О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 606
С. 08.05.2014г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и осми април през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ ИВАНОВА ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
като изслуша докладваното от съдия П. гр.д.№ 7845 по описа за 2013г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от С. А. Р. и В. М. Р. от [населено място], чрез процесуал-ия им представител адвокат К. против въззивно решение № 1263 от 14.06.13г. по в.гр.д.№ 907 по описа за 2013г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 6567от 12.10.12г. по гр.д. 14369/11г.на Софийски градски съд в обжалваната му част, с която са осъдени С. А. Р. и В. М. Р. да заплатят на Столична Община на основание чл.86 от ЗЗД по 14 475.34лв. лихви за периода от 24.04.09г. до 30.08.10г. и са присъдени следващите се разноски.
Като сочи основанието по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК, касаторът желае да се допусне касационно обжалване по въпроса – допустимо ли е уговаря-нето на лихва върху договорна неустойка за неизпълнение на поето задължение, който счита, че се разрешава противоречиво от съдилищата. Позовава се на решение № 35 от 22.01.97г. по гр.д.№ 503/96г. V г.о.на ВС.
Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от противната страна, с които се оспорват нейната допустимост и основателност. Позовава на решения с № 1418 от 3.10.02г. по гр.д.№ 2313/01г. на V г.о. и от 9.11.07г. по гр.д.№ 238/07г.на ІV състав на СГС, което не се представя.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. При преценката за допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи и данните по делото, намира следното:
По делото не е било спорно, че страните са сключили договор за замяна на 27.02.09г., по силата на който С. А. Р. и В. М. Р. са поели задължението при неизпълнение на договорката да използват прехвърления им общински имот за създаване и реализиране на „А. център” или ако го отчуждят в седемгодишен срок възмездно или безвъзмедно, да заплатят „неустойка на Столична община в размер на левовата равностойност на 100 000 евро, считано от деня на промяна на характера на ползването на общинския имот или неговото отчуждаване, обезщетение за пропуснати ползи, ведно със законните лихви върху тях”. Не е било спорно, че още на 23.04.2009г.ответниците са прехвърлили заменения в тяхна полза общински имот на трети лица, както и че те не са изпълнили задължението си за заплащане на уговорената неустойка.
При тези факти, за да присъди следващите се лихви за периода 24.04.09г.-30.08.10г. върху дължимата неустойка, въззивният съд е приел въз основа на горецитираната клауза, че между страните е постигната такава уговорка. Посочено е, че дори и подобно задължение да не беше изрично уговорено, при поискване страната би имало право да претендира тази лихва, въз основа на нормата на чл.86 от ЗЗД. Допустимостта на подобна претенция съдът е обосновал с конкретиката на случая, при който са поети две задължения /първото да не се отчуждава имота и второто за заплащане на неустойка/. Двете задължения са с различен правопораждащ факт – неизпълнението на първичното задължение е правопораждащият факт за отговорността по първото санкционно облигационно правоотно-шене във връзка с неустойката, а неизплащането на уговорената неустойка е втория правопораждащ факт, обосноваващ възникването на второто санкционно облигационно правоотношене във връзка със забавеното изпълнение по повод изплащането на неустойката. Двата правопораждащи факта водят до две различни правоотношения, въз основа на различни правни норми. В случая неустойката не е уговорена за неизпълнение на парично задължение и няма как начисляването на лихва върху нея да доведе до анатоцизъм. Последните мотиви въззивният съд е посочил във връзка с позоваването от страна на физическите лица на решение № 35 от 22.01.97г. по гр.д.№ 503/96г.на V г.о.на ВС /което те представят и пред настоящата инстанция,но в него е разгледан различен на настоящия случай, когато страните са уговорили неустойка за задължение за заплащане на цена на стока и затова е прието, че върху неустойката не може още веднъж да се присъди обезщетение в размер на законната лихва/.
При тези мотиви на въззивния съд, поставеният от касатора въпрос доколкото е свързан с формираната воля, съставлява годно общо основание за допустимост. По него не следва да се допуска касационно обжалване, защото е разрешен от въззивния съд в съответствие с установената по реда на чл.290 от ГПК практика. Съгласно решения с № 230 от 13.07.2011г.по гр.д.№ 1088/09г.на ІІ т.о. и № 73 от 29.06.2011г.по гр.д.№ 683/10г.на І т.о. – когато неустойката е предвидена в сключен между страните договор, тя съставлява договорно задължение за страната, в чиято тежест е вменена. Щом е уговорена като парична сума, неизпълне-нието на задължението за заплащането й, съставлява неизпълнение на парично задължение по смисъла на чл.86 ал.1 от ЗЗД и поражда санкция за присъждане на обезщетение в размер на законната лихва. С. характер на неустойката не препятства приложимостта на цитираната норма, защото задължението за неустойка е самостоятелно и независимо от задължението за обезщетение по чл.86 ал.1 от ЗЗД. Задължението за неустойка се поражда от факта на неизпълнение на договорното задължение, чието изпълнение тя обезпечава и обезщетява, а задължението за присъждане на обезщетение в размер на законната лихва се поражда от неизпълнение на вече породеното и неизпълнено задължение за неустойка.
Мотивиран от гореизложеното, Върховен касационен съд,състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1263/ 14.06.13г. по в.гр.д.№ 907 по описа за 2013г. на Софийски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: