О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 601
гр.София, 10.09.2009 година
Върховният касационен съд на Република България,Търговска колегия 2-ро отделение в закрито заседание на девети септември две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:ЛИДИЯ ИВАНОВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
секретар
с участието на прокурора
изслуша докладваното от
председателя /съдията/ ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело № 453/2009 година
Производството е по чл.288 във вр.с чл.280 ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. к. „С” С. подадена чрез процесуалния му представител а. Т. К. от АК – Хасково срещу решението на Пловдивския апелативен съд № 613/04.12.2008 год. по гр.д. № 1021/2008 год. в частта му, с която е оставено в сила първоинстанционното решение на Хасковския окръжен съд от 25.07.2008 год. по гр.д. № 171/2007 год. в частта му, с която е отхвърлен за сумата 14081.70 лева предявеният от ищеца-касатор срещу Р. к. с. гр. Х. иск по чл.79 ал.1 ЗЗД за пропуснати ползи от неизпълнение на наемен договор от 11.07.2002 г. за разликата над присъдените 3942 лева до претендираните 18023.70 лева.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че съдът неправилно е преценил фактите по делото и тълкувал клаузите на наемния договор, което е довело до погрешни крайни изводи досежно спорните правоотношения. Навеждат се доводи, че съдът необосновано е приел, че се дължи обезщетение в размер на наемната цена само през летните месеци на годината, тъй като ищецът е наел процесния апартамент за целогодишно ползуване, а не само за летния сезон.
В допълнително изложение към касационната жалба отново се повтарят оплакванията за неправилност на обжалваното решение, като се поддържа становището, че се дължи обезщетение за целогодишното ползуване на наетия обект, от което е бил лишен наемателя, а не само за летните месеци. Без да посочва кое основание за касационно обжалване поддържа, касаторът приложил решение № 2065/05.11.1959 г. по гр.д. № 6383/1959 г. на ВКС-ІІІ г.о. според което пропуснатите ползи при неизпълнение на едно задължение се установяват като се изхожда от нормалното, закономерно настъпване на същите,ако задължението би било изпълнено.
От своя страна ответникът по иска Р. к. с.-Хасково обжалва въззивното решение в частта му, с която е оставено в сила първоинстанционното решение в осъдителната му част за сумата 3942 лева. Прави оплаквания за необоснованост и незаконосъобразност на решението в обжалваната му част. Излага доводи, че неправилно съдът е приел, че липсва основание за прекратяване на договора от страна на наемодателя по съображения, че наемателят е изпълнявал договорните си задължения. Твърди, че с оглед данните по делото наемателят се явява неизправна страна, тъй като е превеждал дължимите по договора суми, не на наемодателя, а на трето лице, което не е страна по наемния договор и не се явява кредитор на вземането. Позовава се на неправилно приложение на разпоредбите на чл.75 ал.1, чл.230, ал. 2 ЗЗД и чл.82 ЗЗД, като поддържа, че съдът се е произнесъл в противоречие с постоянната съдебна практика, изразена в представените седем броя съдебни решения на различни състави на ВКС, което представлява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 т. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение Търговска колегия, като взе предвид направените оплаквания и изложените основания за касационно обжалване и след проверка на данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба на ищеца ПК „С” – С. е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност, настоящият състав счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Преценката се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения с оглед критериите предвидени в чл.280 ал.1 ГПК предпоставящи произнасяне от страна на въззивния съд по материалноправен или процесуален въпрос, който е от съществено значение за крайния изход на спора и е решен в противоречие с практиката на ВКС; решаван е противоречиво от съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Значението на поставения въпрос се определя от правните изводи на съда по същество досежно съобразяването с практиката и закона, а не до преценката на приетата по делото фактическа обстановка.
С обжалваното решение въззивният съд е оставил в сила първоинстанционното решение на Хасковския окръжен съд в частта му, с която е осъден РКС – Хасково да заплати на ПК ”С” – С. сумата 3942 лева – представляваща обезщетение за пропуснати ползи от неизпълнение на договор за наем от 11.07.2002 год. ведно със законната лихва, като е отхвърлил иска по чл.79 ал.1 във вр.с чл.82 ЗЗД за разликата до предявения размер от 28800 лева. Прието е въз основа на събраните по делото доказателства, че ищецът-наемател е изпълнявал задълженията си по наемния договор, заплащал е дължимите разходи за стопанисване на почивната база на ответника в с. Ч. изчислени в съответствие с наетия от него апартамент № 5 намиращ се на първия етаж от сградата. Наведени са доводи, че с оглед данните по делото ищецът се явява изправна страна по договора и с неоснователното му прекратяване ответникът му е нанесъл вреди, като го е лишил от възможност да ползува наетия имот и да реализира ползи изразяващи се в пропусната печалба от отдаването му под наем на членове на кооперацията и техните семейства. Направен е извода, че е налице причинна връзка между неправомерното прекратяване на договора от страна на наемодателя и пропуснатите ползи, като е прието, че се дължи обезщетение само за очакваните и предвидими ползи от наетия обект за периода през летните месеци на годината, тъй като почивната база представляваща монолитна четириетажна сграда със стаи и апартаменти хотелски тип се ползува само през летния сезон. При определянето на конкретния размер на обезщетението за база е взета средномесечната пазарна наемна цена на ползуване на хотелска стая в с. Ч. за периода 20 юни – 15 септември /657 лева/ при 100% заетост, намалена с 25% поради липса на обслужване в процесната почивна база съобразно заключението на назначената по делото експертиза, което не е оспорено от страните. Присъдена е като обезщетение за пропуснати ползи сумата 3942 лева само за летните месеци от процесния период, като е отхвърлен иска за разликата до предявения му размер обхващащ останалите месеци на годината.
Жалбоподателят-ищец не конкретизира същественият с оглед предмета на спора материалноправен или процесуален въпрос, от който зависи крайния изход на делото, нито посочва основанието за допускане на касационно обжалване. Позовава се на приложеното към жалбата решение по гр.д. № 6383/59 г. на ВКС – ІІІ г.о. в което е прието, че пропуснатите ползи при неизпълнение на договорно задължение се установяват като се изхожда от нормалното, закономерно настъпване на същите, ако задължението би било изпълнено. Точно от този принцип се е ръководил и въззивния съд като приел, с оглед данните по делото, че обезщетение се дължи само за летните месеци, а не за целия исков период, тъй като поначало почивната база не се ползува целогодишно, а само през курортния сезон. Що се отнася до подробно развитите оплаквания за необоснованост и незаконосъобразност, това са пороци относими към правилността на постановения съдебен акт и са основания за касиране по смисъла на чл.281 т.3 ГПК, но не представляват основание за допускане на касационно обжалване с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК.
По отношение на подадената от РКС-Хасково касационна жалба срещу въззивното решение в осъдителната му част настоящият състав на ВКС счита, че същата е редовна и отговаря на изискванията на чл.283 и чл.284 ГПК. Видно от съдържанието й, оплакванията на касатора се свеждат до необоснованост и незаконосъобразност, като се поддържа, че неправилно съдът е приел, че наемателят се явява изправна страна по наемния договор, въпреки, че заплащането на дължимите разходи е извършено не на наемодателя, а на трето лице. Позовава се на нарушение на разпоредбата на чл.75 ал.1 ЗЗД, според която изпълнението трябва да бъде направено на кредитора или на овластено от него лице.
По така поставения от касатора въпрос, обаче, не е налице нито едно от изискванията предвидени в чл.280 ал.1 ГПК. Постановявайки своя съдебен акт, въззивният съд не се е отклонил от смисъла и съдържанието на закона. Различното разрешаване на този въпрос по представените към касационната жалба решения № 785/03.11.2005 г. по гр.д. № 566/2004 г. на ВКС – ІІ г.о. и р. № 102/20.02.2001 г. по гр.д. № 1287/2000 г. на ВКС – ІV г.о. произтича от различните факти за всеки отделен случай, както и от конкретните доказателства по всяко едно от делата, а не от неточното прилагане на закона. По настоящото дело съдът е извършил цялостна преценка на фактическия и доказателствен материал по делото и като е спазил разпоредбите на чл.188 ал.1 и чл.127 ал.1 ГПК е направил извода, че наемателят е изпълнил задължението си по чл.9 от наемния договор, като е извършил плащане на дължимите разходи за стопанисване на почивната станция по издадените фактури от „К” ЕООД гр. Х., което е търговско дружество на РКС-Хасково. Във фактурите изрично е посочено, че сумите представляват консумативни разходи за почивна станция „Ч” през съответния сезон и извършените по този начин плащания не са били оспорени от наемодателя. При тези фактически данни е налице хипотезата на чл.75 ал.2 ЗЗД, според която длъжникът се освобождава, ако добросъвестно е изпълнил задължението си към лице, което въз основа на недвусмислени обстоятелства се явява овластено да получи изпълнението. Тази преценка на съда е относима единствено към конкретния спор и касае правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията за необоснованост и незаконосъобразност представляват касационни основания за отмяна на обжалваното решение съгласно чл.281 т.3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК.
Представените решения № 375/01.07.1970 г. по н.д. № 317/1970 г. на ВКС – Наказателна колегия, І н.о. и р. от 15.11.1998 год. по в.арб.д. № 93/97 г. в случая са неотносими. Разпоредбата на чл.280а ал.1 т.2 ГПК има предвид практиката на съдилищата произнесли се с влезли в сила решения по граждански и търговски дела, а не за решения по административни, арбитражни, наказателни или др.дела. Този извод следва категорично и от нормата на чл.291 ГПК уреждаща правомощията на ВКС по уеднаквяване на съдебната практика.
С оглед на всичко изложено дотук и на основание чл. 288 ГПК съставът на Търговска колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд № 613/04.12.2008 година постановено по гр.д. № 1021/2008 година.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: