О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 606
София, 17.07.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети юни две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №1281/2019 година.
Производството е по чл.288, вр. чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№37626/20.12.2018 г., подадена от адвокат Н. С. – процесуален представител на ответника по исковата молба – „Миген“ ЕООД – Варна, и по касационна жалба, вх.№1886/21.01.2019 г., подадена от адвокат М. М. – процесуален представител на ищеца Б. П. З. от [населено място], против въззивно решение №1982/21.11.2018 г. по гр.д.№1456/2018 г. по описа на Варненския окръжен съд, ГО, 4 състав, с което е отменено решение № 1919/ 08.05.2018г., по гр.д.№ 13663/ 2016г. на Варненски районен съд-XVI състав, в частта, в която е отхвърлен предявеният иск по чл.128,т.2 КТ вр.чл.121,ал.3 КТ, за сумата 8539.28лв. представляваща разлика между дължимо трудово възнаграждение за периода на командироване в държави от Европейския съюз, октомври 2013г.-26.12.2013г., 28.04.2014г. до 30.05.2014г., по минимална часова ставка на Обединеното кралство Великобритания, и полученото от него трудово възнаграждение за същия период, със законната лихва върху главницата от датата на исковата молба- 07.11.2016г., и „МИГЕН”ЕООД – град Варна, е осъдено да заплати на Б. П. З. от [населено място] сумата 8539.28 лева, представляваща разлика между дължимо трудово възнаграждение за периода на командироване в държави от Европейския съюз /октомври 2013г.-26.12.2013г., 28.04.2014г.- 30.05.2014г., по минимална часова ставка на Обединеното кралство Великобритания, и полученото от него трудово възнаграждение за същия период, със законната лихва от датата на исковата молба- 07.11.2016г., до окончателното изплащане на задължението, на основание чл.128, т.2 КТ във връзка с чл.121, ал.3 от КТ, и чл.86 от ЗЗД.
В частите, в които са отхвърлени: 1/Предявеният иск от Б. П. З. срещу „МИГЕН“ ЕООД, за разликата над присъдения размер от 8539.28лв. до претендирания размер от 19736.90лв., и за периода м.август- септември 2013г., като неоснователен, на основание чл.128, т.2 КТ във връзка с чл.121, ал.3 КТ и чл.111, б.“а“ ЗЗД, и 2/ Предявеният иск за сумата 4619.88лв., представляваща обезщетение за забава върху дължимо трудово възнаграждение от 19736.90лв., за периода от 21.07.2014г. до 07.11.2016г., като неоснователен, на основание чл.86 от ЗЗД, първоинстанционното решение №1919/ 08.05.2018г. по гр.д.№ 13663/ 2016г. на Варненски районен съд-XVI състав/ е потвърдено.
Варненският окръжен съд е приел, че „Основание на исковата претенция е чл.128, т.2 КТ във връзка с чл.121,ал.3 от КТ / отм./- действаща норма в периода на разглежданите отношения, през който ищецът е бил трудово правоотношение с ответника и на изпълняваната длъжност е командирован в държави-членки на ЕС за извършване на международен превоз.
Съгласно чл.121, ал.3 КТ / отм.ДВ, бр. 106- 2016г/., когато срокът за командироване в рамките на предоставяне на услуги в друга държава- членка на Европейския съюз, в друга държава-страна по Споразумението за европейското икономическо пространство, или в Конфедерация Швейцария е по-дълъг от 30 календарни дни, страните уговарят за срока на командировката поне същите минимални условия на работа, каквито са установени за работниците и служителите, изпълняващи същата или сходна работа в приемащата държава.
Легалното определение на „командироване по смисъла на чл.121,ал. 3 „ според § 1, т.16 от ДР на КТ / отм.ДВ, бр.105-2016г., в сила от 30.12.2016г./ е „изменение на трудовото правоотношение по взаимно съгласие на страните поради изпращане на същата или друга работа в друга държава –членка на Европейския съюз,в друга държава-страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или в Конфедерация Швейцария при условия на работа, съизмерими със стандарта на приемащата държава, но не по-неблагоприятни от минималните установени в нея“.
По смисъла на чл.2,ал.1 от Наредба за служебните командировки и специализации в чужбина / НСКСЧ/, командировката в чужбина представлява изпращане на лица за извършване на конкретна служебна работа в чужбина по нареждане на съответния командироващ орган.
При тълкуване на отделни текстове следва да се има предвид, че няма правна идентичност между понятието “място на работа“, като елемент от съдържанието на трудовия договор по чл.66, ал.1 , т.1 от КТ, и понятието „работно място“, според §1,т. 4 от ДР на КТ, където работникът по указание на работодателя полага труда си в изпълнение на задълженията по трудовото правоотношение. В същия аспект следва да се тълкува и разпоредбата на чл.7,ал.2 от Наредбата за организацията на работното време на лицата, които извършват транспортна дейност в автомобилния транспорт, която в т.1,2 и 3 дефинира работното място в диапазона на извършваните дейности по транспортиране.
Съобразно издадените заповеди, на основание НСКСЧ, Б. З. е командировано лице, от кръга на посочените в чл.215 КТ, за изпълнение на трудовите му задължения в друга държава, извън мястото на постоянната му работа. Командирован е в държави от ЕС е за срок, който е по дълъг от 30 календарни дни. Изпълнени са елементи от фактическия състав на чл.121,ал.3 КТ /отм./, предвиждащ третирането му при същите условия на работа, установени за работниците и служителите в приемащата държава.
Безспорно е обстоятелството, че командироването не е в местно юридическо лице от приемаща държава и положеният от ищеца труд не може да бъде приравнен на същите условия, които са установени за работещите на това място, съответното предприятие. Както правилно е прието с решението, естеството на трудовата му функция се изразява в управление на превозното средство по предварително зададен маршрут, в продължение на цялото работно време. Дейността му е свързана с преминаването през обозначените в командировъчните заповеди държави от ЕС, в които престоят е по-кратък от 30 календарни дни във всяка от тях, но съвкупно по-голям от лимитирания с чл.121, ал.1 от КТ за целия период от напускането на страната до завръщането му.
При постановяване на решението първостепенният съд е възприел доводите на ответника в писмения отговор във връзка с разпоредбите на чл.121,ал.1 и 2 от КТ и чл.6, ал.1,т.1 от Наредбата за командировките в страната, според които от категорията „командировани лица“ по признак-полагане на труд извън мястото на постоянната работа, следва да се изключат шофьори, летци, работници от локомотиви и други, осъществяващи своята специфична дейност по време на пътуването със съответното превозно средство.
Позоваването на този текст е необосновано, доколкото става въпрос за ежедневно изпълнение на специфични трудови функции само на територията на една държава, и прилагането на нормативните изисквания в тези случаи е безпредметно.
Разглеждащият състав приема, че решението не е съобразено с изискванията на Директива 96/71/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 декември 1996г. относно командироването на работници в рамките на предоставянето на услуги, в съответствие с която има формирана практика на касационния съд по идентични случаи.
В приложното поле на Директива 96/71 ЕО, дефинирано в чл.1,т.1,т.3“а“-„в“,т.4, са всички видове транспорт, с изключение на предприятията от търговския флот по отношение на моряшкия състав -§2. Нормативната уредба на международния транспорт в ЕС включва също -Регламент / ЕО/ № 1072/ 2009 на Европейския парламент и на Съвета от 21 октомври 2009 година относно общите правила за достъп до пазара на международните автомобилни превози на товари / преработен/, Регламент № 1072/ 2009г;
Регламент /ЕО/ № 1073/ 2009 на Европейския парламент и на Съвета от 21 октомври 2009 година относно общите правила за достъп до международния пазар на автобусни превози и за изменение на Регламент / ЕО/ 561/ 2006 / преработен/ – Регламент № 1073/ 2009г.;
Според Регламент № 1072/ 2009г. и Регламент№ 1073/ 2009г. разпоредбите на Директива 96/ 81 ЕО се прилагат за предприятия за превози, извършващи каботажни превози. По дефиницията на чл.2,т.6 от Регламент № 1072/ 2009г. „ каботажни превози“ означават вътрешен превоз за чужда сметка или срещу възнаграждение, извършван временно в приемащата държава членка при условията на регламента.
Изискванията на Директива 96/71 ЕО са въведени в националното законодателство с чл.121а КТ/ ДВ, бр.105 -2016, в сила от 30.12.2016./ и Наредба за условията и реда за командироване и изпращане на работници и служители в рамките на предоставяне на услуги / обн. ДВ, бр.2 от 06.01.2017г./.
До приемането на тези текстове е в сила чл.121, ал. 3 КТ- норма съотносима с Директива 96/ 71 ЕО и регламента на международен транспорт. При кумулативно осъществяване на предвидените условия, разпоредбата намира приложение и по отношение на лицата, които изпълняват своите трудови задължение при превоз на стоки на територията на друга държава от ЕС, за периоди по-дълги от 30 календарни дни, т.е. в по-благоприятен за тях режим. В този смисъл е постановеното по чл.290 ГПК решение № 273 от 06.03.2018г. на ВКС по гр.д.№ 4431/ 2017г. , III ГО, определение № 752/01.01.2018г. на ВКС по гр.д.№ 2180/ 2018г., IV ГО.
Изложеното обосновава извод за основателност на предявения иск по смисъла на чл.121, ал. 3 от КТ- приложим в разглеждания период. Относно размера на исковата претенция по чл.128 КТ във връзка с чл. 121, ал.3 КТ:
На основание чл.215 КТ и Наредба за служебните командировки и специализации в чужбина ищецът е получавал командировъчните пари, чрез превод по банкова сметка, подписани от него, съобразно неоспореното заключение на съдебно -графологичната експертиза. Установените по този начин обстоятелства, съответно доказателствата за техния размер, не са спорни. Това са суми, дадени на различно правно основание от работодателя, с цел да покрият лични разходи във връзка с изпълнение на трудовите задължения на ищеца по време на пътуването. Според заключението на ССЕ общият размер на изплатените командировъчни пари е 16935.20лв./ 13750.10лв. за 2013г. и 3185.10лв. за 2014г./.
В предмета на разглеждане е трудовото възнаграждение на ищеца, начислено и изплатено в признатите по чл. 121, ал. 3 КТ периоди на командироване в държави от ЕС, за повече от 30 дни непрекъснато: от 03.08.2013г. до 26.12.2013г. и от 28.04.2014г. до 3.05.2014г.
За установяване на релевантни факти е допусната съдебно-счетоводната експертиза, по която въз основа на събраните писмени данни по делото, счетоводната документация при ответника, и съответните справки, са представени две заключения – основно и допълнително. Установено е, че получаваното от Б. З. основно месечно трудово възнаграждение е 414лв. Съобразно броя работни дни от месеца, за разглеждания период е начислено нетно трудово възнаграждение в размер на 2351.30лв., от което реално са изплатени 2320.39лв. След приспадане на трудовото възнаграждение за периода 21.01.2014г.- 29.01.2014г., общо 9 работни дни, получената разлика представлява реално изплатено трудово възнаграждение по трудов договор, в периодите на командироване за повече от 30 дни.
Изчисленията по двете заключения са направени за петдневна работна седмица и осемчасов работен ден, по брой работни дни по ведомости за разглеждания период, и възлизат на 14867.62лв. при часова ставка-6.31 паунда / в сила за разглеждания период/; 15 318.54лв. при ставка-6.50 паунда/ в сила за периода октомври 2014г.- октомври 2015г./; и 21 282.42 лв. при ставка 9.00 паунда.
Трудовото възнаграждение на ищеца в условията на чл.121,ал. 3 от КТ,определено при минимална почасова ставка/ 6.31 п./ на Обединено кралство Великобритания,в сила за разглежданите периоди: м.08.2013г.- м.12.2013г., м.04.2014г.- м.05.2014г., съобразно заключението на ССЕ от 11.05.2017г., след транслиране в лева по курса на БНБ е 14867.62 лв.
Материално-правното възражение на ответника за погасяване на вземанията за м.08.2013г. и за м.09.2013г. в тригодишния срок по чл.111 б.“а“ от ЗЗД във връзка с чл. 270, ал.2 от КТ, е основателно. Правото на иск по отношение на дължимо и неплатено от работодателя трудово възнаграждение, е преклудирано, след изтичане на установения давностен срок, изчисляван от датата на падежа за всяко вземане до датата на предявяване на иска- 07.11.2016г.
Съобразно изложеното, ищецът има право на възнаграждение, представляващо разликата от изплатеното трудово възнаграждение в размер на 1538.58 лв., получено след редукция с възнаграждението изплатеното за м.08.2013г./324.53лв./ и м.09.2013г./ 324.53лв./, и с възнаграждението за периода на командироване- 9дни, 21.01-29.01.2014г./ справка 1,с.172/, и възнаграждението, което следва да получи при по-благоприятни условия на труд в друга държава, в размер на 10077.86лв.,съобразено с периодите на командироване от м.октомври 2013г до м. май 2014г., на основание чл. 121, ал. 3 от КТ.
В обобщение на горните констатации и заключения, искът по чл.128, т.2 КТ във връзка с чл.121, ал.3 от КТ, е основателен и доказан до размер на сумата 8539.28лв. , представляваща разлика между изплатеното трудово възнаграждение на ищеца за периодите на командироване в държави от ЕС / м.октомври 2013г.- м.май 2014г./, и дължимото трудово възнаграждение по минималната ставка за същия период. На основание чл.86 ЗЗД следва да се присъди със законната лихва от датата на предявяването му -07.11.2016г.
Исковата претенция, за разликата над 8539.28лв. до 19736.90лв., следва да се отхвърли като неоснователна и недоказана, както и за периодите –м.август 2013г. и м.септември 2013г.
По претенцията за обезщетение за забавено плащане на трудово възнаграждение, определено при условията на чл.121, ал.3 от КТ приема следното:
На основание чл.270, ал.1 и 2 КТ трудовото възнаграждение е периодично плащане в предприятието, където се извършва работата. Изплаща се авансово или окончателно всеки месец на два пъти, доколкото не е уговорено друго. На основание чл.66 ,ал.1 т.7 КТ и чл. 247, ал.1 и 2 КТ трудовото възнаграждение е задължителен елемент от трудовия договор, по който страните постигат съгласие. Няма данни за изменение размера на трудовото възнаграждение, така както е установен по трудов договор.
В разгледаните случаи на командироване между страните по делото не е уговаряно възнаграждение, съпоставимо с минималната почасова ставка в държавите от Европейския съюз. В периода до прекратяване на трудовото правоотношение- юни 2014г., няма доказателства за отправена покана от ищеца към работодателя, относно заплащането на труда при други условия, според чл.121, ал.3 от КТ, доколкото в негова преценка е дали не са по-благоприятни спрямо възнаграждението по трудов договор. Искане в този смисъл е формулирано за първи път с исковата молба.
При тези обстоятелства следва, че до датата на предявения иск по чл.121, ал.3 от КТ за работодателя не е възникнало задължение по ликвидно и изискуемо трудово възнаграждение, доколкото и неговият размер не е конкретно установен по приложимата нормативна уредба.“
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК на ответника по исковата молба „Миген“ ЕООД – Варна, се твърди, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като се поставя следните въпроси: 1.Допустимо ли е решение на въззивния съд да се основава на директива на ЕС, която е транспонирана в българското законодателство, след като спорното правоотношение се е развило и породило съответните правни последици ?, 2.Допустимо ли е решението на въззивния съд да се основава на Директива на ЕС, чието действие спрямо претендираните права на ищеца, предмет на делото, е отложено до приемането на друг законодателен акт, който към момента на постановяване на решението не е приет ?, 3. Допустимо ли е въззивният съд да се произнесе по въпрос, касаещ правилността на съдебното решение без във въззивната жалба да е формулирано оплакване ? С допълнение към изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, се поставя и допълнителен въпрос – „Влизат ли в предметния обхват на Директива 96/71/ЕО, относно командироването на работници в рамките на предоставянето на услуги случаите, когато български работодател превозвач, извършва по договор за международен автомобилен превоз на товари транспорт с място на натоварване в една държава – членка, и място на разтоварване в друга държава – членка, като за тази цел неговият работник – шофьор, управлява превозното средство, с което се извършва превоза между двете държави – членки ?
Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Депозиран е отговор на ответника по касационната жалба – ищец, по смисъла на чл.287 ГПК.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК на ищеца Б. П. З. се твърди, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.т.1 и 3 и ал.2 ГПК, като се поставя следните въпроси: 1.Императивна ли е разпоредбата на чл.121, ал.3(отм.) КТ ? 2. При допуснати от първостепенния съд доказателства, сочещи наличие на по-благоприятната за длъжността на ищеца ставка, въззивният съд, като е присъдил в полза на ищеца общата минимална ставка за неквалифициран труд за Великобритания с решението си, всъщност приложил ли е духът на закона – 121, ал.3 КТ(отм.), от една страна, и произнесъл ли се е извън рамките на спора воден между страните от друга страна – в случай, при който спорът между страните се води само и единствено относно приложимостта на 121, ал.3 КТ(отм.) и дължимостта за уговаряне и заплащане на минималното възнаграждение за същата или сходна работа в приемащата държава на длъжността шофьор на товарен автомобил/международни превози/, при хипотеза, при която шофьорът е бил командирован за срок по-дълъг от 30 дни в няколко държави – членки на ЕС, със задача извършване на международни транспортни услуги,в изпълнение на която задача е пребивала по-малко от 30 дни във всяка една от тях ? 3.До къде се простира служебното начало при определяне и допускане на писмено доказателство като новооткрито, при прилагане на императивна материалноправна норма. При констатиране на пропуск от страна на първоинстанционния съд, следва ли въззивният да се произнесе относно това, дали дадено доказателство се явява новооткрито. В тази връзка, длъжен ли е въззивният съд, без ограничение във времето, да допусне поисканите от страните допустими и относими доказателства, а и служебно да събере онези от тях, които се сочат в подкрепа или опровержение на правно релевантните факт, и така да обезпечи изяснена докрай фактическа обстановка по делото и обоснованост на решението, в т.ч. по отношение на минимално браншово заплащане – при хипотеза, при която следва да се осигури точното приложение на императивен материален закон, установен в обществен и публичен интерес и в случай, и в случай че първоинстанционният съд е изпълнил тези си задължения ?, 4. До къде се простира служебното начало при даване на указания за отстраняване на нередовности на исковата молба, водещи до значително изменение на същата и опорочаване волята на страната ?, 5. Може ли съдът да се позове на изтекла погасителна давност, относно обезщетение за забава за изплащане на дължимо трудово възнаграждение по чл.128, т.2 КТ, без да са наведени такива твърдения от страните, при положение, че от страна на ответника е направено възражение единствено за погасяване по давност на дължимите командировъчни средства за м.август и м. септември 2013 г.?, 6. Основание за частично отхвърляне на иска недоказването на факти, които не са включени в предмета на доказване с доклада по делото и представляват разширение на обхвата на доказване, извън възложената от съда доказателствена тежест и в тази връзка явява ли се неправилно решението, поради съблюдаване на процесуалните правила и правилата на логиката при формиране на вътрешното му убеждение и крайния правен резултат ?, 7. За прилагането на чл.121, ал.3 КТ в нейната цялост, необходимо условие ли е при определяне размера на трудовото възнаграждение на шофьор на товарен автомобил/международни превози/ да бъде командироването му в местно юридическо лице, при хипотеза която е командирован/ в страна-членка на ЕС/ за период по-дълъг от 30 календарни дни в повече от една държава на ЕС, но по-малко от 30 дни във всяка една от тях и въз основа на това трудово възнаграждение да това трудово възнаграждение да бъде определено не на база установеното заплащане за професията, а на база обща минимална ставка ?, 8. Представлява ли нарушение на процесуални нарушения неизлагането на ясни, убедителни и без вътрешни противоречия и празноти мотиви на съда, постановил решението и явява ли с оглед на това то неправилно. Следва ли съдът да се обоснове с точни, конкретни и ясни мотиви, при прилагане на разпоредбата, кои елементи от фактическия състав на същата счита, че са изпълнени и кои не ? 9. Има ли задължение да доказва размера на дължимото трудово възнаграждение ищецът по трудов спор, в хипотезата на чл.12, ал.3 КТ(отм.), когато такова не е уговорено с работодателя за срока на командироване. И следва ли съдът за укаже, че е длъжен да докаже основанието, но не и размера на дължимото трудово възнаграждение ?, 10. Как следва да се определи трудовото възнаграждение при условията на чл.12, ал.3 КТ/отм./ за шофьор/международни превози/ – като се вземат предвид минималните ставки за конкретната професия или близка до нея, или на база на обща минимална ставка за квалифициран труд за държавата – членка на ЕС, в която работникът е командирован при условие, че по двете има заключение на вещото лице ?, 11. При наличието на няколко правни режима, на които е подчинен трудовият договор, при условията на чл.121, ал.3 КТ/отм./, кои минимални, нормативно, договорно или практически прилагани ставки следва да бъдат прилагани. Следва ли те да бъдат предварително уговорени от страните и ако липсва такава уговорка, коя ставка следва да се приложи предвид, че са установени със ССчЕ и общите минимални ставки и минималните ставки за същата или сходна длъжност ?, 12. Задължително ли е съобразяването по прилагането на по-благоприятната браншова ставка вместо по-неблагоприятната обща за неквалифицирания работник ставка, съгл. Съображение 17 от преамбюла н Директива 96/71 ЕО и чл.10, ал.4 КТ, при хипотеза, при която работникът е посочил в исковата молба, че желае прилагането на по-благоприятната браншова ставка, представил е доказателства за размера й, а съдът е назначил ССчЕ за точното изчисляване на размера на задължението по браншовата ставка, с които впоследствие не се съобразил постановявайки решението ?, 13. Прилага ли се режима на чл.121, ал.3 КТ/отм./ за командироване на шофьор международни превози в рамките на предоставяне на услуга за срок по-дълъг от 30 дни в няколко държави – членки на ЕС, но за извършване на превоз за по-малко от 30 дни на територията на всяка една от тях и коя ставка при определяне на трудовото възнаграждение следва да се приложи – минималната за неквалифицирани работници, или минималната за съответния бранш. Допустимо ли е неравноправно третиране на шофьор на тежкотоварен автомобил – български гражданин, спрямо работници, упражняващи същата професия в приеманата държава по отношение на трудовото възнаграждение ? 14.От кой момент възниква задължението за заплащане на трудово възнаграждение по чл.128, т.2 КТ, във връзка с чл.121, ал.3 КТ/отм./, респ. кой не началният момент, в който работодателят изпада в забава да заплати дължимото трудово възнаграждение. Необходимо и задължително условие ли е изпращането на покана за плащане на дължимо трудово възнаграждение до работодателя и основание ли е липсата на такава за отхвърляне на иск за присъждане на обезщетение по чл.86 ЗЗД ? 15. Правилно и законосъобразно ли се явява решение, при което съдът се е произнесъл частично по предявения иск но не е разгледал в цялост исковата претенция, а именно не е съобразил искането за присъждане на по-благоприятното възнаграждение за професията, което съответства именно на квалифицираната от съда материалноправна норма, с която в мотивите, но не и в диспозитива на решението се сочи, че е налице произнасяне ?, 16.Императивна ли е разпоредбата на чл.121, ал. от КТ/отм./,с която на адресатите е вменено в задължение да уговарят в срока на командироване поне същите минимални условия за работа, каквито са установени за работниците и служителите, изпълняващи същата или сходна работа от приемащата държава и дерогира ли се действието на тази императивно материалноправна правна разпоредба, при хипотеза, при която адресатите на правилото не са го изпълнили ?
Моли се за допускане на въззивното решение в отхвърлената част на претенцията до касационно обжалване.
Депозиран е отговор на ответника по касационната жалба – ответник по исковата молба, по смисъла на чл.287 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационните жалби, изложенията за допускане на въззивното решение до касационното обжалване и отговорите на страните по касационните жалби намира, че е налице въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване, а касационните жалби са подадени в законния срок, поради което те са процесуално допустими.
По касационната жалба на ответника по исковата молба „Миген“ ЕООД – Варна.
Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване по първите три поставените въпроси, а именно: 1.Допустимо ли е решение на въззивния съд да се основава на директива на ЕС, която е транспонирана в българското законодателство, след като спорното правоотношение се е развило и породило съответните правни последици ?, 2.Допустимо ли е решението на въззивния съд да се основава на Директива на ЕС, чието действие спрямо претендираните права на ищеца, предмет на делото, е отложено до приемането на друг законодателен акт, който към момента на постановяване на решението не е приет ?, 3. Допустимо ли е въззивният съд да се произнесе по въпрос, касаещ правилността на съдебното решение без във въззивната жалба да е формулирано оплакване ?
Същите не отговарят на приетото с т.1 от тълкувателно решение №1/19.02.2010 г. по тълк.д.№1/2009 г. на ВКС ОСГТК, тъй като не са обосновани от касационния жалбоподател и са поставени бланкетно.
По четвъртия от поставените въпроси – „Влизат ли в предметния обхват на Директива 96/71/ЕО, относно командироването на работници в рамките на предоставянето на услуги случаите, когато български работодател превозвач, извършва по договор за международен автомобилен превоз на товари транспорт с място на натоварване в една държава – членка, и място на разтоварване в друга държава – членка, като за тази цел неговият работник – шофьор, управлява превозното средство, с което се извършва превоза между двете държави – членки ?“, съдът намира, че същият се поставя след изтичане на срока по чл.283 ГПК дори и при условията на чл.61, ал.2 ГПК, поради което не дължи произнасяне по него.
По касационната жалба на ищеца Б. П. З..
Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване в частта, с която претенциите са отхвърлени.
Първият от поставените въпроси е хипотетичен, немотивиран и неотносим към спора, доколкото правоотношението се е развило след отмяната на посочената правна норма.Същото се отнася и за въпрос №13.
Друга група от въпроси -№№2 и 12, са фактически.
Въпроси №№3,4,6,8,9 и 11 са поставени бланкетно.
Въпрос №5 е разрешен съобразно направеното възражение за давност, още в отговора на исковата молба/лист 74/.
Въпроси №№7 и 16 са поставени хипотетично, а №№10,12 и 15 са въпроси по същество и следва да бъде разглеждат, едва когато съдебният акт бъде допуснат до касационно обжалване.
Доколкото страните по спора са направили искания за разноски за касационното производство, настоящият състав на ВКС, IV г.о., намира, че с оглед изхода от спора пред него, направените разноски следва да останат в тяхна тежест, така както са направени.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение
№1982/21.11.2018 г. по гр.д.№1456/2018 г. по описа на Варненския окръжен съд, ГО, 4 състав.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ исканията на „Миген“ ЕООД – Варна и на Б. П. З. от [населено място] за присъждане на разноски.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: