени като неоснователни. Посочено е, че решението на съда във Ф. не противоречи на публичната политика на държавата, няма друго такова постановено решение и ответникът е уведомен за спора, като компетентността на съда произтича от споразумението между страните – чл.34 от регламента. Договорно определената подсъдност обосновава неоснователност на възражението за некомпетентност на съда – чл.35 от регламента. Изложени са и съображения, че защитата на ответника срещу издадения изпълнителен лист от СОС е следвало да се осъществи по реда на чл.407 ГПК.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя четири правни въпроса по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, като се позовава на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Въведеното основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК – противоречие на въззивното решение с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, не е мотивирано по нито един от формулираните въпроси, поради което съставът на ВКС не го обсъжда.
Първият въпрос: „Какво е значението на точното попълване на УЕИО съобразно приложение І към Регламент 805/2004 или непопълнените релевантни факти и обстоятелства българският съд може да извлича от евентуално приложеното съдебно решение или други документи?” е основан на противоречие с решение № 294/13.11.2012г. по гр.д.№ 33/2012г. на ВКС, ІІІ г.о. Несъответствието на въззивния акт с практиката на ВКС е изведено от мотивите на цитираното решение относно задължението на съда, постановил разпореждането по реда на чл.623 ГПК (за допускане изпълнението на съдебно решение, постановено в друга държава – членка на ЕС), да го съобщи и да го връчи на страната, срещу която се иска изпълнение. Според касатора разрешението в практиката на ВКС, че ако по делото няма данни разпореждането по чл.623 ГПК да е съобщено на страната и е налице съществено процесуално нарушение, което въззивният съд е длъжен да отстрани, следва да се приложи и при преценката на реквизитите на УЕИО.
От една страна, не е налице съответствие между поставения от касатора правен въпрос, разрешен според него неправилно от въззивния съд и посоченото като практика решение на ВКС. Това несъответствие се извлича дори само от формулировката на въпроса, без да е необходима преценка за противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС. От друга страна, преценката за наличието или липсата на реквизити в УЕИО, издавано на основание Регламент 805/2004 за въвеждане на европейско изпълнително основание при безспорни вземания, не би могла да се осъществява съгласно практика на националния съд, приложима за друго производство.
Извън тези съображения за липса на посочената от касатора предпоставка за допускане на касационно обжалване следва да се отбележи, че във въззивното решение поставеният въпрос е коментиран с оглед на въведените в предмета на делото основания за несъществуване на приетото в производството по несъстоятелност вземане, което не е обуславящо за решаващите изводи на състава на апелативния съд. Вземането е признато за съществуващо на основание съдебното решение, което, съгласно чл.33, пар.1 от Регламент 44/2001 относно компетентността, признаване и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, се признава в Република България без да се изисква специална процедура и следователно се зачита по смисъла на чл.621 ГПК. УЕИО е само официалният документ, въз основа на който се издава изпълнителен лист в производството по чл.624 ГПК. Твърденията за липса на отделни реквизити от УЕИО са обсъдени от въззивния съд и са съпоставени с изискванията на Регламент 44/2001 при обсъждане на изключенията по чл.34 и чл.35 на регламента относно хипотезите, в които не се признават съдебните решения.
По втория въпрос: „Може ли съдът да извършва действие по одобряване списъка на приети вземания когато производството по несъстоятелност на длъжника е спряно?” не е посочено конкретно основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Въведено е твърдение, че към момента на обявяване в Търговския регистър на одобрения от съда списък на приетите от синдика вземания производството по несъстоятелност на длъжника е било спряно.
Това твърдение не отговаря на данните по делото, включително и при направена справка в Търговския регистър от състава на ВКС.
Третият въпрос: „Каква е обвързващата сила на чуждестранно съдебно решение при признаването му от български съд?” е изведен от мотивите на въззивния съд, че „спорът относно дължимостта на посоченото основание на приетото вземане е разрешен и не може да се изследва повторно дали има задължение или не”. Касаторът цитира решение № 242/25.05.2011г. по гр.д.№ 811/2010г. на ВКС, ІV г.о. в смисъл, че „признаването и зачитането се извършва от органа, пред който се предявява чуждестранното съдебно решение” и „щом като решението на чуждестранния съд се предявява пред български съд, последният е овластен да се произнесе за неговото признаване с нарочен съдебен акт”.
Въпросът е разрешен от въззивния съд с позоваване на чл.33, пар.1 от Регламент 44/2001 относно компетентността, признаване и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела. Обсъждането на изключенията по чл.34 и чл.35 от регламента представлява по същество произнасяне по признаването (в случая зачитането) на решението, постановено в друга държава членка на ЕС. В цитираното решение на ВКС е коментирано признаване на чуждестранно решение по реда на чл.622 ГПК – по съдебен ред, в който случай се изисква съдебен акт. По тези съображения съдът намира, че не е налице въведеното основание за допускане на касационно обжалване.
Четвъртият въпрос: „Следи ли съдът служебно за своята компетентност при издаване на изпълнителен лист по специалния ред на чл.624 ГПК?” е обоснован с противоречие с решение № 178/25.06.2014г. по гр.д.№ 5094/2013г. на ВКС, ІV г.о. Според касатора даденото разрешение, че „сезираният съд е длъжен да следи за своята компетентност във връзка с особената подсъдност, посочена в закона и излизането извън нея прави акта на съда недопустим”, се прилага и в производството по чл.624 ГПК, като твърди, че изпълнителният лист е следвало да бъде издаден от Софийски градски съд, където е седалището му.
В цитираното решение на ВКС изрично е посочено, че разпоредбата на чл. 624, ал. 1 ГПК предвижда подаването на молбата за издаване на изпълнителен лист пред окръжния съд алтернативно – по постоянния адрес на длъжника, по неговото седалище или по местоизпълнението, като на молителя принадлежи правото да отправи молбата до съответния съд и да избере при какви условия издаването на изпълнителния лист, респективно – изпълнението, ще бъде по-благоприятно за него. Според мотивите на състава на ВКС трите предвидени в разпоредбата хипотези имат предвид различни видове връзка между длъжника и компетентния съд, осъществяващ правораздавателна власт за мястото, в което е: постоянният адрес на длъжника физическо лице, седалището на длъжника търговец, или местоизпълнението (разбирано като мястото, където се намира секвестируемото имущество на длъжника). В този смисъл е даденото разрешение, че сезираният съд е длъжен да следи за своята компетентност във връзка с особената подсъдност, посочена в закона, и излизането извън нея прави акта на съда недопустим. По изложените съображения настоящият състав на ВКС намира, че не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2047/25.09.2017г., постановено по т.д.№ 1877/2017г. от Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.