О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№61
гр.София, 12.02.2014 година
В. касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и първи януари две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
гражданско дело под № 5964/2013 година
Производството е по чл.288 ГПК.
С. Ж. У. е подал касационна жалба вх.№ 12125 от 26.07.2013 год. срещу въззивното решение № І-74 от 17.06.2013 год. по в.гр.дело № 750/2013 год. на Бургаския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 15 от 15.01.2013 год. по гр.дело № 582/2008 год. на Несебърския районен съд в обжалваната му част.
Поддържат се оплаквания за съществени процесуални нарушения, необоснованост и нарушение на материалния закон.
Като основания за допускане на касационно обжалване се сочат следните процесуалноправни въпроси, по които, според жалбоподателя, въззивното решение противоречи на практиката на Върховния касационен съд, а именно: а/длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички оплаквания, изложени в жалбата – решение № 57 от 02.03.2011 год. по гр.дело № 1416/2010 год. на ВКС, ІІІ г.о.; б/длъжен ли е при изграждане на своите фактически изводи съдът да съобрази всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност – решение № 24 от 28.01.2010 год. по гр.дело № 4744/2008 год. на ВКС, І г.о. и в/обвързва ли съда изслушаното експертно заключение по делото и длъжен ли е съдът, при липсата на специални знания, наложили допускане на експертиза, да го приеме, дори и в случаите, когато заключението не е било оспорено от страните – решение № 108 от 16.05.2011 год. по гр.дело № 1814/2009 год. на ВКС, ІV г.о.
Преди да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, ІІ г.о. взе предвид следното:
С потвърденото от въззивния съд първоинстанционно решение е отхвърлен предявения от касатора срещу К. Н. Г., в производството за делба на недвижими имоти и движими вещи, придобити през време на брака, иск по чл.21, ал.2 СК/отм./ за установяване на правото на собственост в резултат на частична трансформация на лични средства, върху ? идеална част от следните имоти: дворно място в гр.Св.В., [улица], с площ 600 кв.м., съставляващо УПИ ХХVІІ-378 в кв.23, ведно с построените в него сгради: западен близнак от двуетажна жилищна сграда-близнак, състоящ се от приземен етаж от 60 кв.м., първи жилищен етаж от 73 кв.м., втори жилищен етаж от 73 кв.м. и тавански етаж от 73 кв.м., магазин за хранителни стоки от 52 кв.м. и източен близнак – семеен пансионат на четири етажа, състоящ се от седем апартамента и една двойна стая. На основание чл.344, ал.2 ГПК касаторът е бил осъден да заплаща на К. Н. Г. месечно обезщетение срещу ползването на имота в размер на 2 579,17 лева до приключване на делото с влязъл в сила съдебен акт.
В. съд е приел, че твърдението на касатора за трансформация на лични средства, получени от продажба на недвижим имот в [населено място] през 1999 год. е неоснователно, тъй като от сделката У. е получил 3333 лева /стойността на наследствения му дял/ и само тази сума, а не и цялата продажбена цена 10 000 лева/ представлява негови лични средства. Съдът е приел, че дори и да се възприеме тезата на касатора за получени от него лични средства от същата продажба в размер на 6666 лева, пак липсва основание за признаване на частична трансформация, тъй като към момента на продажбата-1999 год., тези средства евентуално са вложени в изграждането на източния близнак от сградата в гр.Св.В., чиято стойност възлиза на 106 350 лева, при което делът на личните средства ще бъде нисък – около 1/16 идеална част.
Намерено е за неоснователно и твърдението на касатора за вложени от него средства, получени от продажба на компенсаторни записи на 09.12.2004 год., тъй като към момента на сделката, строителството на сградите вече било приключено, а и възраженията,че парите били вложени евентуално във вертикална планировка на дворното място останали недоказани – какви суми конкретно, по какъв начин и точно за какво.
Според въззивния съд, декларираните от ищеца/сега касатор/ доходи от дейността му като едноличен търговец не биха могли да се определят като значителни, не са налице данни за други доходи на семейството, а и следва да се отчете обстоятелството, че от така декларираните доходи се осигурява издръжка на четиричленно семейство. Посочено е, че сумите по данъчните декларации /с изключение на тази от 1998 год./ са в размери, поставящи под въпрос дори издръжката на семейство /напр. за 2001 год. – в размер на 349 лева/.
Досежно пункта по претенцията за трансформация на преведената по банков път през 1983 год. сума в размер на 5 000 лева, е прието, че към момента на започване на строителството – 06.11.1984 год., от този превод сумата е била в размер на 3 601,74 лева и се явява незначителна при съпоставянето й със стойността на построените западен близнак и магазин /около 1/20 ид.ч./.
За неоснователни са намерени и възраженията на касатора в частта, с която са разгледани претенциите му досежно влагането в строителството на средства по два потребителски и два инвестиционни кредита, като е посочено, че съгласно чл.25, ал.2 СК/отм./ създадените по този повод и по повод прекратяване на брака между съпрузите са облигационни; придобитото през време на брака имущество е съпружеска имуществена общност, задължението към банките-кредитори е солидарно на двамата съпрузи, а погасяването на заемите само от единия съпруг поражда облигационни правоотношения между двамата.
В частта, с която е потвърдил решението на първата инстанция по чл.344, ал.2 ГПК, въззивният съд е приел, че размерът на присъденото обезщетение е съобразен със заключението на съдебно-икономическата експертиза, която е отчела ценовите диапазони, както с оглед на курортния сезон в населеното място, така и по години. Посочено е, че в заседанието на 17.07.2012 год. експертното заключение в приетия от съда вид не е било оспорено. Според въззивния съд, отчетена е разликата, ако се договаря с туроператор или се касае за обикновен наемен договор, но това ще се отнася само до активния туристически сезон през лятото.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не са налице предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения:
Първият от формулираните с изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК процесуалноправни въпроси, касаещ приложението на чл.272 ГПК от въззивната инстанция, не може да обоснове наличие на предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Възможността въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция се използва, само когато има съвпадение на фактическите и правни констатации. В случая, въззивният съд е препратил към мотивите на решението на първата инстанция във връзка с твърдението на ищеца/касатор/, че е налице трансформация на лични средства, получени от продажба на недвижим имот в [населено място] през 1999 год., като е възприел изводите в първоинстанционното решение, че получената сума от У. е в размер на 3333 лева. Добавено е обаче и още едно, собствено съображение на въззивната инстанция, съставляващо решаващ мотив, а именно: дори да се възприеме тезата на ищеца/сега касатор/ за лични средства от продажбата в [населено място] през 1999 год. – в размер на 6666 лева, то това възражение не оказва влияние върху крайния извод за липса на основание за признаване на частична трансформация на лични средства, с оглед съотношението на тази сума към стойността на източния близнак – 106 350 лева /или около 1/16 част/. При това положение, безпредметно е да се проверява дали в мотивите на въззивното решение окръжният съд е допуснал нарушение на чл.269, изр.второ ГПК, като не се е произнесъл по оплакването по т.1 от жалбата срещу решението на първата инстанция, свързано с установяване произхода на средствата и липса на съвместен принос, с оглед сделките между ищеца/касатор/ и неговата сестра Т. Ж. У. за закупуване и продажба на наследствени дялове в [населено място].
Вторият процесуалноправен въпрос, формулиран в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК също не може да обоснове наличие на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Както в т.т.2, 3 и 4 от касационната жалба, така и в т.2 от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК /което препраща към тях/, се съдържат оплаквания за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.281, т.3 ГПК. По тяхната основателност обаче Върховният касационен съд би могъл да се произнесе по реда на чл.290 ГПК, но само ако е налице поне една от алтернативно предвидените в чл.280, ал.1, т.т.1-3 ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване. В противен случай, би се стигнало до недопустима предварителна преценка на правилността на решението още в производството по чл.288 ГПК и до обезсмисляне на т.н. факултативна касация. За пример в тази насока може да послужи оплакването по т.2 от жалбата, че въззивният съд е отказал да съобрази показанията на допълнително разпитан свидетел, който според касатора установявал, че парите от компенсаторните записи били вложени във вертикалната планировка на терена /подпорна стена/. Така, проверката на това оплакване би предполагала конкретна преценка на показанията на свидетеля С. Й. М., разпитан допълнително от районния съд на 17.07.2012 год. и доколко същият свидетел е съобщил факти, относими към извода на въззивния съд за недоказаност на твърдението, че средства от продажба на компенсаторни записи са били вложени във вертикалната планировка на дворното място.
Същото се отнася и до оплакванията по т.т.3, 4 и 5 от касационната жалба /за необоснованост и нарушение на материалния закон/. К. например твърди, че общата стойност на източния близнак се определя на 88 559 лева от тройната експертиза пред районния съд /л.5 от заключението, прието на 17.07.2012 год./. Инстанциите по същество обаче са възприели за стойност на източния близнак сумата 106 350 лева, съгласно допълнителното заключение на вещото лице инж.Г. С. Ц./л.362 от делото/, изслушано на 17.09.2012 год. Ето защо, проверката на това оплакване в производството по чл.288 ГПК би означавала недопустимо навлизане в предмета на касационния контрол, осъществяван по реда на чл.290 ГПК при разглеждане на жалбата.
Предвид на това, позоваването на представените с изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК решение № 57 от 02.03.2011 год. по гр.дело № 1416/2010 год. на ВКС, ІІІ г.о. и решение № 24 от 28.01.2010 год. по гр.дело № 4744/2008 год. на ВКС, І г.о. не може да обуслови наличие на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Липсва твърдяното противоречие на въззивното решение и с решение № 108 от 16.05.2011 год. по гр.дело № 1814/2009 год. на ВКС, ІV г.о., съгласно което „…заключението на вещото лице, като всяко доказателствено средство, трябва да бъде обсъдено наред с всички доказателства по делото. Съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице, дори и когато страната не е направила възражения срещу него – чл.202 ГПК, а да прецени доказателствената му сила съобразно обосноваността му. Независимо дали съдът възприема или не експертното заключение, той следва да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата…”. Решението на ВКС, ІV г.о. е постановено по трудов спор, като е било прието, че при липса на специални знания относно начина на изчисление на претендираното обезщетение, съдът би следвало да назначи експертиза, и без да има искане от заинтересованата страна.
В случая, въззивният съд е взел предвид и устните разяснения на вещото лице М. Д. А., дадени в заседанието на 17.07.2012 год., която в отговор на въпрос на процесуалния представител на ищеца/сега касатор/е заявила, че би могло да има разлика между договор, сключен с туроператор и обикновен наемен договор, но тя би касаела само летния сезон. Съдът е приел, че съдебно-икономическата експертиза за определяне на средния месечен наем е детайлна и съобразена с ценовите диапазони, както с оглед на курортния сезон и населеното място, така и по години. Касае се за преценка, която инстанцията по същество е направила дали изготвеното заключение достатъчно пълно и ясно е отговорило на пълно, ясно и точно формулирани въпроси. След като не е констатирал /по повод оспорване от страните или служебно/ необоснованост на заключението, поставяща под съмнение правилността на крайния извод на експертизата, въззивният съд не е назначил повторна експертиза /чл.201, предл.второ ГПК/. Заявеното несъгласие с експертизата след приемане на неоспореното от страните заключение от съда, без да е била обоснована необходимост от допълнителна задача за определяне на средния месечен наем, в зависимост от това дали е сключен договор с туроператор или обикновен наемен договор, само по себе си не би могло да обуслови наличие на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № І-74 от 17.06.2013 год. по в.гр.дело № 750/2013 год. на Бургаския окръжен съд по жалба вх.№ 12125 от 26.07.2013 год. на С. Ж. У. от [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: