8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№602
Гр.София, 31.12.2018 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в закрито заседание на десети декември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова
Кристияна Генковска
при секретаря…………………………, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 1429 по описа за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от М. И. Б., като ЕТ „Марси – Минчо Бакалов“, [населено място] срещу решение № 114/13.11.2017 г. по в.т.д. № 271/2017 г. на Бургаския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 120/18.04.2017 г. по т.д. № 473/2016 г. на Бургаския окръжен съд в частта, с която са обявени за относително недействителни спрямо ЗКПУ „Съзнание“, по претенцията й против ЕТ „Марси – Минчо Бакалов“ и С. М. Б., до размера на Ѕ ид.ч. от прехвърлените имущества, следните сделки: 1. договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, обективиран в нотариален акт № 128, том I, рег. № 1353, н.д. № 112/04.03.2013 г. на Нотариус с рег. № 248 на НК, вписан в Служба по вписванията – Б. под № 17, том 7, рег. № 2135, дело № 1093/05.03.2013 г., сключен между М. И. Б. и М. В. Б. като прехвърлители и С. М. Б. като приобретател, с предмет самостоятелен обект в сграда, представляващ жилище, апартамент с идентификатор 67800.505.90.1.2, находящ се в [населено място], [улица], с площ от 86,45 кв.м., ведно със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж и таванско помещение от 30 кв.м.; гараж № 3, с идентификатор 07079.608.144.1.17, находящ се в [населено място], [улица], ет.0, с площ от 17,19 кв.м., ведно с прилежащите 1,533 % ид.ч. от общите части; 2. договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, обективиран в нотариален акт № 127, том I, рег. № 1352, н.д. № 111/04.03.2013 г. на Нотариус с рег. № 248 на НК, вписан в Служба по вписванията – Б. под № 6, том № 7, рег. № 2134, дело № 1081/05.03.2013 г., сключен между М. И. Б. и М. В. Б. като прехвърлители и С. М. Б. като приобретател, с предмет самостоятелен обект в сграда с идентификатор 67800.505.90.1.3, находящ се в [населено място], [улица], ет.1, предназначен за търговска дейност (сладоледен салон), с площ от 68,60 кв.м., ведно със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху поземления имот.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е недопустимо, евентуално неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Ответникът ЗКПУ „Съзнание“, [населено място] оспорва касационната жалба. Претендира разноски.
Ответниците по исковата молба С. М. Б. и М. В. Б. не изразяват становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че ЗКПУ „Съзнание“ е кредитор на М. И. Б. в качеството му на ЕТ „Марси – Минчо Бакалов“ с парични вземания, произтичащи от търговски сделки за доставка и издадени фактури, които са ликвидни и изискуеми, и са били предмет на съдебна спогодба от 12.07.2012 г. и съдебна спогодба от 12.11.2012 г., както и че длъжникът не е изпълнил задълженията си в уговорените със спогодбите срокове, а кредиторът е пристъпил към принудително изпълнение, в хода на което не е удовлетворен. Констатирал е, че на 04.03.2013 г. с нотариален акт № 127, том I, рег. № 1352, н.д. № 111/04.03.2013 г. и нотариален акт № 128, том I, рег. № 1353, н.д. № 112/04.03.2013 г. на Нотариус с рег. № 248 на НК М. И. Б. и М. В. Б. са прехвърлили срещу задължение за издръжка и гледане на дъщеря си С. М. Б. следните свои собствени недвижими имоти, притежавани в режим на съпружеска имуществена общност: самостоятелен обект в сграда с идентификатор 67800.505.90.1.3, представляващ търговски обект (сладоледен салон), находящ се в [населено място]; самостоятелен обект в сграда с идентификатор 07079.608.144.1.7, представляващ гараж и самостоятелен обект в сграда с идентификатор 67800.505.90.1.2, представляващ апартамент.
Въззивният съд е приел за неоснователно възражението на ответниците за недопустимост на производството и за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд. Изложил е съображения, че тъй като М. И. Б. не е субект, различен от ЕТ „Марси – Минчо Бакалов“, не са налице основания за отделно конституиране на физическото лице като ответник и за отделно връчване на съдебните книжа, както и че е допустимо кредиторът, които има вземане срещу ЕТ, да атакува по реда на чл.135 ЗЗД действия, извършени с имуществото на физическото лице извън търговското му предприятие. Решаващият съд е приел, че е налице увреждане на кредитора с разпоредителното действие с частта от имотите, принадлежаща на длъжника М. И. Б.. Счел е за несъстоятелни доводите на ответниците, че кредиторът не е увреден, като е посочил, че бъдещите престации от алеаторните сделки няма да могат да послужат за удовлетворяване на кредитора. Въззивният съд е приел, че е налице и знание за увреждането от С. М. Б. с оглед неуспешно оборване на презумпцията за знание, установена в чл.135, ал.2 ЗЗД. Разпитаните свидетели М. И. Б. и Т. К. В. са дали противоречиви и неубедителни показания, а обстоятелството, че дъщерята учи и живее в София не разколебава предположението, че е знаела за задълженията на баща си и претенциите на неговите кредитори. С оглед на това Бургаският апелативен съд е приел, че са налице предпоставките по чл.135, ал.1 ЗЗД за обявяване на относителна недействителност на сделките за по Ѕ ид.ч., прехвърлена от М. И. Б. на дъщеря му С. М. Б..
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следните въпроси: 1. „Допустимо ли е да бъде разгледан иск по чл.135 ЗЗД, когато по делото не е конституирана страна по увреждащата сделка, в случая длъжник?“; 2. „Самостоятелен иск срещу нов ответник може ли да бъде предявен за първи път едва в първото по делото съдебно заседание, след връщане на делото от въззивна на първа инстанция, ако не е имало указание за това? И съответно, нов иск или поправка на искова молба е налице в хипотезата, когато е поискана промяна на ответника след връщане на делото за повторно разглеждане на първата инстанция спрямо ново за производството лице, и съответно, един и същ ответник ли е ЕТ и физическото лице?; 3. „Може ли и допустимо ли е да бъде постановено решение по чл.135 ЗЗД по отношение на лице, което не е страна по оспорената сделка?; 4. „Може ли съдът да посочи конкретно доказателство, което трябва да представи ищецът по делото, за да докаже и обоснове претенцията си? С това съдът действал ли е в противоречие с чл.8, ал.3 и чл.9 ГПК, които установяват принципите на равенство на страните и състезателното начало на процеса?; 5. „При какви условия настъпва преклузията за представяне на писмени доказателства, с които страната е разполагала към момента на предявяване на исковата молба и които е пропуснала да представи поради собствената си небрежност?; 6. „Как следва да бъде оборена презумпцията по чл.135, ал.2 ЗЗД? Липсата на знание за увреждане необходимо ли е да е пълно и главно и възможно ли е при липса на преки доказателства, доказването да бъде изведено въз основа на поредица от установени факти, които в своята взаимна връзка косвено водят до несъмнен извод за липсата на знание?; 7. „За да е налице увреждане по смисъла на чл.135 ЗЗД, достатъчен ли е само фактът на прехвърляне на недвижимия имот или е нужно съдът да изследва мотивите за прехвърляне на един имот СИО от родители на дете, както и насрещната престация, която те ще получат по договор за издръжка и гледане, при положение че само единият дарител има качеството длъжник, както и дали ответникът – длъжник притежава друго имущество, което е достатъчно да удовлетвори вземанията на кредитора?; 8. „За да е налице основание за уважаване на отменителния иск по чл.135 ЗЗД относно възмездна сделка, достатъчно ли е третото лице – приобретател на имуществото да е знаел за увреждането на кредитора или трябва и да е налице намерение за това увреждане, и следва второто по презумпция от първото или намерението трябва да се доказва в пълен обем от страна на ищеца?“. По първите седем въпроса въвежда основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, с позоваване на т.4 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решения на ВКС, постановени по чл.290 ГПК. По осмия въпрос въвежда основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Моли обжалваното решение да бъде допуснато до касационен контрол поради нищожност, недопустимост и очевидна неправилност.
Твърдението за нищожност не е аргументирано. При служебно дължимата преценка, няма основание за извод обжалваният акт да страда от такъв порок.
Не са налице основания и за преценка на вероятната недопустимост на въззивното решение. Регистрацията на едно физическо лице като едноличен търговец не води до възникване на отделен субект на правото и не е необходимо той да се разграничава от качеството, чрез което физическото лице действа в търговския оборот. Когато искът се предявява срещу едноличния търговец, ответник по делото е физическото лице, собственик на предприятието. За разлика от търговските дружества, при които съществува обособеност на имуществото на дружеството от това на съдружниците, физическото лице отговаря с цялото си имущество неограничено както за задълженията, придобити в това му качество, така и за задълженията, възникнали в резултат на търговската му дейност. Предвид изложеното неоснователни са съдържащите се в касационната жалба доводи за недопустимост на обжалваното решение поради нарушена пасивна процесуална легитимация.
Касаторът поддържа и наличие на третото основание по чл.280, ал.2 ГПК. Очевидната неправилност не е идентична с основанията за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК и като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на същинска касационна проверка по същество на обжалваното решение. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното въззивно решение не разкрива никой от изброените по – горе пороци.
Въпросите по т.1, т.2 и т.3 от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са поставени във връзка с довода на касатора за недопустимост на обжалваното решение. Не е налице вероятна недопустимост на въззивния акт, тъй като ответникът по исковата молба ЕТ „Марси – Минчо Бакалов“ не е субект, различен от прехвърлителя по атакуваните сделки М. И. Б.. Отделно от това, вторият въпрос не е релевантен, тъй като не съответства на данните по делото. Същият е предпоставен от неправилното разбиране на касатора, че при новото разглеждане на делото от Бургаски окръжен съд ищецът е предявил нов иск против нов ответник. В случая, ищецът е конкретизирал фактите, на които основава претенцията си, с оглед изискани от съда уточнения относно пасивната процесуална легитимация.
Въпросите по т.4 и т.5 представляват по същество навеждане на оплакване за неправилност на обжалвания съдебен акт по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, тъй като целят да обосноват твърдението на касатора за допуснати от съда нарушения на съдопроизводствените правила. Неправилността на обжалваното решение не е основание по чл.280, ал.1 ГПК и е неотносима към производството по чл.288 ГПК с оглед задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Отговорът на въпроса по т.6 от изложението следва от разпоредбата на чл.154 ГПК – ответникът, по отношение на когото презумпцията по чл.135, ал.2 ЗЗД е приложима, следва да установи фактите, от които да може да бъде направен категоричен извод за липса на знание за увреждането на кредитора. Този извод следва и по аргумент на цитираното от касатора решение № 218/11.10.2013 г. по гр.д. № 1778/2013 г. на ВКС, III г.о., съгласно което знанието за увреждане на кредитора подлежи на установяване с всички допустими доказателствени средства. Доказването не е необходимо да е пълно и главно. При липса на преки доказателства, доказването може да бъде изведено въз основа на поредица от установени факти, които в своята взаимна връзка косвено водят до несъмнен извод за наличието му. Обжалваното решение е постановено в съответствие с решение № 218/11.10.2013 г. по гр.д. № 1778/2013 г. на ВКС, III г.о. Въззивният съд, след преценка на ангажираните от ответника доказателства, е приел, че презумпцията за знание не е оборена по категоричен, убедителен и несъмнен начин, т.е. при формиране на извода относно знанието за увреждане на кредитора съдът не е изхождал от разбирането, че доказването следва да се извърши само с преки доказателства. Що се отнася до правилността на този извод, същата не може да се преценява в производството по селектиране на касационните жалби.
Въпросът по т.7 се отнася до увреждането на кредитора по предявения отменителен иск по чл.135, ал.1 ЗЗД. По този въпрос е налице практика на ВКС, в съответствие с която е постановено обжалваното въззивно решение. По смисъла на решение № 639/06.10.2010 г. по гр.д. № 754/2009 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 320/05.11.2013 г. по гр.д. № 1379/2012 г. на ВКС, IV г.о., увреждащо кредитора действие е всеки правен и фактически акт, с който се засягат права, които биха осуетили или затруднили реализиране правата на кредитора спрямо длъжника. Увреждане е налице, когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или по какъвто и да е начин затруднява удовлетворяването на кредитора. Увреждането на кредитора като елемент от фактическия състав на иска е от категорията на обективните предпоставки и предполага, че чрез извършеното правно действие, длъжникът създава или увеличава неплатежоспособността си (решение № 48/21.02.2014 г. по гр.д. № 4321/2013 г. на ВКС, IV г.о.). Съгласно решение № 407/29.12.2014 г. по гр.д. № 2301/2014 г. на IV г.о. за обезпечение вземането на кредитора служи цялото длъжниково имущество (чл.133 ЗЗД), поради което право на кредитора е да избере начина, по който да се удовлетвори от това имущество – дали с обезпеченото в негова полза имущество на длъжника или с друго налично такова. Длъжникът не разполага с възражение, че притежава и друго имущество извън разпореденото – той не разполага с възможност за избор срещу кое от притежаваните от него имущества да се насочи принудителното изпълнение. В случай, че длъжникът е добросъвестен, то притежаването друго имущество би му послужило за доброволно изпълнение на дълга и в този случай обявената на основание чл.135 ЗЗД относителна недействителност на разпоредителната сделка би изгубила правно значение. При недобросъвестност на длъжника обаче, кредиторът би разполагал с възможност да се удовлетвори по своя преценка и с оглед интересите си чрез насочване на принудителното изпълнение върху всяко от притежаваните от длъжника имущества, за която именно цел на кредитора е предоставена възможността за провеждане на отменителния иск по чл.135 ЗЗД. Съгласно решение № 45/01.06.2011 г. по гр.д. № 450/2010 г. на ВКС, III г.о. прехвърлителната сделка е увреждащ кредитора акт на длъжника, тъй като намалява длъжниковото имущество, служещо за общо обезпечение на кредитора.
Въпросът по т.8 от изложението не съответства на изискването на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е разрешен от въззивния съд. С обжалваното решение не са формирани изводи за приложение на разпоредбата на чл.135, ал.3 ЗЗД, нито дали е приложима презумпцията по чл.135, ал.2 ЗЗД в хипотезата на чл.135, ал.3 ЗЗД. В този смисъл е и решение № 97/02.06.2011 г. по гр.д. № 828/2010 г. на ВКС, II т.о., в което е прието, че въпросът за намерението за увреждане на кредитора е относим към хипотезата на чл.135, ал.3 ЗЗД, когато атакуваното правно действие е извършено преди възникването на самото вземане на увредения кредитор.
По изложените съображения въззивното решение не се допуска до касационно обжалване.
По разноските. На основание чл.81 ГПК и според представения договор за правна защита и съдействие от 27.03.2018 г. и преводно нареждане от 02.04.2018 г. касаторът следва да заплати направените от ответника разноски за касационното производство в размер на 1 871,27 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 114/13.11.2017 г. по в.т.д. № 271/2017 г. на Бургаския апелативен съд.
ОСЪЖДА М. И. Б., като ЕТ „Марси – Минчо Бакалов“, [населено място], кв. Победа, [улица] да заплати на ЗКПУ „Съзнание“, [населено място], общ.А., обл.Б. сумата от 1 871,27 лв. (хиляда осемстотин седемдесет и един лева и двадесет и седем ст.) – разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.