8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 608
гр. София, 05.07.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на тринадесети април две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело N 5054 по описа за 2016 година.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на Прокуратурата на Република България, чрез Софийска градска прокуратура срещу решение № 4664 от 03.06.2016 г. по гр. дело № 14495/2015 г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ Е въззивен състав.
Ответникът В. Х. Х., чрез адвокат А. П. П. поддържа становище за недопускане на касационното обжалване.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение приема, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК поради следните съображения:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение в частта, с която е потвърдено решението от 08.09.2015 г. по гр. дело № 20274/2015 г. на Софийски районен съд /СРС/, І гражданско отделение, 127 състав в частта, с която е уважен предявения от В. Храбър Х. против Прокуратурата на Република България иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата 4000 лв., в частта с която са присъдени разноски в полза на ищеца в размер на сумата 389 лв., както и в частта, с която са присъдени разноски за въззивното производство, в полза на ищеца в размер на сумата 410 лв. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че е налице фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, предвид доказването на обстоятелствата, които го формират – оправдаване на ищеца по повдигнатото му обвинение – чл. 286, ал. 1 НК /влязла в сила присъда от 23.01.2012 г. по н.о.х. дело № 222/2011 г. на Софийски военен съд/. Освен това в мотивите на въззивното решение са изложени съображения относно доказаността на неимуществените вреди, претърпени от ищеца, изразяващи се в нервно напрежение, притеснения, тревожност. Посочено е освен това, че Х. е бил подложен на стрес, затворил се в себе си, изгубил приятели, имал проблеми със съня, трудно общувал с хора от обкръжението си и със семейството си. Въззивната инстанция е обсъдила обстоятелствата, обуславящи уважаване на претенцията в по – нисък размер, като е развила съображения, че по отношение на Х. е била наложена най – леката мярка за неотклонение – „подписка”, а влошаването на здравословното му състояние не е било доказано. Подробно СГС е обсъдил обстоятелствата, релевантни за определяне размера на обезщетението, съгласно разрешенията приети с ППВС № 4 от 23.12.1968 година.
ВКС в настоящия си състав приема, че с поставените в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси не е обосновано приложно поле на основания за допускане на касационно обжалване, поради следните съображения:
По въпроса – „Има ли задължение въззивният съд да се произнесе по твърдените в исковата молба фактически положения и заявените в нея вреди, респективно по доводите и възраженията на ответника, свързани с предмета на спора /спорните факти/, респ. предмета на въззивното обжалване?”, твърдението на касатора за наличието на допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е необосновано. Възраженията и доводите на касатора за недоказаност на заявените в исковата молба вреди, за недоказаност на пряка причинно – следствена връзка между същите вреди и действията му във връзка с повдигане на обвинението са обсъдени и поради това твърдението за отклонение на СГС от разрешенията в задължителната съдебна практика, обективирана в посочените в приложението касационни решения /решение по гр. дело № 85/2012 г., решение по гр. дело № 546/2012 г. на състави на ІV г.о., решение по гр. дело № 891/2010 г. на състав на І г.о., решение по гр. дело № 7364/2013 г. на състав на ІІІ г.о./ е необосновано. В изложението касаторът не е посочил конкретно кои доводи за недоказаност на неимуществените вреди и кои доводи за недоказаност на пряка причинно – следствена връзка между същите вреди и действията му във връзка с повдигане на обвинението СГС не е обсъдил. СГС е процедирал в съответствие с цитираната практика по чл. 291 ГПК, като е разграничил неимуществените вреди, които са доказани и тези, посочени в исковата молба, които не са доказани, приел е, че част от претендираните неимуществени вреди /произтичащи от влошаване здравословното състояние/ не са заявени в исковата молба, а и не са в пряка причинна връзка с обвинението. При тези обстоятелства следва да се приеме, че при произнасянето си по поставения въпрос СГС не се е отклонил от разрешенията в практика на ВКС, изискващи обсъждане на доводите и възраженията на страните при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. По цитирания въпрос не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По това основание страната не е мотивирала доводи в приложението, а освен това основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е съвместимо с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като уеднаквяването на практиката по реда на чл. 291 ГПК и съобразяването на въззивния съд с разрешенията й, какъвто е настоящия случай изключва необходимостта от промяна на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона, от нейното осъвременяване и от тълкуване на закона /в последната хипотеза предпоставката е липса на практика, а в случая такава има, поставеното от страната условие – да е напълно идентична практиката, не е съобразено с ТР № 1/19.02.2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, съгласно което идентичността на правните въпроси е предпоставка на общото основание – чл. 280, ал. 1 ГПК, а не идентичността на съдебната практика. С оглед на изложеното следва да се приеме, че с цитираният въпрос не е доказано наличието на предпоставки за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен въпрос, определен от страната, като процесуалноправен и формулиран, както следва:
„Длъжен ли е въззивният съд да предприеме действия за събиране на доказателства поискани своевременно от ответника, относими към предмета на доказване по делото, респективно задължен ли е с въззивното решение да изложи мотиви по какви причини не приема в наказателното производство да се съдържат писмени доказателства, които имат значение за преценка на конкретните обстоятелства по повод на които е повдигнато обвинението и в крайна сметка за определяне размера на обезщетението по справедливост, съгласно чл. 52 от ЗЗД?”
От данните по делото е видно, че описаното в приложението искане за прилагане на процесното наказателно дело още при предявяването му пред СРС не е било обосновано от ответника с конкретни мотиви, релевиращи необходимостта от включването му в доказателствения материал по делото. Представителят на Прокуратурата на Република България в това производство е посочила лаконично, че „В него се съдържат материали, които представляват както актове на съда, така и данни за процесуалното поведение на ищеца”. Критериите за размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД произтичат от обстоятелства, които имат обективен характер и искането за прилагане на наказателното дело е следвало да бъде обосновано с посочване от страната на тези обстоятелства, които ще бъдат установени с прилагането му. Както в първоинстанционното производство, така и във въззивното производство тези обстоятелства не са били редовно въведени от ответника по иска, за да бъде възможна преценката на двете инстанции за попълването на делото с доказателства. В първоинстанционното производство обстоятелствата, мотивиращи доказателственото искане не са посочени, а във въззивното производство са посочени за първи път, извън сроковете по ГПК, но общо, без конкретизация на съответните актове в наказателното дело, относими към възраженията на ответника по претенцията. Посочената преценка на съда дават отговор на въпроса дали исканите доказателства са допустими, относими и необходими и съставлява предмет на разглеждане от съда. Поради това, за да е валидно искането за събиране на доказателства трябва да е мотивирано от страната, която го въвежда, а в случая ответникът не го е обосновал. Въпреки това СРС е мотивирал отказа за попълване на делото с процесното доказателство, а и от данните по делото е видно, че са били представени всички крайни актове на съда по наказателното производство /постановление за образуване на досъдебно производство, постановление за привличане на обвиняем от 14.07.2011 г., обвинителен акт от 16.09.2012 г., протоколи на Софийски военен съд по н. дело № 222/2011 г., съответно от 21.11.2011 г. и от 23.01.2012 г., присъда № 222/2011 г. от 23.01.2012 г. на същия съд по същото дело, протест на В. прокуратура от 03.02.2012 г., протокол на Военно – апелативен съд от 12.03.2012 г. по н. о. х. дело № 16/2012 г., решение № 17/25.04.2012 г. на същия съд по същото дело, протест на Военно – апелативна прокуратура от 07.05.2012 г., протокол на ВКС от 21.09.2012 г. по н. дело № 1037/2012 г., решение № 382/25.02.2012 г. по същото дело на същия съд/, които не са били оспорени от ответника по иска. Във въззивното производство процесуалният представител на ответника по иска е заявил, че няма да сочи доказателства. При изложените обстоятелства са налага извод за това, че цитираният въпрос не релевира общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не отразява действително проведените от двете съдебни инстанции процесуални действия, респективно не произтича от осъществените от СГС правни разрешения, които единствено формират предпоставки за допускане на касационен контрол. Освен това и по този въпрос, както по предходния касаторът не е мотивирал в приложението допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Следва да се отбележи, че и по разглеждания въпрос касаторът е изготвил приложение, в което развива неправилно становище по приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като поддържа разбирането за липсата на напълно идентична съдебна практика, като предпоставка за допускане на касационно обжалване, без да съобрази разясненията в ТР № 1/19.02.2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, съгласно които идентичността на правните въпроси е предпоставка на общото основание – чл. 280, ал. 1 ГПК, а не идентичността на съдебната практика. С оглед на изложеното следва да се приеме, че с цитирания въпрос не е доказано наличието на предпоставки за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Следващият въпрос, определен от касатора като „значим материалноправен въпрос” е формулиран, както следва:
„Относно начина на определяне на обезщетението за неимуществени вреди, свързан с приложението на чл. 52 от ЗЗД и водещите насоки за дефинирането на общия критерий за справедливост, както и по въпроса при определяне размера на обезщетението по справедливост как точно следва да се отчете спецификата на конкретния случай, когато обвинението не е основната причина за влошаване емоционалното състояние на ищеца, а незаконното обвинение е фактор повлиял /допринесъл и засилил/ негативните преживявания на ищеца в резултат на дисциплинарното уволнение, непосредствено предхождащо обвинението, респективно как следва да се отчитат неблагоприятни фактори дължащи се на обстоятелства извън обвинението, даващи отражение върху емоционалното и психическо състояние на увредения?”.
Видно от цитираното съдържание на текста, страната е поставила два въпроса. По първия от тях – „относно начина на определяне на обезщетението за неимуществени вреди, свързан с приложението на чл. 52 от ЗЗД и водещите насоки за дефинирането на общия критерий за справедливост” въззивният съд се е произнесъл, но касаторът не е обосновал наличието на предпоставки – допълнителни основания за допускане на касационно обжалване. Жалбоподателят не е мотивирал противоречие в разрешенията, приети от СГС и тълкувателната практика, на която се позовава. Липсват доводи, съпоставящи изводите на въззивния съд и ВКС по цитирания въпрос, от които да е видно, в какво се състои отклонението на СГС от разрешенията в цитираните касационни решения. Касаторът е изброил касационни решения по граждански дела /гр. дело № 593/2010 г., гр. дело № 2800/2015 г., гр. дело № 85/2012 г. на състави на ІV г.о., гр. дело № 1065/2011 г., гр. дело № 697/2010 г., гр. дело № 170/2011 г., гр. дело № 1747/2009 г. на състави на ІІІ г.о., гр. дело № 5367/2007 г. на състав на І г.о./, не е съпоставил изводите в тях с тези във въззивното решение и е изложил оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не се разглеждат в производството по чл. 288 ГПК. В приложението са изложени доводи за това, че СГС не е дал характеристиките на понятието за справедливост, които според страната „да служат като отправна точка за определянето на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди”. В тази връзка касаторът поддържа, че било необходимо да се изясни общото понятие справедливост, какво понятие е то, какви са елементите от неговото съдържание, какъв е механизма за овъзмездяване на отделните компоненти на претърпените неимуществени вреди. В изложението е посочено още и следното:
„Въпросът обаче за водещият критерий „по справедливост“, какво включва той /кои са компонентите му/ – съставлява ли коефициент, ако да от каква величина, или обратно – определена базова сума /в какъв размер и как се формира тя/, която просто се сумира с оглед наведените и доказани неимуществени вреди, какъв е механизма, за да се твърди, че обезщетението на отделните компоненти в цялост е справедливо или не, е все още незадоволително /противоречиво/ решаван от съдилищата /чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/. Касаторът като практика по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е посочил и цитираните по – горе решения на ВКС по чл. 291 ГПК /с изключение на решението по гр. дело № 5367/2007 г. на състав на І г.о., което не формира задължителна практика, като постановено по ГПК – 1952 г., отм./. От изложеното по – горе се установява, че касаторът при изготвяне на приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е съобразил разрешенията в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС и съответно не е разграничил основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. По – конкретно страната не е съобразила, че противоречивата съдебна практика по цитирания въпрос е уеднаквена, чрез задължителната съдебна практика, формирана от ППВС № 4/23.12.1968 г., ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС и цитираните касационни решения по чл. 291 ГПК, както и че обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с тази практика. При тези обстоятелства не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, противоречивата практика е уеднаквена със задължителна съдебна практика. Не е налице и основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивното решение е в съответствие със задължителната съдебна практика. Съгласно разрешенията, обосновани в нея и съобразени от СГС е прието, че „справедливостта” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие и се извежда от преценката на конкретни обстоятелства по делото, които в настоящия случаи са обсъдени и са обусловили присъждането на обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата 4000 лв. Тези конкретни факти, съобразно разрешенията в практика на ВКС са относими към стойността, която засегнатите блага имат за своя притежател и която се определя глобално по преценка на съда, съобразно конкретните особености на случая и стандарта на живот към момента на увреждането. Разбирането на касатора за обосноваването на техника за определяне размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, чрез „коефициент”, „определена базова сума”, процент, фиксирани суми и др. критерии е неправилно, тъй като законодателят не въвежда подобни способи за определяне размера на причинените вреди. Предвид изложеното следва да се приеме, че с поставения въпрос не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, поради липсата на допълнителни основания за допускане на касационен контрол. Необходимо е да се посочи, че и във връзка с цитирания въпрос касаторът не е съобразил разясненията в ТР № 1 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС за съдържанието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, съгласно които точното приложение на закона изисква обосноваване от жалбоподателя на съдебна практика, която следва да бъде променена или осъвременена, а развитието на правото изисква обосноваване на необходимост от тълкуване на закона, поради липсата на съдебна практика. В приложението липсва мотивиране на основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК. Ето защо и по това основание следва да се приеме липсата на предпоставки за допускане на касационен контрол.
Другият въпрос в приложението, поставен като част от един общ въпрос е формулиран, както следва:
„…при определяне размера на обезщетението по справедливост как точно следва да се отчете спецификата на конкретния случай, когато обвинението не е основната причина за влошаване емоционалното състояние на ищеца, а незаконното обвинение е фактор повлиял /допринесъл и засилил/ негативните преживявания на ищеца в резултат на дисциплинарното уволнение, непосредствено предхождащо обвинението, респективно как следва да се отчитат неблагоприятни фактори дължащи се на обстоятелства извън обвинението, даващи отражение върху емоционалното и психическо състояние на увредения?”.
Цитираният въпрос не произтича от изводи на въззивния съд. СГС не се е произнесъл по хипотезата, очертана в същия въпрос. Поради това липсва общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Основанието по чл. 280, ал. 1 ГПК се формира от конкретен извод на въззивния съд, а в случая въпросът не е обвързан с конкретен извод, мотивиран като правно разрешение в обжалвания акт. Цитираният въпрос е свързан със становище на страната, поддържано в касационната жалба, че претендираните неимуществени вреди са резултат от дисциплинарното уволнение на ищеца. Цитираният въпрос не формира общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като извеждането му от становище на страната не е съобразено с разясненията в ТР № 1 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, съгласно които правният въпрос не може да произтича от становище на страната, а се извлича единствено от изводи на въззивния съд. При тези обстоятелства следва да се приеме, че въпросът не отговаря на характеристиките на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, което има за правна последица недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените за това допълнителни основания. В разглеждания случай липсват и мотивирани допълнителни основания – по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поддържани в приложението само като твърдения, без обосноваване на противоречие между изводите на СГС и тълкувателна практика, която е цитирана /ППВС №4/23.12.1968 г., ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и посочените по- горе касационни решения/, а по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поддържани като твърдения, без аргументиране на необходимостта от създаване на нова съдебна практика или осъвременяването й, съответно и без обосноваване на необходимост от тълкуване на конкретни норми. Липсата на мотивирани допълнителни основания за допускане на касационен контрол /включително и по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, каквато практика не е цитирана и разглеждана в приложението / има за правна последица недопускане на касационното обжалване. Данните по делото дават основание да се приеме, че въззивният съд не се отклонил от задължителната съдебна практика, изискваща обсъждане на доводите на страните. Връзката между негативното въздействие от повдигнатото обвинение и оценката на В. Х. в професионалните среди е отречена от въззивника в жалбата му, което по същество обуславя ирелевантност на дисциплинарното уволнение за негативните преживявания на Х. по време на наказателното производство. При произнасянето по спора, въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата /арг. чл. 269 ГПК/. В случая СГС е съобразил произнасянето по спора с оплакванията във въззивната жалба, които не засягат цитирания въпрос и поради това не е налице отклонение от съдебната практика.
Предвид горните мотиви ВКС в настоящия си състав приема, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част. При този изход на делото касаторът следва да заплати на ответника по касация разноски за касационното производство, които видно от договора за правна защита и съдействие са в размер на сумата 500 лв.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 4664 от 03.06.2016 г. по гр. дело № 14495/2015 г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ Е въззивен състав в обжалваната част.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България да заплати на В. Х. Х. сумата 500 лв., разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: