О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 607
гр. София, 24.07.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и първи юни през две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: Симеон Чаначев
Членове: Диана Хитова
Александър Цонев
като изслуша докладваното от съдията Александър Цонев гр. д. № 1976/2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК и е образувано по касационна жалба на ответника по делото Р. К. срещу въззивно решение на СГС, с което е уважен иска на И. Г. срещу него да върне сумата от 10000лв. на основание сключен договор за заем заедно с мораторна лихва за забава и законната лихва до окончателното плащане.
Касаторът изразява същото становище, което е подържал с отговора на исковата молба и с въззивната жалба, че с доказателствата по делото не се доказва договора за заем, както и излага довод, че ищецът е направил изменение на основанието на иска, но съдът не е дал възможност за становище, а въззивният съд не е изпълнил задължението си при квалифакацията на иска да даде указания за соченето на правнорелевантни факти и доказателства за тях. Поради това касатора твърди, че въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск.
Във връзка с наведените касационни основания, в Изложението за допускане на касационно обжалване касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпроса за правомощията на въззивната инстанция при неправилна квалификация да даде указания за правнорелевантните факти, разпределението на доказателствената тежест и соченето на доказателства, както и по въпроса относно съществените признаци на договора за заем и доказването му.
Касационната жалба е подадена в срок, но не е налице подържаното основание за допускане на касационно обжалване, защото съдът е постановил решението в съгласие с практиката на ВКС.
Съгласно тази практика- т.2 от т.р.№1-2013- ОСГТК, въззивният съд дава указания за соченето на правнорелевантни факти и доказателства в две хипотези- когато докладът на първоинстанционния съд е бил непълен или неточен и това е било посочено във въззивната жалба и вторият случай е когато първоинстанционният съд поради неправилна квалификация не е приложил императивна материалноправна норма, като в тази хипотеза не е необходимо това да е било посочено във въззивната жалба.
В случая ищецът е посочил в исковата молба, че по силата на договор за заем, установен с писмено споразумение и разписка е дал парична сума на заем и иска връщането и. В съдебно заседание ищецът е заявил, че основанието на иска остава същото- сключеното между страните споразумение и разписката, а правната квалификация предоставя на съда. В отговора срещу исковата молба ответникът е възразил, че представените от ищеца доказателства не доказват договор за заем. П. съд е квалифицирал иска по чл. 240 ЗЗД- иск за връщане на заета сума, разпределил е доказателствената тежест съгласно дадената квалификация и се е произнесъл по същия иск с така дадената правна квалификация. С решението си второинстанционният съд е дал същата правна квалификация на предявения иск и се е произнесъл по него, без да дава нови указания за соченето на правнорелевантни факти и доказателства.
Видно е в случая, че ищецът не е направил изменение на основанието на иска, както и че с доклада по делото е дадена квалификация на иска по чл. 240 ЗЗД и ответникът е депозирал отговор на иск със същата квалификация по чл. 240 ЗЗД. Въззивният съд не е констатирал неточност или непълнота на доклада, нито е извършил нова квалификация на иска и не е приложил императивна материалноправна норма, която да не е била приложена от първата инстанция.
Въз основа на посочените констатации се установява, че първият формулиран въпрос в Изложението не е обуславящ, доколкото въззивният съд е направил нещо друго, различно от твърдяното от касатора (липсва изменение на основанието на иска и нова квалификация на същия) и освен това процесуалните норми относно правомощията на въззивния съд при направени възражения във въззивната жалба срещу първоинстанционния доклад са приложени от въззивиня съд съгласно задължителната практика на ВКС (т.р.№1-2013- ОСГТК).
Както по първия формулиран въпрос, така и по втория въпрос липсва противоречие между въззивното решение и практиката на ВКС.
Според трайната практика на ВКС съществените признаци на договора за заем са предаване на пари или други заместими вещи и уговаряне на задължение за получателя да ги върне.
Без да се отклони от това тълкуване, въззивният съд е приел, че именно тези два факта от хипотезата на правната норма са релевантни и е приел, че са доказани въз основа на представените по делото доказателства. Според въззивния съд предаването на парите се доказва от разписката, а задължението за връщане е уговорено със сключеното между страните Споразумение. Това Споразумение е от същата дата, то препраща към разписката и доколкото не се установява наличието на друга разписка от същата дата и друго основание за предаване на сумата, въззивният съд е заключил, че между страните е бил сключен договор за заем. Въззивният съд се е произнесъл и по възражението на ответника, че предадената сума пари има връзка с договор за прехвърляне на дружествени дялове, като след тълкуване на волята на страните по договора за продажба на дружествени дялове е изключил всякаква връзка между него и договора за заем.
Доколкото в производството по чл.288 ГПК ВКС не извършва контрол върху правилността на фактическите изводи и тъй като не се установява противоречие при тълкуването и приложението на материалноправни и процесуалноправни норми по поставените въпроси, то настоящият състав на ВКС счита, че не е налице подържаното от страната основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение:
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №4841/04.072017г., постановено по в.гр.д. №618/2017г. на СГС ГО, ІІ-В въззивен състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: