О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 605
Гр.С., 29.05.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и шести май през двехиляди и петнадесета година, в състав
П.: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Р. г.д. N.2206 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. Г. И. срещу решение №.3/8.01.15 по г.д.№.844/14г. на Окръжен съд Хасково – с което е отменено реш.№.162/27.08.14 по г.д.№.1165/12 на Районен съд Харманли и е признато за установено по отношение на С. Г. И. съществуването на вземане в полза на А. К. Б. в размер на 9925лв. главница, представляващо неоснователно обогатяване, ведно със законната лихва считано от 3.10.12г. до окончателното изплащане на сумата и разноски в размер на 851,50лв., за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.г.д.№.1002/12 на Районен съд Харманли.
Ответната страна А. К. Б. не взема становище по жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е приел, че ответникът е получил без основание процесната сума – поради което и е намерил предявения иск с правно основание чл.422 ГПК за основателен и е признал съществуването на вземане на ищеца срещу него на основание неоснователно обогатяване. Посочил е, че ищецът и съпругата на ответника – действаща като [фирма], са били обвързани от договор за лизинг на товарен автомобил „Мерцедес 817” бордови – който, наред с други документи, е бил унищожен при наводнение в [населено място] на 6.02.12г. Отразил е, че ищецът е платил общо 9925лв. по банкова сметка на ответника с отразяване във всяка бележка, че плащането е вноска по лизингов договор – като не се твърди, а и не се установява, ответникът да е бил надлежно упълномощен да получи тези суми – поради което и получаването им е без правно основание. Без значение за спора са отношенията между ищеца и ЕТ и изпълнението на всеки един от тях на поетите с договора задължения. Съдът е намерил за неоснователни възраженията на ответника, че сумите са получени на основание издаден в негова полза запис на заповед от 20.09.07г. за 12000лв. – за погасяване на задължението по него. Посочил е, че доколкото ищецът твърди, че записът е издаден във връзка с каузалните правоотношения по договора за лизинг, от доказателствата по делото /показанията на св.М. П. и отбелязванията на гърба на записа – на който е записана сумата 12000лв., разпределена на 10 вноски с отразявания „преведена”, като сумите и датите съвпадат с тези по представените от ищеца вносни бележки/ се установява, че го е подписал именно като обезпечение на сключения между него и третото лице договор за лизинг.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по т.1-т.3 на същата разпоредба за всеки отделен случай. Те съставляват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпро, който е решаван в противоречие с практиката на ВКС /т.1/, решаван противоречиво от съдилищата /т.2/ или от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т.3/.
К. се позовава на чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК. Твърди, че въззивния съд се е произнесъл по следните изрично формулирани от него въпроси – които са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС, решавани противоречиво от съдилищата и от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото: 1. „Когато съпруга на ЕТ, действащ от негово име и за негова сметка, сключи договор за лизинг с трето лице, което признава съществуването на този договор, както и че за неговото обезпечаване – на договора за лизинг, е подписан запис на заповед с поемател съпруга на ЕТ и в тази връзка плаща на него лизингови вноски, като тези дейстивя не се оспорват от едноличния търговец, налице ли е плащане без основание и в коя хипотеза се намираме – при начална липса на основание или при отпаднало основание?”; 2. „В случая по т.1 без да е налице спор, че сума по записа на заповед, който служи за гаранция на договора за лизинг, не е предавана, и без твърдения или възражения, че съществува/не съществува договор за заем, може ли съдът да обсъжда тези обстоятелства при предявен иск за връщане на даденото и дадено ли е то в този случай без основание, както и противоречи ли на принципа на диспозитивното начало това дейстиве на съда?”; 3.” В случая по т.1 считат ли се за потвърдени действията на поемателя по записа на заповед по сключване на договора и неговото гарантиране и изпълнение, както и получаването на сумите в тази връзка, при липса на данни, че търговецът е оспорил тези действия на ответника?”; 4. ”Когато има сключен договор за лизинг между ЕТ съпруга на ответника и ищеца, с която ответникът е договарял от името на търговеца, като за обезпечаване на договора ищецът е подписал запис на заповед с поемател ответника, полученото от ответника по договор за лизинг без основание ли е и на кого ищецът дължи плащане на тези суми – на търговеца или на ответника, и последният упълномощен ли е в този случай и имал ли е право да получи тези суми, след като от обстоятелствата е ясно, че ответникът е действал от името и за сметка на търговеца и не са налице данни за оспорване от търговеца и претенции по отношение на ищеца и/или ответника за тези суми? Изпълнени ли са с това плащане задълженията по договора за лизинг, налице ли е неоснователно обогатяване на ответника и относно приложението на чл.301 ТЗ в този случай?”; 5. „Има ли основание запис на заповед, издаден от лизингополучателя в полза на трето лице съпруг на ЕТ лизингодател, за гарантиране на вземането на лизингодателя и полученото в този случай от ответника без основание ли е или е дадено в изпълнение на договора и/или записа на заповед? Имат ли значение в този случай отношенията между третото лице и ЕТ във връзка с платеното и претенцията за връщане на платеното от лизингополучателя на третото лице като неоснователно обогатяване и налице ли е такова?”; 6. „В случая може ли да се приеме, че ответникът е действал и като търговски помощник по смисъла на чл.30 ал.2 ТЗ, доколкото е безспорно, че е работил в обект автокъща на ЕТ, в който се е доставяла услугата – продажба на лизинг на автомолиби, като той е договарял с ищеца условията на договора и неговото обезпечаване, и е очевидно, че е било договорено той да получава плащане, за което е издаден и запис на заповед, и оглед установените обстоятелства, че търговецът не се е противопоставил на дейстивята му и те се считат потвърдени съобразно нормата на чл.301 ТЗ и относно приложението на тези разпоредби в този случай, както и бил ли е длъжен съда да ги приложи като императивни материалноправни норми, но не е направил това?”; 7. „С. като ищецът признава, че е договарял с ответника и е сключил договор за лизинг и е подписал запис на заповед за обезпечаването му на ответника, ако се приеме, че ответникът е действал без представителна власт, както е приел съда, възникват ли правата и задълженията за лицето, договаряло без представителна власт – ответника, и полученото в този случай от него без правно основание ли е след като автомобилът по сключения договор е бил предоставен на ищеца и е бил ползван, след което е изоставен без надзор на борса, откъдето е прибран от ответника и е подписан запис на заповед за обезпечаване на вземането по договора?”; 8. „Посочването само на общата процесуална норма чл.422 ГПК, която единствено регламентира предявяването на положителен установителен иск за това, че вземането, за което е издадена заповед за изпълнение, съществува, и липсата на конкретни правни мотиви, конкретна правна квалификация и посочване на конкретни материалноправни норми, въз основа на които е предявен и се уважава иска, представлява ли нарушение на чл.7, чл.14, чл.146, чл.235, чл.236 и чл.329 ГПК?”; 9. „Допустимо ли е съдът да обсъжда твърдения, обстоятелства и доказателства, за които ищецът е заявил, че не поддържа, а че поддържа само твърденията си за наличие на неоснователно обогатяване, без да уточнява в какво се изразява, и трябва ли в този случай след като ответникът заяви, че плащането се дължи по запис на заповед, който представя, да се обсъждат първоначално заявените с исковата молба фактически основания и твърдения на ищеца, за които той с последваща молба е заявил, че се отказва?”. Поддържа се и, че решението е нищожно – тъй като мотивите му са вътрешнопротиворечиви, а изразената от съда воля – неразбираема, и недопустимо – доколкото е постановено по недопустима и нередовна искова молба, предявена и срещу ненадлежен ответник.
Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Изведените от касатора в изложението въпроси с номера 1, 2, 4, 5, 6, 7, 9 са фактически и касаят конкретните факти по делото. Те не са общи и абстрактни – каквито визира чл.280 ал.1 ГПК, а конкретни въпроси по делото, свързани са с конкретните обстоятелства по него и отговора им може да се даде след анализ на доказателствата при решаване на спора по същество. Предвид изложеното те не съставляват годно общо основание за допускане на касация по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК.
Правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК не съставлява и въпрос №.3 – доколкото е неотносим към решаващата воля на съда. В. инстанция е коментирала липсата на твърдения от ответника и на доказателства да е бил упълномощен да получи процесната сума – а не поведение на търговеца, ценено при условията на чл.301 ТЗ.
Н. е и въпрос №.8 – доколкото съдържа условие, което не е налице. В. съд е квалифицирал предявения иск по чл.422 ГПК, като отделно от това изрично е посочил, че се касае за хипотеза на получаване на парична сума без основание – което сочи на правна квалификация по чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД. При тези обстоятелства, макар и да е не е изразена цифрово, е налице съответната правна квалификация – ведно с конкретни правни мотиви. Предвид изложеното изведеният въпрос №.8 не съставлява годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Изложението в останалата си част не съдържа други правни въпроси по смисъла на разясненията, дадени с т.1 на ТР №.1/2009г. на ОСГТК на ВКС – а твърдения за незаконосъобразност на обжалвания акт – като касаторът преповтаря релевираните в касационната му жалба оплаквания за неговата неправилност. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение /чл.281 т.3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва ако и след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл.290 ал.1 ГПК//т.1 от ТР № 1/2009 от 19 февруари 2010г./. Следва да се посочи и, че не се касае за произнасяне по невъведени с исковата молба обстоятелства – доколкото ищецът изрично е заявил в съдебно заседание, в присъствието на ответника, че поддържа всички обстоятелства, първоначално изложени в исковата молба, респективно изложил е факти, които обосновават интереса му да предяви иска именно срещу посочения от него ответник. От друга страна, съдът е посочил правната квалификация на предявения иск и се е мотивирал по достатъчно разбираем начин защо е налице хипотеза на плащане без правно основание – като решаващата му воля е ясна и безсъмнена. При това положение не се касае и за визираната в т.1 от ТР №.1/2009 от 19.02.2010г. на ОС на ОСГТК на ВКС хипотеза – при която касационната инстанция е длъжна да допусне до касация решение, ако съществува вероятност то да е нищожно или недопустимо.
Предвид всичко изложено по-горе, сочените от касатора касационни основания по чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК не са налице и касационното обжалване не следва да се допуска.
Мотивиран от горното, съставът на ВКС, Трето гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.3/8.01.15 по г.д.№.844/14г. на Окръжен съд Хасково.
Определението е окончателно.
П.: ЧЛЕНОВЕ: