8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 602
гр. София, 24.07.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на десети май две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 105 по описа за 2018 година.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на УМБАЛ /Университетска многопрофилна болница за активно лечение/ [фирма], [населено място] против решение № 1186 от 12.10.2017 г. по гр. дело № 1600/2017 г. на Пловдивски окръжен съд, гражданско отделение, VІ състав.
Ответницата В. Я. Г. е подала отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който поддържа становище за недопускане касационно обжалване на въззивното решение.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима, но не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
С цитираното въззивно решение е отменено решение № 1398 от 04.05.2017 г. по гр. дело № 9552/2016 г. на Пловдивски районен съд, гражданско отделение, ХХІ граждански състав в частта, с която е отхвърлен иск, предявен от В. Я. Г. против УМБАЛ [фирма], [населено място] с правно основание чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата 2000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания, поради неизпълнение на задължение на длъжностни лица от лечебното заведение да извършат аутопсия на починалия й съпруг М. Р. Г., както и в частта, с която ищцата е била осъдена да заплати разноски за разликата над 264.03 лв. до 440 лв., като вместо него е постановено друго, с което искът е уважен за сумата 2000 лв., ведно със законната лихва, считано от 08.07.2011 г. до окончателното й изплащане, присъдени са разноски в полза на ищцата в размер на сумата 425.92 лв. и е потвърдено първоинстанционното решение в останалата част, с която районният съд е отхвърлил иска за разликата между 2000 лв. и 5001 лв. Предмет на жалбата е въззивното решение в частта, с която искът по чл. 49 ЗЗД е уважен със законните последици.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпроси, поддържани на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и чл. 280, ал. 2, пр. /предложение/ трето ГПК. Първият от тях е формулиран, както следва: „Следва ли в решението си съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти и да основе изводите си върху всички доказателства, обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност и да изложи мотиви защо приема едни от тях за достоверни и отхвърля други, както и въз основа на кои от тях намира определени факти за установени, а други за неосъществили се“. Касаторът е развил съображения за необсъждане на негови доводи и възражения. С довода за необсъждане на възражението, направено с отговора на въззивната жалба относно поддържаните съображения за неприложимост на Наредба № 16/21.08.1996 г. за организацията на болничната медицинска помощ в държавни болнични заведения, касаторът не обосновава твърдението си за релевантност на цитирания въпрос, съответно не аргументира твърдението за отклонение на ПОС от разрешенията в цитираната практика. Задължението за извършване на аутопсия на починалия в УМБАЛ [фирма], [населено място] Г. е обосновано в мотивите на въззивното решение с приложението на чл. 98, ал. 1 от Закона за здравето /ЗЗ/. Съгласно изложените от съда съображения, от страна на длъжностни лица на ответната болница е допуснато нарушение на цитираната разпоредба, предвиждаща на лица, починали в лечебното заведение да се извършва патологоанатомична аутопсия след уведомяването на родител, пълнолетно дете, съпруг, брат или сестра. Съдът е приел, че нарушението се състои в неизвършване на аутопсия от служителите на ответното дружество, като нито близките му са подавали молба, нито ръководителят на лечебното заведение е издал заповед за освобождаване на тялото от аутопсия. Починалият М. Г. е имал наследници, видно от удостоверението за наследници, освен ищцата, негова съпруга и три пълнолетни деца. Доказателства за молба /писмена или устна / по чл. 98, ал. 4 ЗЗ от тяхна страна не са представени, а твърдението на касатора за такава молба от съпругата В. Г. се основава на собствената му интерпретация на показанията на свидетеля М. Б., съгласно която волеизявленията на Г. да получи тялото на съпруга си „следва да се считат като молба за освобождаване от аутопсия“. Жалбоподателят следователно не се позовава на свидетелски показания, с които се установява твърдение за отправяне на молби от наследниците на починалия Г. по чл. 98, ал. 4 ЗЗ, а на негова субективна оценка на свидетелските показания на Б.. При тези обстоятелства изводите относно приложението на посочената наредба нямат значението на решаващи мотиви за изхода на делото, тъй като съображенията за противоправност на поведението на служителите на ответника по иска произтичат от приложението на чл. 98, ал. 1 ЗЗ, т.е. от закона, а не от подзаконовия нормативен акт, както и от обстоятелствата, установени по делото за липсата на молба по чл. 98, ал. 4 ЗЗ от близките на починалия Г. – посочените по – горе негови законни наследници. Когато произнасянето на въззивния съд по правен въпрос съставлява извод /извод във връзка с приложение на цитираната наредба/, който не може да обуслови промяна в постановения правен резултат, не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Същото значение за ирелевантността на цитирания въпрос имат и другите посочени в изложението доводи за необсъждане на данните по приложените частни наказателни дела, за които самият касатор /при обсъждане на определението по ЧНД № 55/2015 г. на Апелативен съд – П./ е посочил, че „не са задължителни за гражданския съд“. Действително данните по тези дела не са събрани по реда на ГПК и не могат да послужат като доказателства по делото. В тази връзка изводите на въззивния съд за ирелевантност на воденото досъдебно производство в хода на което са били назначени експертизи за установяване на причините за смъртта на Г. са в съответствие с практиката на ВКС. Съответно позоваването на решения по граждански дела на ВКС – № 761/2010 г., 196/2012 г., 112/2016 г., 3356/2016 г. на състави на ІV г.о., № 1656/2013 г. и 853/2016 г. на състави на ІІ т.о. не обосновава твърдението на страната за наличие на основания за допускане на касационен контрол, както поради липсата на общи основания по чл. 280, ал.1 ГПК /с оглед ирелевантността на въпроса спрямо решаващите изводи на въззивния съд/, така и поради липсата на допълнителни основания по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК /с оглед липсата на отклонение от приетите в касационните решения разрешения/. Доводите в изложението относно приетите от въззивния съд мотиви за наличието на причинно – следствена връзка между противоправното деяние и вредите са по чл. 281, т. 3 ГПК, тяхното разглеждане в производството по чл. 288 ГПК е недопустимо, поради което с излагането им не се релевират основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Затова настоящият състав приема, че по цитирания въпрос не е обосновано приложно поле на предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Вторият въпрос е формулиран, както следва: „Следва ли ищецът да докаже, че деянието е решаващо, вътрешно необходимо (не случайно) свързано с резултата; в цялата поредица от явления причината-деянието, да предшества следствието – вредата, и да го поражда, като вредата закономерно да произтича от деянието“. Страната твърди, че е налице противоречие с решение по гр. дело № 6774/2014 г. на състав на ІІІ г.о. на ВКС. Изложени са доводи за липса на причинна връзка между противоправното деяние и вредите. Жалбоподателят се позовава на изготвените в досъдебното производство съдебно – медицински експертизи, както и на „объркване в твърденията на ищцата относно това в какво се изразява настъпилия противоправен резултат“. Изложени са становища на жалбоподателя за пропуски на съда да анализира този въпрос, както и становища за прекъсване на причинно – следствената връзка, поради установяване според дружеството на обстоятелството, че ищцата получила тялото на съпруга си, а също така че не били правени искания за ексхумация на трупа, ищцата не положила усилия да подаде жалба и „да инициира извършването на СМЕ на труп“. С цитирания въпрос не е обосновано приложно поле на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Същият въпрос не е изведен от решаващите мотиви на ПОС, а възпроизвежда буквално текст от мотивите на посоченото касационно решение, в което е разгледан случай, при който претендираните неимуществени вреди /вредите, произтичащи от отречени материални права/ не са били пряка и непосредствена последица от действията на деликвента, макар и да се намират във връзка с него. Настоящият случай не е такъв. Въззивният съд е приел, че претендираните неимуществени вреди са пряка и непосредствена последица от бездействието на служители на ответника по иска и е обосновал подробно това правно разрешение. По – конкретно съдът е приел, че доколкото аутопсията на починалия съпруг на ищцата не е била извършена, не е било възможно да се постигнат целите и задачите й – не са били изяснени патоморфологичните процеси, които са в основата на болестта, причинила смъртта на болния, не е било проведено макроскопско и хистологично изследване на починалия, не е била формулирана патоанатомична диагноза, която да може да бъде съпоставена с клиничната, нито са били документирани евентуално налични, неразпознати от клиниката заболявания. Реализирането на посочените цели и задачи съдът е разгледал във връзка с регламента, обективиран в Наредба № 18/06.08.2012 г. за утвърждаване на медицински стандарт „Клинична патология“. По тези мотиви, обусловили изводите на въззивния съд за наличието на причинно – следствена връзка между противоправното поведение на служители на дружеството и претендираните вреди касаторът не е поставил правни въпроси, а е поставил въпрос, възпроизвеждащ част от мотиви на цитираното касационно решение, с което ВКС се е произнесъл по въпрос, различен от разгледаните от въззивният съд въпроси. Цитираният въпрос е обоснован с доводи по чл. 281, т. 3 ГПК относно обоснованост на изводите на ПОС, възприемане на фактическата обстановка от съдебния състав, чието разглеждане в настоящето производство не е допустимо, съгласно разрешенията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС. В случая тези доводи нямат значение за основанието по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което следва да се приеме, че с излагането им не е обосновано приложно поле на предпоставки за допускане на касационно обжалване. Относно позоваването на експертизите, приети в досъдебното производство следва да се имат предвид съображенията, изложени в тази насока по предходния въпрос, за тяхната недопустимост като доказателства по настоящето дело.
Поставен е въпросът: „Следва ли размерът на присъденото обезщетение да се определя според вида и тежестта на психическите увреждания?“ и „Длъжен ли е съдът да определи и присъди обезщетение за неимуществени вреди при съобразяване на всички факти и обстоятелства, които имат пряко значение при определяне на неговия размер?“. Подобно на предходния и този въпрос не е изведен от решаващите мотиви, обусловили постановеното от въззивния съд решение. ПОС е приел, че от допуснатото от служители на ответното дружество нарушение по чл. 98, ал. 1 ЗЗ са били причинени неимуществени вреди на ищцата, тъй като у същата са останали съмнения относно действителните причини за заболяването, лечението и смъртта на съпруга й. Тези вреди, установени от свидетелските показания са определени, като негативни психически преживявания за ищцата, като са взети в предвид обстоятелствата, които ги обуславят. Съгласно разрешенията, приети в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, когато поставеният от касатора въпрос не произтича от решаващите мотиви на въззивния съд, както е в случая, не е налице общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Липсата на общо основание има за последица недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. За пълнота на мотивите на настоящето определение по чл. 288 ГПК трябва да се имат предвид и следните съображения. По отношение на въпросната категория неимуществени вреди ПОС е изложил мотиви, в съответствие с разрешенията в решението по гр. дело № 121/2013 г. на състав на ВКС, ІV г.о., на което се позовава касатора и в което е прието, че не е в тежест на пострадалия да докаже отделните си негативни изживявания. Обосновано е разбирането, че доказани ли са увреждащите действия и бездействия, искът е установен в своето основание и съдът е длъжен да определи неговия размер по своя преценка. Претендираните в случая неимуществени вреди не са от категорията неимуществени вреди, които са свързани със заболяване или с болки и страдания, чиито характеристики се определят със страдания и неудобства, имащи различен интензитет и развитие във времето. Затова като е приел, че като негативни психически преживявания претендираните вреди са установени от показанията на свидетелите, въззивният съд е съобразил разрешенията в задължителната съдебна практика. Не е налице отклонение от задължителната съдебна практика при определяне размера на претендираните вреди. Предвид изложеното настоящата инстанция намира, че и по този въпрос не са налице предпоставки за допускане на касационен контрол. Позоваването на решение по гр. дело № 36260/2012 г. на Софийски районен съд и решение по гр. дело № 7198/2014 г. на Софийски градски съд не подкрепя доводите на касатора за наличието на основание за допускане на касационно обжалване, тъй като е налице задължителна съдебна практика, съобразена от въззивния съд, с която е уеднаквена съдебната практика по приложението на чл. 52 ЗЗД.
Четвъртият въпрос е формулиран, както следва: „Може ли наследникът на починало лице да претендира обезщетение за неимуществени вреди, несвързани пряко и непосредствено с болки и страдания, породени от смъртта му, а с други обстоятелства като например неизясняване на това какви са причините за смъртта. Следва ли наличието на тези вреди да бъде обективно установено или е достатъчно да се докаже собственото усещане за неизясненост на причините за смъртта?“. Тези въпроси, както и въпросът – „Не следва ли причината за смъртта ; начинът по който е починал наследодателят ; продължителността на страданието и други обстоятелства, да се включат като критерий за прилагане на принципа по чл. 52 от ЗЗД, но не и като отделни, самостоятелни вреди, които се понасят“, не са изведени от решаващи мотиви във въззивното решение, а произтичат от становище на касатора за неоснователност на иска за присъждане на неимуществените вреди. Поради това с въвеждането им не е формирано общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Правната последица е недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат допълнителните основания. В случая те не са мотивирани. Касаторът е възпроизвел нормативния текст на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, с което не е обосновал предпоставки по разпоредбата. При поддържаното твърдение за липсата на съдебна практика жалбоподателят е следвало да обоснове необходимостта от тълкуване на конкретни разпоредби, които според него съдържат правна уредба, която е непълна, неясна или противоречива. При изготвяне на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не са съобразени разясненията в т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС. Затова настоящата инстанция намира, че и по този въпрос не са налице предпоставки за допускане на касационен контрол.
Касаторът поддържа като предпоставка за допускане на касационно обжалване и основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК във връзка, с което е изложил доводи по отношение, на които трябва да се има предвид следното. Според страната съдът неправилно е приел, че е налице противоправно деяние, като е приложил норма от подзаконов нормативен акт, който е отменен. По това становище жалбоподателят препраща към съображенията в т. 1 от изложението, които засягат поддържаното от него основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Касаторът не е съобразил при изготвяне на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК не се съдържа и не се извежда, нито има еднакви предпоставки с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК са самостоятелни предпоставки за селектиране на касационните жалби и не могат да се предявяват кумулативно, както е процедирала страната. Затова със съображенията, развити в т. 1 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не могат да се обосноват предпоставки по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, както неправилно счита касатора. Относно липсата на основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК трябва да се има предвид още и следното. Както бе посочено по – горе изводите относно приложението на цитираната Наредба № 16/21.08.1996 г. нямат значението на решаващи мотиви за изхода на делото, тъй като съображенията за противоправност на поведението на служителите на ответното дружество произтичат от приложението на чл. 98, ал. 1 ЗЗ, т.е. от закона, а не от подзаконов нормативен акт, както и от приложението на чл. 98, ал. 4 ЗЗ във връзка с установеното по делото за липсата на молба по тази разпоредба от близките на починалия Г.. Когато произнасянето на въззивния съд по правен въпрос съставлява извод, в случая във връзка с приложение на цитираната наредба, който не може да обуслови промяна в правния резултат, не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Другите доводи – за неправилни изводи на ПОС относно приемането на пряка и непосредствена причинна връзка между противоправното деяние и вредите, както и относно присъждането на неимуществени вреди в размер, който според касатора не съответствал на претендираните от ищцата вреди, съставляват оплаквания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК, които не се разглеждат в настоящето производство и неправилно жалбоподателят причислява към основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Основанието по чл. 280, ал. 2, предложение трето ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност също така изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. В случая с излагането на доводи по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 281, т. 3 ГПК, засягащи други самостоятелни и различни основания – първото по селектиране на жалбата , второто относно разглеждането й по същество, касаторът не е обосновал наличието на основание по чл. 280, ал. 2, предложение трето ГПК. Поради това следва да се приеме, че и по същото основание не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Предвид изложеното настоящият състав на ВКС приема, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1, ал. 2, пр. 3 ГПК, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част. При този изход на делото касаторът следва да заплати на ответника по касация – В. Г. разноски за касационното производство, които видно от договора за правна защита и съдействие са в размер на сумата 150 лв.
По тези съображения Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1186 от 12.10.2017 г. по гр. дело № 1600/2017 г. на Пловдивски окръжен съд, гражданско отделение, VІ състав в обжалваната част.
ОСЪЖДА Университетска многопрофилна болница за активно лечение [фирма], [населено място] да заплати на В. Я. Г. сумата 150 лв., разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: