О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 61
София, 18.01.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седми декември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 5612/2015 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби, подадени от Прокуратурата на Република България ,чрез прокурор от Апелативна прокуратура – София и от Ц. Е. С. против решение № 985/ 15.05.2015 год., постановено от Софийски апелативен съд по гр. д. № 4227/2014 год.,с което е отменено решение № 5011/ 04.07.2014 год.по гр.д. № 3146/2013 год.на Софийски градски съд ,в частта ,в която е отхвърлен предявения от Ц. Е. С. против Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди до размер на сумата от 13 000 лв. и Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на основание чл.2 ,ал.1, т.3 ЗОДОВ на Ц. Е. С. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 13 000 лв. , ведно със законната лихва върху тази сума от 06.03.2010 г. до окончателното изплащане.Потвърдено е решението в частта,в която, иска с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 50 000 лв.за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди и за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 8947,20 лв.,ведно със законната лихва,считано от 16.07.2009 год.
Ищецът Ц. Е. С. обжалва въззивното решение в частта, с която не се уважат претенциите му , а ответникът по исковата молба Прокуратура на Република България в частта, с която е осъден да заплати обезщетение на ищеца.
В касационната жалба на Прокуратурата на Република България се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК. Поддържа се, че съдът не е анализирал правилно събраните по делото доказателства имащи съществено значение за определяне размера на обезщетението и неправилно е приложил нормата на чл.52 ЗЗД , следствие на което е достигнал до грешни крайни изводи.
Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК по процесуално-правния въпрос за определяне на неимуществените вреди,след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост визиран в чл.52 ЗЗД,който е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, изразена в т.ІІ на ППВС № 4/1968г., в т.3 и т.11 на ТР № 3/2005г. по т.д.№ 3/2004г. на ОСГК на ВКС и в т.19 на ТР № 1/2001г. на ОСГК на ВКС.Сочи се и чл.280,ал.1,т.2 ГПК по материално-правния въпрос относно приложението на чл.52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл.4 ЗОДОВ.Позовава се на две решения на ВКС и едно на САС касаещи сравнително сходни случаи.
В касационната жалба на Ц. Е. С. се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК.Поддържа се,че съдът не е обсъдил при определяне на обезщетението за неимуществени вреди и приложените копия от най-тиражираните софийски всекидневници,в които е изнесена непроверена и невярна информация.
Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи ,че съдът се е произнесъл по материалноправен въпрос от значение за изхода на делото в противоречие с практиката на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК относно приложението на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди,позовавайки се на отделни абзаци от определение № 1350/2009 год. по гр.д.№ 1294/09 год. на ІІІ г.о. на ВКС и решение № 132/2011 год. по гр.д.№645/10 год. на ІІІ г.о. на ВКС. Сочи се бланкетно и чл.280,ал.1,т.3 ГПК по следните въпроси : 1.Достатъчно ли е по смисъла на чл.236,ал.2 ГПК бланкетното изброяване на претърпените вреди без съпоставката им със събраните по делото доказателства; 2.Допустимо ли е при отхвърляне на иска за имуществени вреди да се пренебрегне факта,че началото на освобождаване от служба е норматевно определено по смисъла на чл.100,ал.2 ЗДСл,както и ако тази норма бъде пренебрегната допустимо ли е съдът,приемайки,че няма данни за началния момент да не използва възможността дадена му от чл.195,ал.1 ГПК за служебно назначаване на експертиза.
Върховният касационен съд,състав на четвърто гражданско отделение намира,че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение ,поради отсъствието на сочените предпоставки по чл.280 ал.1,т.1, т.2 и т.3 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивната инстанция след съвкупна преценка на доказателствата по делото е приела,че са налице предпоставките на чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на прокуратурата,тъй като на 30.05.2008 год. ищецът е бил привлечен по досъдебно производство № 74/2008 г. по описа на Национална следствена служба, прокурорска преписка № И-64/2008 г. на Софийска окръжна прокуратура, в процесуалното качество на обвиняем, за извършено в съучастие престъпление по чл. 242, ал. 1, б. „в“ във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК и за престъпление по чл. 253, ал. 2 от НК.На същата дата му е била взета мярка за неотклонение задържане под стража за срок от 72 часа,след което друга постоянна мярка не е била взимана.С постановление от 16.07.2009 год./влязло в сила на 1.08.2009 год./ на Софийска окръжна прокуратура воденото наказателно производство срещу ищеца е прекратено,т.е.наказателното производство се е осъществило само в досъдебната фаза и е продължило от 30.05.2008 год.- 01.08.2009 год.Отчитайки продължилото повече от една година наказателно преследване, в което по отношение на ищеца са извършвани процесуални и процесуално – следствени действия, повдигнатото обвинение за две престъпления, които са тежки по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК, взетата мярка „задържане под стража” само за срок от 72 часа, след което друга мярка за неотклонение и мярка за процесуална принуда не са вземани, възрастта на ищеца, неговото обществено положение и негативното въздействие на наказателното преследване върху здравето и честта на обвиняемия е определила размера на обезщетението за неимуществени вреди,вследствие на незаконно обвинение за извършени две престъпления в размер на 13 000 лв.Иска за присъждане на обезщетение за претърпените от наказателното преследване имуществени вреди е приела за неоснователен,тъй като липсват доказателства ищецът да е отстранен от работа и от кога. Освен това в периода, в който е водено наказателното преследване ищецът е бил в състояние на временна неработоспособност, което се удостоверява от приложените болнични листа и от НОИ са му изплащани обезщетения.
Релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК не е налице.Посочената съдебна практика е от категорията на задължителна практика на ВКС,но касаторите е следвало да конкретизират в какво се състои противоречието между обжалваното решение и цитираната съдебна практика. Формалното изброяване на критериите при прилагането на чл. 52 ЗЗД, в цитираната задължителна практика , без да се посочи кой от тези критерии е нарушен с обжалваното решение, изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.За пълнота на изложението следва да се посочи,че поставеният правен въпрос,макар и формулиран общо не е разрешен в противоречие с константната практиката на ВКС,възприета в т.ІІ на ППВС № 4/1968 год.,съгласно която въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. Освен въздействието на незаконния акт на правозащитния орган върху здравето на ищеца, значение имат и субективните му негативни преживявания, отражението на незаконния акт върху личната свобода и социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със семейството му и близките му, както и други подобни обстоятелства, естествено, видът на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, видът и срокът на мерките за неотклонение за всеки конкретен случай. Като база служи още и икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, а тя също е различна. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими , а не е постановил решението си без обосновка. Разрешението на въззивния съд не е и в нарушение на т.3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г., според които отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия ,а в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан. Настоящият случай не е такъв.Не е налице и твърдяното противоречие на въззивното решение с разрешението , дадено в т.19 от ТР№1/2001г. на ОСГК на ВКС, съгласно която “мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”. Според касатора противоречието се изразява в това, че във въззивния акт липсват мотиви досежно наличието на причинно следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди.Следва да бъде посочено,че по същество това е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба.
Не е налице и релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.2 ГПК. Представените съдебни решения на ВКС и САС са постановени по случаи, които не са идентични със случая по настоящото производство. Липсата на сходство между случаите не обосновава наличието на въпрос, свързан с приложението на чл. 52 ЗЗД, който да е решаван противоречиво от съдилищата. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна.Безспорно е, че съдът е длъжен да съобрази всички конкретно установени обстоятелства, за да приложи точно принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение за причинени неимуществени вреди. Такава преценка въззивният съд е извършил, а обосноваността на изводите му относно присъдения размер не е основание за допускане на касационно обжалване.
Касаторът С. се позовава бланкетно на основанието по чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Освен това така формулиран първият въпрос е общ и не е свързан с конкретно правно разрешение на въззивния съд.По същество той е свързан с правилността и обосноваността на решението и ще подлежи на преценка,ако обжалваното решение бъде допуснато до касационно обжалване.Вторият въпрос е привързан към становището на касатора,че решението е необосновано,защото не са обсъдени всички доказателства,а анализът на част от обсъдените доказателства е неправилен,както и за неправилност на решението поради допуснати процесуални нарушения – съдът не е назначил експертиза.Така поставени въпросите представляват основание по чл.281ГПК за касационно обжалване,а не са правни въпроси по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК.Това е достатъчно основание да не бъде допуснато касационно обжалване.Въпреки това следва да се посочи,че касаторът не е обосновал самото касационно основание по т.3 на чл.280 ,ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, т.е. какво е значението на поставения въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото.Следва да се има предвид, че развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. Безспорно е, че съдът е длъжен да съобрази всички конкретно установени обстоятелства, за да приложи точно принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение за причинени неимуществени вреди. Такава преценка въззивният съд е извършил, а обосноваността на изводите му относно присъдения размер не е основание за допускане на касационно обжалване.
Водим от изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 985/ 15.05.2015 год., постановено от Софийски апелативен съд по гр. д. № 4227/2014 год.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: