О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 603
гр.София, 10.09.2009 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия 2-ро отделение в закрито заседание на девети септември две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
секретар
с участието на прокурора
изслуша докладваното от
председателя /съдията/ ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело № 236/2009 година
Производството е по чл. 288 във вр.с чл.280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Л” ЕАД гр. Р. подадена чрез процесуалния му представител адвокат В. С. от АК-Русе срещу решението на Великотърновския апелативен съд № 312/27.11.2008 год. постановено по в.гр.д. № 546/2008 год. С това решение е оставено в сила първоинстанционното решение на Русенския окръжен съд № 40/09.08.2008 год. по т.д. № 145/2007 год., с което са уважени предявените от А. за с. к. искове по чл. 92 ЗЗД за заплащане на неустойки за неизпълнение на поетите задължения по сключения на 14.12.1999 год. приватизационен договор за продажба на „Л” Русе и е осъден купувача – ответник да заплати както следва: 321073.50 лева – неустойка за неизпълнение на програмата за трудова заетост за 2004 год.; 489510 лева – неустойка за неизпълнение на програмата за трудова заетост през 2005 год. и сумата 155651.50 лева – неустойка за неизпълнение на инвестиционната програма за 2005 год., ведно със законната лихва и съответните съдебни разноски.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че въззивният съд не е обсъдил в цялост събраните по делото доказателства, неправилно е преценил фактите по делото, погрешно е тълкувал съдържанието на отделните клаузи от приватизационния договор и произтичащите от него задължения за страните, което е довело до необосновани крайни изводи досежно спорните правоотношения.
Като основание за допускане на касационно обжалване касаторът сочи чл.280 ал.1 т. 1 и т. 2 ГПК. Излага доводи, че неправилно съдът тълкува понятието „средносписъчен брой на персонала” като материална предпоставка за дължимост на неустойката без да включва заетите по граждански договори лица в предприятието през процесния период, както и понятието „средна работна заплата” като база за определяне размера на неустойката в рамките на съответната календарна година. Твърди, че съдът се е произнесъл по поставените въпроси в противоречие с практиката на ВКС, както и наличие на противоречива съдебна практика позовавайки се на приложени към жалбата съдебни решения както следва: р. № 1191/23.03.2006 год. по т.д. № 487/2005 г. на ВКС – ТК, р. от 24.11.2003 г. по т.д. № 100/2003 год. на Бургаския АС, р. от 23.12.2005 год. по админ.дело № 1435/2005 год. на Върховния административен съд и р. № 25/08.03.2004 год. по т.д. № 222/2003 г. на Бургаския апелативен съд.
Ответникът по касационната жалба А. за с. к. гр. С. не ангажира становище по допустимостта на касационно обжалване и основателността на направените оплаквания.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и след проверка на данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност, настоящият състав счита, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване.
Преценката се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите предвидени в чл.280 ал.1 ГПК предпоставящи произнасяне от страна на въззивния съд по материалноправен или процесуален въпрос от съществено значение за крайния изход на спора, който е решен в противоречие с практиката на ВКС; решаван е противоречиво от съдилищата или от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Значението на поставения въпрос се определя от правните изводи на съда по същество досежно съобразяването с практиката и закона, а не до преценката на приетата по делото фактическа обстановка.
С обжалваното решение въззивният съд е оставил в сила първоинстанционното осъдително решение, с което са уважени предявените от А. за с. к. искове по чл.92 ал.1 ЗЗД за заплащане на неустойки за неизпълнение на приетата инвестиционна програма за 2005 год., както и на програмата за трудова заетост за 2004 г. и 2005 год. до сключения на 14.12.1999 год. договор за приватизационна продажба на „Л” гр. Р., обособена част от Национална компания „БДЖ”, изменен и допълнен с договор от 05.12.2001 год. сключен между министъра на транспорта и съобщенията в качеството му на орган по чл.3 ЗППДОП /отм./ и ответника А в. завод” – Русе. Анализирайки целия фактически и доказателствен материал по делото решаващият съд е приел, че текстът на чл.12 ал.1 т. 4 от приватизационнния договор недвусмислено задължава купувача за срока от датата на прехвърляне на собствеността до 2005 год. да осигури ежегодно средносписъчен брой на персонала зает с основните производствени дейности в приватизирания обект като за годината 2004 год. бройката е 220 души, а за 2005 год. – 210 души /след извършеното намаление на първоначално приетите бройки съгласно цитирания анекс от 05.12.2001 год. към приватизационния договор/. С пар.2 от същия анекс е изменен и първоначалния текст на чл.17 ал.1 т. 4, като новата редакция гласи, че при неизпълнение на задължението по чл.12 ал.1 т. 4 и т. 5 купувачът дължи неустойка в размер на 150% от средната работна заплата за страната за всяка договорена, но незаета бройка численост на персонала за съответния период, като неизпълнението са отчита към 31 декември за всяка календарна година. Тълкувайки съдържанието на цитираните текстове на приватизационния договор по правилата на чл.20 ЗЗД в тяхната връзка и с оглед смисъла и целите на договора въззивният съд е направил извода, че задължението за поддържане на определения брой средносписъчен състав се отнася единствено и само до работещите в приватизираното предприятие работници, които имат сключен трудов договор, а не и до заетите лица по граждански договор. Този извод се обосновава с целите и спецификата на приватизационния договор, при който за разлика от обикновения договор за продажба съществено значение имат не само покупната цена, но и допълнително поетите ангажименти свързани със запазване предмета на дейност и обезпечаване на реална трудова заетост на работещите в самото приватизирано предприятие. Конкретният размер на неустойката за процесните 2004 г. и 2005 г. е определен от назначената по делото – съдебно-счетоводна експертиза, чието заключение не е оспорено от страните, на база 150% от средната за страната работна заплата съобразена с неизпълнението спрямо бройката на средносписъчния състав за съответния договорен период. Аналогично се поставя въпроса и по отношение на претенцията за договорената неустойка за частично неизпълнение на инвестиционната програма през процесната 2005 год. След извършена преценка на събраните по делото доказателства съдът е направил извода, че за неизпълнение на поетото в чл.12 ал.1 т. 4 и т. 5 /нова/ договорно задължение /съгласно пар.1 от договора за изменение и допълнение на приватизационния договор /купувачът дължи предвидената в чл.17 неустойка в размер на 50% от договорените, но неизвършени инвестиции.
Видно от данните по делото поставеният от касатора материалноправен въпрос от който зависи изхода на спора е свързан с тълкуване съдържанието на понятието „средносписъчен състав на персонала” като материална предпоставка за дължимост на неустойката за неизпълнение на програмата за трудова заетост както и приетата база за изчисляване на неустойката – средната работна заплата за страната за съответната година.
По отношение на така поставените въпроси, обаче, не са изпълнени изискванията на чл.280, ал.1 т. 1 и т. 2 ГПК, но които се позовава касатора в жалбата си.
Приложеното към жалбата р. № 1191/23.03.2006 год. по т.д. № 487/2005 год. на ВКС-ТК съдържа произнасяне, че неизпълнението на програмата за трудова заетост обхваща реално неосигурените щатни бройки от числения състав на персонала в предприятието за процесния отчетен период, в който смисъл е и обжалваното решение. Не е налице твърдяното противоречие с постоянната практика на ВКС по аналогични дела, тъй като в редица решения на различни състави на ТК на ВКС е застъпено становището, че отчитане на поетото задължение по програмата за трудова заетост следва да се извършва на база средносписъчния брой на персонала реално поддържан в приватизираното предприятие в продължение на целия годишен отчетен период. Има се предвид лицата намиращи се в трудово правоотношение с приватизираното предприятие, а не тези заети по граждански договори или ангажирани да извършват дейност въз основа на договор с външна фирма. В тази насока са р. № 193/01.04.2008 год. по т.д. № 849/2007 год., р. № 533/29.05.2006 год. по т.д. № 11/2006 год., р. по т.д. № 473/2007 год., р. по т.д. № 275/2005 год. и много други на ВКС-ТК. Този извод се обосновава със спецификата на приватизационния договор, който освен смяна на собствеността цели да обезпечи реална трудова заетост на работещите в самото приватизирано предприятие чрез запазване на заварените работни места и разкриване на нови, което задължение следва да се изпълнява постоянно, ежемесечно в рамките на годишния отчетен период. Изпълнението, което обезпечава процесната неустойка цели преди всичко да се осигури нормален производствен процес на търговското дружество, а едновременно с това – работни места за населението в региона. Постановеното в този смисъл въззивно решение е съобразено с посочената практика на ВКС. Що се отнася до базата за изчисление на неустойката, текстът на приватизационния договор е пределно ясен и не поражда никакво съмнение – за всяка от договорена, но незаета бройка от персонала се дължи неустойка в размер на 150% от средната годишна работна заплата за страната за съответния отчетен период, като неизпълнението се отчита към 31 декември на всяка календарна година.
Неправилно е позоваването на касатора на противоречива съдебна практика по поставените от него въпроси, тъй като представеното към жалбата решение на Върховния административен съд е по административно дело № 1435/2005 год. и е неотносимо към настоящия спор, а за двете решения на Бургаския апелативен съд по т.д. № 222/2003 год. и по т.д. № 100/2003 год. липсват данни, че са влезли в законна сила. Разпоредбата на чл.280, ал.1 т. 2 ГПК има предвид практиката на съдилищата произнесли се с влезли в сила решения по граждански и търговски дела, а не по административни, арбитражни, наказателни или друг вид дела. Този извод следва категорично и от нормата на чл.291 ГПК уреждаща правомощията на Върховния касационен съд по уеднаквяване на съдебната практика.
По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК съставът на Търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Великотърновския апелативен съд № 312/27.11.2008 год. постановено по в.гр.д. № 546/2008 год.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: