О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 601
гр. София 15.07.2019 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 15 юли през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 4508 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца П. Д. В., чрез адв. Б. К. срещу решение № 5230/31.07.2018 г. по гр.дело № 13993/2017 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 166874/07.07.2017 г. по гр.дело № 25110/2016 г. на Софийски районен съд, с което е отхвърлен предявения от П. Д. В. срещу Б. Д. Х. иск с правно основание чл.45 ЗЗД за сумата 10 000 лв., обезщетение за претърпени неимуществени вреди: психически стрес и притеснения, уронване на престижа и накърняване на доброто му име, от злоупотреба с правото на жалба от страна на ответника, изразяващо се в подаване на жалба на 12.05.2011 г. до СРП с копие до министъра на вътрешните работи и до началника на 06 РПУ и сигнал от 19.09.2011 г., адресиран до КПУКИ с копие до ВКП, както и в частта по разноските и е осъден ищеца да заплати на ответника направените разноски за въззивното производство в размер на 830 лв.
Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение и се постанови друго, с което предявеният иск с правно основание чл.45 ЗЗД се уважи.
В изложението са формулирани правните въпроси: 1. подаването на жалба или сигнал с искане за защита на преценени като накърнени права във всички случаи ли е правомерна дейност и от неоснователното предявяване на тези права може ли да се носи отговорност по чл.45 ЗЗД за причинените на трето лице вреди, 2. правомерно ли е излагането на неверни факти в сигнал или жалба, отправени до държавен орган с искане за вземане на отношение в рамките на неговата компетентност, със знанието, че посочените обстоятелства не отговарят на обективната действителност и представлява ли това сезиране злоупотреба с право по смисъла на чл.57,ал.2, вр.чл.45 от Конституцията на РБългария, 3. в чия тежест е доказването на вината при злоупотреба с право на жалба, решени в противоречие с практиката на ВКС, 4. какво е правното значение на факта, че физическо лице подава жалба като действа в качеството си на законен представител на юридическо лице и претендира защита на права и законни интереси от името и за сметка на представлявания, при преценка отговорността на физическото лице, основана на злоупотреба с правото на жалба, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. В изложението се поддържа, че обжалваното решение е очевидно неправилно. Цитирано е решение на състав на ВКС, постановено по чл.290 ГПК.
Ответникът по касационната жалба Б. Д. Х., чрез адв.К. С. в писмен отговор е изразил становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението на жалбоподателя и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е подадена от легитимирана страна в срока по чл. 283 ГПК срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с пр.осн.чл.45 ЗЗД.
Прието е, че ищецът П. Д. В. претендира обезщетение за неимуществени вреди вследствие злоупотреба с право на жалба и сигнал, като вредите, които е претърпял, произтичат от подаване от ответника Б. Д. Х. на жалба от 12.05.2011 г. до СРП с копие до министъра на вътрешните работи и до началника на 06 РПУ и сигнал от 19.09.2011 г., адресиран до КПУКИ с копие до ВКП.
Приел е за установено от събраните пред СРС доказателства, че срещу ищеца П. В. е образувано досъдебно производство за това, че на 05.05.2011 г. в [населено място], [улица] качеството му на началник 02 група в Сектор „Противодействие на икономическата престъпност“ при 06 РУП СДВР е превишил властта си, като е разпоредил да бъде срязан катинар на портала на находящия се на адреса имот, с което се намесил в разрешаването на имуществен спор без да има право на това и от това са произлезли вредни последици – уронил престижа на полицейския служител – престъпление по чл. 387, ал. 1 от НК. Приел е също за безспорно и установено от доказателствата, че досъдебно производство срещу ищеца е прекратено.
Съдът е приел, че в жалбата до СРП, с копие до Министъра на вътрешните работи се твърди, че е налице спор за собственост по отношение на имота, както и че на 05.05.2011 г. ищецът В. превишил правата си, като разпоредил да бъде срязан катинара на портала и въвел във владение лицата, представящи се за собственик и наемател. Посочил е, че ищецът оспорва изложеното в жалбата, че е разпоредил да бъде срязан катинара на портала с твърдението, че ответникът е присъствал в имота на посочената дата и знае, че ищецът не е разпореждал срязването на катинара. Прието е, че жалбата е подадена от ответника в качеството му на представляващ „Хемус Хотелс Холдинг“ АД, а не в лично качество.
Прието е за установено, че имотът находящ се в [населено място], [улица] предмет на спор за собственост по гр. дело № 16651/2007 г. по описа на СРС, че няма данни към 05.05.2011 г. производството по спора да е било приключило с влязъл в сила съдебен акт. Посочил е, че по – късното приключване на спора за собственост е ирелевантно за настоящия спор, доколкото противоправните действия, от които ищецът претендира вреди, са осъществени към 05.05.2011 г.
Съдът е приел за установено, че на 19.09.2011 г. ответникът, отново в качеството си на изпълнителен директор на „Хемус Хотелс Холдинг“ АД, е подал и сигнал до Комисията за предотвратяване и установяване конфликт на интереси (КПУКИ), с копие до ВКП, в който е преповторено изложеното в жалбата до СРП.
Като е преценил събраните доказателства, приети пред СРС, въззивният съд е възприел изводите на СРС, че не е установен първия необходим елемент за реализиране на отговорността на ответника по реда на непозволеното увреждане – извършване на противоправни действия срещу ищеца.
Прието е, че деликта представлява поведение, носещо вреда в субективната сфера, правния интерес, правнозначима ценност, независимо дали това поведение е обхванато от фактическия състав на наказателноправна норма. При деликта съставомерно е противоправното увреждане на друго лице от дееца, на което е причинена реална вреда, която подлежи на пълно обезщетяване.
Прието е също, че всяко лице има право да предяви жалба, иск или друго пред надлежните органи, за да възстанови правата, които твърди, че са нарушени – чл. 56 Конституция РБ. Формиран е извод, че във всички случаи, в които едно лице прецени, че са накърнени права му, то може да се обърне към компетентните органи – съд, прокуратура или други с искане за защитата им. Прието е, че от предявяването на тези права единственото последствие за лицето може да бъде неоснователността на претенцията, респективно жалбата, както и понасянето на разноските по делото, направени от другата страна в съдебния процес.
Съдът е приел, че когато едно лице предяви неоснователен иск пред съд, или подаде неоснователна жалба, то не може да носи отговорност по чл. 45 от ЗЗД за причинените на другата страна неудобства, притеснения или душевни страдания в резултат от жалбата. Според съда, тъй като гражданите имат право да се обръщат към надлежните органи и да излагат обстоятелства, които са им известни, жалбоподателят се приема за добросъвестен и когато посочените от него обстоятелства не бъдат установени по делото пред надлежните органи. С оглед на това е изведен извод, че във всички случаи искането за защитата на накърнени права представлява една правомерна дейност, че за да се породи отговорността за обезщетяване на вреди, в хипотезата на чл. 45 ЗЗД, е необходимо да се установи виновно противоправно поведение на причинителя на вредата.
Прието е, че единствено в хипотезата на злоупотреба с право (т. е. противоправно поведение) може да се говори за неправомерно действие.
Възприета е практиката на ВКС, според която, когато лицето добросъвестно упражнява признати му от закона права, действията му са правомерни, независимо от това, че впоследствие претенцията му се е оказала неоснователна. Тези действия може да се считат за неправомерни и да ангажират отговорността на лицето за причинени вреди само ако е налице злоупотреба с право. Прието е, че за да се установи неправомерността на извършените от лицето действия трябва се установи извършената от ответника злоупотреба с право, че злоупотребата с право е условие за неправомерност на извършените от лицето действия във връзка с упражняване на признатите му от закона права, т. е. същата е относима към неправомерността, а не към вината.
Според въззивния съд такава злоупотреба ще е налице само ако се установи непротиворечиво, че жалбата/сигнала/ не са отправени с цел обстоятелствата да бъдат проверени и да бъдат взети необходимите мерки, а когато жалбоподателят знае, че обстоятелствата са неверни и подава жалба/сигнал/, за да навреди другиму или за да накърни друг обществен интерес.
Прието е, че доказването на недобросъвестното упражняване на законно признато право във всеки конкретен случай е в тежест на пострадалия – ищец в производството, по правилата на чл. 154 ГПК.
Съдът е приел, че в случая по делото ищецът не е доказал противоправно и виновно поведение на ответника, с което той е целял, чрез излагане на неверни обстоятелства, да навреди на ищеца – да му причини вредите, чието обезщетяване се претендира в настоящото производство.
Приел е също, че жалбата, съответно сигнала, са подадени от ответника в качеството му на изпълнителен директор на „Хемус Хотелс Хлдинг“ АД, за защита на имуществените интереси на това дружество, а не в лично качество, за защита на лични интереси на ответника. Прието е за установено от събраните по делото доказателства, че навсякъде ответникът е поддържал тезата, че извършения на 05.05.2011 г. въвод в процесния имот е незаконосъобразен, тъй като имотът е предмет на спор за собственост, който не е приключил с влязло в сила решение към този момент. Според съда ответникът е имал основание да счита, че именно ищеца е нарушил правата на дружеството, доколкото е установено, че ищецът е разпоредил премахване на катинара, с който е заключена портата на имота. Посочил е, че този факт е установен и от обсъдената от СРС докладна записка № 22988 от 09.05.2011 г., изходяща от ищеца В. до началника на 06 РПУ – СДВР, в която последния е посочил, че на основание чл. 55, ал. 1 от ЗМВР е издадено „устно разпореждане“ на представителите на „Хемус Хотелс Холдинг“ АД и „Сигма Сикюрити“ ООД да премахнат катинара, с който е заключена портата и да не възпрепятстват достъпа, както и безпроблемното ползване на имота от лицата, описани като собственици в решение по гр. д. № 478/2002 г. на САС и въведени във владение с протокола от 23.09.2009 г. Преценен е за правилен извода на СРС, че тази докладна, като частен документ изготвена от ищеца, е годно доказателство за неблагоприятните за него факти, които установява. Прието е, че ответникът е упражнил признато от закона право на защита, което е дало повод за завеждане и на досъдебно производство срещу ищеца, впоследствие прекратено. Прието е също, че подаването на жалба или сигнал не може да се разглежда като противоправно деяние, независимо дали впоследствие те ще бъдат уважени или не след самостоятелна преценка на фактите от органа, сезиран с жалбата/сигнала.
С оглед на посоченото е възприет извода на СРС, че по делото не е установено, при условията на пълно и главно доказване първата предпоставка за пораждане на правото на ищеца да претендира обезщетение – наличието на противоправно действие от страна на ответника.
Прието е, че предпоставките за ангажиране отговорността на ответника по чл. 45 ЗЗД следва да са реализирани кумулативно и поради това е безпредметно да се обсъждат останалите елементи на фактическия състав на деликта : дали са причинени неимуществени вреди – болки и страдания от извършените от ответника действия, с които са засегнати честта или достойнството на ищеца, както и дали е налице причинна връзка между увреждането и претърпените болки и страдания – неимуществените вреди, чието обезщетяване се претендира.
Прието е, че не е установено по категоричен начин настъпването на конкретни вреди за ищеца, както и причинната им връзка с поведението на ответника.
При тези съображения съдът е преценил за правилен извода на първоинстанционния съд за неоснователност на иска по чл.45 ЗЗД. Поради съвпадане на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд решението на последния е потвърдено.
По правните въпроси:
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК на въззивното решение на Пловдивския окръжен съд. Очевидна неправилност е въведено с новата разпоредба на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК основание за допускане на касационен контрол, без допускането на такъв да е обусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem“, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В настоящият случай не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос от изложението.
С решение № 758/11.02.2011 г. по гр.дело № 1243/2009 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК е прието, че носителят на едно субективно право е свободен да прецени дали и кога да го упражни или въобще да не го упражни. Затова упражняването на материално и процесуално право поначало е правомерно. Това обаче не изключва възможността за злоупотреба с право. Злоупотребата с право е противоправна, тя налице, когато правото се упражнява недобросъвестно – за да бъдат увредени права и законни интереси на други (чл. 57, ал. 2 от Конституцията), но също и в противоречие с интересите на обществото (чл. 8, ал. 2 ЗЗД). Отговорността за вреди от злоупотреба с право по правното си естество е деликтна и противоправността се изразява в недобросъвестното упражняване на законно признато право, като доказването на недобросъвестността е в тежест на пострадалия. И при злоупотребата с право вината на дееца се предполага до доказване на противното, но вината в гражданското право не е субективното отношение на дееца към деянието (както в наказателното право), а неполагане на дължимата (от добрия стопанин или добрия търговец) грижа. Правният въпрос въззивния съд не е разрешил в противоречие с посочената практика на ВКС.
Съобразен е с практиката на ВКС изводът, че за предявяването на неоснователен иск пред съд или подаването на неоснователна жалба от едно лице то не може да носи отговорност по чл. 45 от ЗЗД за причинените на другата страна неудобства, притеснения или душевни страдания в резултат от жалбата, че гражданите имат право да се обръщат към надлежните органи и да излагат обстоятелства, които са им известни, че жалбоподателят се приема за добросъвестен и когато посочените от него обстоятелства не бъдат установени по делото пред надлежните органи. В съответствие с практиката на ВКС е и изводът, че във всички случаи искането за защитата на накърнени права представлява правомерна дейност, че за да се породи отговорността за обезщетяване на вреди, в хипотезата на чл. 45 ЗЗД, е необходимо да се установи виновно противоправно поведение на причинителя на вредата. В съответствие с практиката на ВКС е изводът, че единствено в хипотезата на злоупотреба с право е налице неправомерно действие, че такава злоупотреба ще е налице само ако се установи непротиворечиво, че жалбата/сигнала/ не са отправени с цел обстоятелствата да бъдат проверени и да бъдат взети необходимите мерки, а когато жалбоподателят знае, че обстоятелствата са неверни и подава жалба/сигнал/, за да навреди другиму или за да накърни друг обществен интерес, че доказването на недобросъвестното упражняване на законно признато право във всеки конкретен случай е в тежест на пострадалия – ищец в производството, по правилата на чл. 154 ГПК. Не е в противоречие с цитираната практика и решаващият извод, че в конкретния случай по делото ищецът не е доказал противоправно и виновно поведение на ответника, с което той е целял, чрез излагане на неверни обстоятелства, да навреди на ищеца – да му причини вредите, чието обезщетяване се претендира в настоящото производство, а оттам и за неоснователност на предявения иск.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория въпрос от изложението. Въпросът е формулиран хипотетично и поради това не представлява правен въпрос. С въззивното решение не е приет за установен фактът, че ответникът е подал жалба до СРП със знанието, че посочените в нея обстоятелства не отговарят на обективната действителност. С оглед на посоченото съдът преценява, че не е установена общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК – т.е. формулираният въпрос не е правен. Това е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителната предпоставка по чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по третия въпрос от изложението.
С цитираното по-горе решение № 758/11.02.2011 г. по гр.дело № 1243/2009 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК е прието, че злоупотребата с право е противоправна, че тя налице, когато правото се упражнява недобросъвестно – за да бъдат увредени права и законни интереси на други (чл. 57, ал. 2 от Конституцията), но също и в противоречие с интересите на обществото (чл. 8, ал. 2 ЗЗД). Прието е, че отговорността за вреди от злоупотреба с право по правното си естество е деликтна и противоправността се изразява в недобросъвестното упражняване на законно признато право, като доказването на недобросъвестността е в тежест на пострадалия. Съдебният състав е приел, че и при злоупотребата с право вината на дееца се предполага до доказване на противното, но вината в гражданското право не е субективното отношение на дееца към деянието (както в наказателното право), а неполагане на дължимата (от добрия стопанин или добрия търговец) грижа. В същият смисъл са и решаващите правни изводи на въззивния съд в обжалваното решение. Поради това съдът преценява, че не е установено соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по четвъртия въпрос от изложението. Жалбоподателят не е обосновал наличието на допълнителното основание по чл. 280,ал.1,т.3 ГПК, тъй като не е посочил какво е значението на поставения правен въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато жалбоподателят не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване.Развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. По поставения въпрос, касаещ приложението на нормата на чл.57,ал.2 от Конституцията на РБългария, чл.8, ал.2 ЗЗД и чл.45 ЗЗД не е налице непълнота или неяснота в правната уредба, не се налага изоставяне на едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго и съществува последователна и многобройна задължителна съдебна практика.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК по поставените въпроси от жалбоподателя П. Д. В., чрез адв. Б. К..
С оглед изхода на делото на основание чл.78,ал.3, вр.чл.81 ГПК в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъди сумата 830 лв. разноски за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на решение № 5230/31.07.2018 г., постановено по гр.дело № 13993/2017 г. на Софийски градски съд по касационна жалба вх. № 125882/03.10.2018 г., подадена от ищеца П. Д. В., [населено място],[жк], [жилищен адрес] чрез адв. Б. К..
Осъжда П. Д. В., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплати на Б. Д. Х., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк][жилищен адрес] сумата 830 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: