О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 610
гр. София 18.07.2019 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 15 юли през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 4193 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца И. С. П., действащ със съгласието на попечителя С. И. П., чрез адв.Г. М. срещу решение № 88/11.07.2018 г. по в.гр.д.№ 228/2018 г. на Варненския апелативен съд, с което е отменено изцяло решение № 138 от 30.01.2018 г., изменено в частта на разноските с определение № 928/16.04.2018 г., постановено по гр.д. № 2528/2016 г. на Варненския окръжен съд и вместо това са отхвърлени предявените от И. С. П. със съгласието на попечителя С. И. П. против Е. К. К. и при участието на трети лица помагачи на страната на ответницата П. Б. Б.-Ч. и Х. Р. Б., съединени в условия на евентуалност искове: – за прогласяване нищожността на упълномощителната сделка, обективирана в пълномощно с нотариална заверка на подписа с peг. №4537/2011 г. и с нотариална заверка на съдържанието с рег. № 4538, том 2, акт № 6/11.10.2011 г., с която И. С. П. е упълномощил Е. К. К. да го представлява пред нотариус като продаде, дари или замени от негово име недвижим имот, намиращ се в [населено място], [улица], на партерен етаж, представляващ офис с площ 30,3 кв.м. на цена и купувач по нейна преценка, поради липсата на волеизявление, на основание чл. 26, ал. 2, предл. 2 вр. чл. 44 от ЗЗД; – за прогласяване нищожността на същата упълномощителна сделка, поради накърняване на добрите нрави на основание чл. 26, ал. 1, пр.3 вр. чл. 44 от ЗЗД; – за унищожаване на същата упълномощителна сделка, като подписана от упълномощителя – ищец по делото при измама, извършена от упълномощената – ответницата Е. К. К., на основание чл. 29 вр. чл. 44 от ЗЗД. Поддържаните основания за неправилност на решението са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване на решението по въпросите, формулирани в изложението, да се отмени въззивното решение и вместо него се постанови друго, с което да се уважат предявените искове.
В изложението са формулирани въпросите: 1. ползва ли се със задължителна сила влязлата в сила присъда по отношение на гражданските последици от деянието, за съотношението между измамата по смисъла на чл.29 ЗЗД и престъплението измама и в частност, ако в диспозитива на влязла в сила присъда конкретно са посочени фактите, формиращи изпълнителното деяние на престъплението измама, а именно в какво се изразява въвеждането и поддържането на заблуждение може ли гражданският съд, разглеждащ гражданските последици от престъплението да приема, че измамата по смисъла на чл.29 ЗЗД е осъществена само с част от тези факти с оглед приложението на чл.300 ГПК, 2. длъжен ли е съдът да се произнесе по всички доводи и твърдения на страните, както и да обсъди всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и да изложи собствени мотиви по спора, вкл.и доводите на въззиваемата страна, надлежно въведени в процеса, 3. за момента на узнаване на измамата от значение ли е конкретната личност на измамения и възможността му за адекватна преценка на фактите, свързани с нея, решени в противоречие с практиката на ВКС, като по втората част от първи въпрос: ако в диспозитива на влязла в сила присъда конкретно са посочени фактите, формиращи изпълнителното деяние на престъплението измама, а именно в какво се изразява въвеждането и поддържането на заблуждение може ли гражданският съд, разглеждащ гражданските последици от престъплението да приема, че измамата по смисъла на чл.29 ЗЗД е осъществена само с част от тези факти с оглед приложението на чл.300 ГПК се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК, 4. за да се приеме, че с една сделка се нарушават добрите нрави от значение ли са обстоятелствата, мотивите и причините довели до формиране на воля за извършването й или има значение само и единствено съдържанието на сделката, решен в противоречие с практиката на ВКС, 5. при преценка дали една едностранна сделка/пълномощно/ противоречи на добрите нрави следва ли да се вземат предвид всички обстоятелства, довели до извършването й, вкл.конкретните индивидуални особености на лицето, мотивите и целта на извършването й, действията на трети лица, спомогнали за формиране на волята на извършителя и въобще какви са критериите при преценката, която дължи съда в тези случаи, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. В изложението се поддържа основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК – поради очевидна неправилност.
Третите лица помагачи на страната на ответницата П. Б. Б. и Х. Р. Б., чрез адв.Н. Т. в писмен отговор са изразили становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Ответницата по касационната жалба Е. К. К., чрез адв.И. П. в писмен отговор е изразила мотивирано становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е подадена от легитимирана страна, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима.
От фактическа страна е прието, че ищецът И. П. се е запознал с ответницата Е. К. и с К. И. през пролетта на 2011 г., като в следващите месеци често контактували и между тях се създали близки приятелски отношения. Прието е също, че П. има син и дъщеря, с които не поддържал много близки отношения.
На 11.10.2011 г., с пълномощно с нотариална заверка на подписа с рег. № 4537/2011г. ищецът И. П. упълномощил ответницата Е. К. да го представлява пред нотариус като „подаде, дари или замени“ от негово име офис с площ от 30,3 кв.м., заедно с 3,013 % ид.части от общите части на сградата, както и 39,68 кв.м. ид.части от УПИ № ** от кв.445 по плана на 1 микрорайон на [населено място], целият с площ 277 кв.м. , находящ се в [населено място], [улица] на цена и купувач по нейна преценка, както и да получи продажната цена по банков път, подписвайки го където е необходимо, включително и да го представлява пред Община- Варна и пред СГКК Варна за подаване на молби и за получаване на данъчна оценка и скици, за сключване на предварителни договори, включително с права за преупълномощаване на трети лица. Към този момент ищецът се е легитимирал за собственик на имота с договор за покупко –продажба, обективиран в нотариален акт № 20/2008 г., като имотът представлява самостоятелен обект с идентификатор ********, находящ се на партерен етаж по документ за собственост, на етаж 0 по кадастрална схема в жилищна сграда с идентификатор №********, със застроена площ 30.30 кв.метра, ведно с 3.013% идеални части от общите части на сградата и 39.68 кв.метра идеални части от дворното място, представляващо самостоятелен обект с идентификатор №*******, съставляващ по документ за собственост УПИ № **, попадащ в кв.445 по плана на 1 микрорайон на [населено място] с площ по документ за собственост 277 кв.м., а по кадастрална скица 231 кв. метра, находящ се в [населено място], [община], област В., [улица]. Със същото пълномощно, ищецът предоставил на ответницата и права за разпореждане с друг негов имот – магазин с административен адрес [населено място], [улица], а няколко дни по-рано, на 04.10.2011 г., и за разпореждане с жилището му в [населено място], [улица], с площ от 64 кв.м., като тези упълномощителни сделки не са предмет на настоящото дело.
На 11.10.2011г., ответницата К. е преупълномощила с правата по горното пълномощно К. И. И., а последната на следващия ден – 12.10.2011 г., е преупълномощила Л. Н. П. със същите права. Няколко дни след това, на 26.10.2011 г., офисът на ищеца е бил продаден с договор, сключен с нот. акт № 118/2011 г., чрез пълномощника Л. П. – на Ж. Т. Н.. На 09.12.2011 г. офисът е бил продаден от Ж. Н. – на „Е.” ЕООД с договор, обективиран в нот. акт № 34/2011 г. На 18.12.2012 г. той е бил заменен от дружеството срещу други имоти с договор за замяна, сключен с И. Д. и К. Д. обективиран в нотариален акт № 143/2012 г., а последните приобретатели на 23.12.2014 г. са го прехвърлили на П. Б. Б., по време на брака му с Х. Б. (трети лица –помагачи по настоящото дело) с договор за продажба, сключен с нотариален акт № 10/23.12.2014 г. Междувременно са били продадени и жилището и магазина на ищеца.
Прието е, че на 28.01.2013 г. ищецът е бил отстранен от жилището, подал е жалба в полицията на 31.01.2013 г. и от там разбрал, че имотите му – жилище, офис и магазин са били продадени. Посочил е, че окръжният съд е приел с решението си за установен този факт, като страните не са навели оплаквания в тази връзка, че във въззивната жалба и съответно в отговора са го потвърдили.
Съдът е приел, че е било образувано досъдебно производство, а след това и НОХД № 79/2015 г. по описа на ВРС, по което ответницата Е. К. (заедно с друго лице – К. И.), е била призната за виновна в извършване на престъпление по чл. 211 вр. чл. 210, ал.1 т.2 и т.3, пр. 2 вр. чл. 209, ал.1 вр. чл. 26, ал.1 от НК , за това че през периода от началото на м. 09.2011 г. до 18.11.2011 г. в [населено място] с цел да набави за себе си и за К. И. имотна облага възбудила и поддържала заблуждение у И. С. П., относно възможността да продаде собствените му имоти, находящи се в [населено място], [улица], вх. 5, ап. 114; в [населено място], ул. „Ц. А. „ № 24 /офис/, и [населено място], [улица] /магазин/, „фиктивно“, след което собствеността да му бъде прехвърлена обратно и да получи възнаграждение за тази „услуга“, като с това му причинила имотна вреда в размер на 218 120 лева. Присъда № 436 от 26.11.2015 г. е влязла в сила на 22.06.2016 г.
С влязло в сила на 04.11.2014 г. решение № 614 от 23.04.2014 г. по гр.дело № 3450/2013 г. по описа на Варненския окръжен съд, ищецът е поставен под ограничено запрещение, като за негов попечител органът по настойничеството и попечителството при [община] – Район Одесос е назначил С. И. П..
Съдът е обсъдил приетата по делото съдебно-психиатрична експертиза, показанията на свидетеля А. А. и от правна страна е приел следното:
Прието е, че според тежестта на твърдения порок на сделката, предявените искове следва да се разгледат в условията на евентуалност в следната поредност: – първо искът за прогласяване нищожността на сделката, поради липса на волеизявление (съгласие) на основание чл. 26. ал. 2. предл. 2 вр. чл. 44 от ЗЗД; след това искът за нищожност, поради накърняване на добрите нрави на осн. чл. 26, ал. 1, предл 3 вр. чл. 44 от ЗЗД; и накрая при отхвърляне на предходните – за унищожаване на същата упълномощителна сделка, като подписана от упълномощителя – ищец по делото при измама, извършена от упълномощената – ответницата Е. К. на основание чл. 29 вр. чл. 44 от ЗЗД.
По първият иск е прието, че липса на волеизявление или съгласие по смисъла на чл. 26, ал.2 от ЗЗД е налице, когато обективираното изявление не отговаря на вътрешното намерениe, че липса на волеизявление или съгласие е налице, когато изявлението е направено несериозно, като шега или като учебен пример, като мислена уговорка (скрита резерва) без намерение за създаване, изменение или прекратяване на провоотношение или при насилие, но във всички случаи при съзнавана липса на волеизявление, както и когато е направено в състояние, изключващо въобще формирането на воля като малолетие, поставяне под пълно запрещение и др. Прието е също, че случаят не е такъв, че към датата на упълномощаването, ищецът е дееспособно лице, положило подписа си под пълномощното, като изявлението му за предоставяне на права за разпореждане с имота му е било направено сериозно (не като шега или пример) и с намерение за пораждане на такива права в полза на пълномощничката. Според съда несъзнаването на правните последици от предоставените права на пълномощника за разпореждане с недвижимия му имот и опорочаването на волята в този смисъл имат отношение към друг порок на сделката – унищожаемост на същата. Посочил е, че останалите твърдения ищеца за съдържанието на пълномощното имат отношение към обема на предоставената от пълномощника представителна власт за сделките и също не водят до липса на волеизявление. Изведен е извод, че искът е неоснователен и следва да се отхвърли.
По иска за прогласяване нищожността на договора на основание чл.26 ал.1 пр.3 от ЗЗД поради накърняване на добрите нрави е прието следното:
Съдът е приел, че добрите нрави са морални норми с нравствено-етично съдържание, които законът въздига в критерий за оценка на сделките, че тези норми не са писани и конкретизирани, а съществуват като общи принципни неписани положения на обществения живот или произтичат от такива. Според съда не всяко нарушение на установените морални и етични норми следва да се счита за накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал.1 от ЗЗД, а само онова, което е грубо и в ярко противоречие с утвърдените в обществото нравствено-етични норми. Приел е, че в случая, такова нарушение на морални правила няма. В тази насока е прието, че предоставянето на представителна власт за разпореждане с недвижим имот не е неморално и не накърнява никакви морални принципи и утвърдени в обществото нравствено-етични норми. Посочил е, че съображенията и мотивите на ищеца да упълномощи ответницата с правата по пълномощното, включително и очакванията му да получи възнаграждение за това (доколкото такова договаряне не е установено по делото) са без значение за действителността на упълномощителната сделка на това основание. Прието е, че твърденията му за последователните и целенасочени действия на ответницата по сближаване и създаване на връзка на доверие с цел мотивирането му за предоставяне на пълномощното не са относими към съответствието с правилата на морала на самата упълномощителна сделка. С оглед на посоченото е формиран извод, че този иск е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
По иска по чл. 29 от ЗЗД за унищожение на упълномощителната сделка, поради измама е прието от правна страна следното:
Като е взета предвид практиката на ВКС е прието, че фактическият състав на измамата, като основание за унищожване на гражданскоправните сделки (чл.29 от ЗЗД), включва елементите: 1) да е сключена (извършена) сделка; 2) едната (измамената ) страна по сделката да е била в заблуждение; 3) заблуждението да е предизвикано умишлено от другата страна по сделката (когато сделката е едностранна – от адресата на едностранното волеизявление, който се ползва от него – арг. от чл.44 от ЗЗД) или от трето за сделката лице, като в последния случай другата страна по сделката (адресатът на едностранната сделка) трябва да е знаела или да не е могла да не знае за това; и 4) сделката да е сключена (извършена) поради (вследствие) заблуждението. Посочил е, че въвеждането в заблуждение се изразява в умишлено предизвикване, създаване и/ или поддържане у измамената страна на невярна представа относно определени обстоятелства, че тези обстоятелства, които другата страна или третото лице умишлено е изопачило, понякога могат да са елементи от фактическия състав на сделката, поради което въвеждането в заблуждение може да е относно нейното съдържание, респ. – относно вида и характера й. Според съда, тъй като измамената страна е дееспособно лице, което разбира свойството и значението на своите действия и може да ги ръководи обикновено (и поначало това е принципно така при формалните сделки) е наясно какви са видът, характерът и съдържанието на сделката, но е въведено в заблуждение относно правните последици, които ще настъпят след сключването (извършването) й. Посочил е, че вследствие умишлено предизвиканата и/ или поддържаната у него невярна представа, което го е подтикнало, мотивирало („подвело”, какъвто е терминът, употребен в чл.29 от ЗЗД) да сключи (извърши) сделката, това лице погрешно счита, че типичните правни последици на сделката няма да настъпят или от нея ще настъпят други правни последици. Прието е, че неосъществените впоследствие правни очаквания, представляващи мотивите за сключването (извършването) на сделката, когато са плод на умишлено създадената невярна представа у измамената страна относно правните последици на сделката чрез изопачаването им от другата страна или от третото лице, са от съществено значение за измамата, тъй като именно тези мотиви са израз на опорочената воля на измамената страна, която ако не би била въведена в такива заблуждение, не би сключила (извършила) сделката.
Съдът е приел, че в случая е установено, а и страните не са спорили, че ответницата се е сприятелила с ищеца през пролетта на 2011 г. и между тях са били създадени приятелски отношения, че И. П., възрастен човек на 70 г. не е поддържал отношения с близките си, чувствал се е самотен и прекарвал много време в компанията на Е. К. и нейната приятелка. Приел е също, че поради създалите се отношения на близост и доверие, напредналата възраст, установеното от вещите лица здравословно състояние на ищеца към този момент, предпоставящо податливост на внушения и манипулации, уверенията на ответницата, че с предоставянето на представителните права с пълномощното, имотът му ще бъде продаден само „фиктивно“, че той няма да загуби собствеността му и ще му бъде върнат обратно, у ищеца е била създадена и поддържана невярна представа относно правните последици от сделката – че имотът му няма да бъде продаден действително, а „фиктивно“ и той няма да загуби собствеността му и офисът ще му бъде върнат. Прието е, че елементите на фактическия състав на измамата по чл. 29 от ЗЗД в случая са налице, че е дадено пълномощно за разпореждане със собствения му офис от И. П. в полза на ответницата Е. К., поради създадената у упълномощителя умишлено от пълномощничката невярна представа за правните последици на сделката. Прието е също, че това е установено от съвкупната преценка на всички доказателства по делото, включително и от извършеното още в същия и в следващия ден последователно преупълномощаване на още две лица с правата по даденото от ищеца пълномощно и извършената само дни след това продажба на офиса, а и в кратък период и останалите две сделки, както и че по същото време с други упълномощителни сделки са били предоставени от ищеца на ответницата права за разпореждане и са били отчуждени други два имота на ищеца – апартамента, в който живее и магазин в [населено място]. Въззивният съд е приел, че елементите на измамата по чл.29 от ЗЗД са установени и с влязлата на 22.06.2016 г. в сила присъда от наказателния съд по нохд № 79/2015 г. по описа на ВРС, доколкото напълно покриват част от елементите на фактическия състав на престъплението измама, за което ответницата е осъдена по чл. 211 вр. чл. 210, ал.1 т.2 и т.3, пр. 2 вр. чл. 209, ал.1 вр. чл. 26, ал.1 от НК, че присъдата е задължителна за гражданския съд на осн. чл.300 ГПК.
С оглед установеното, че сделката е унищожаема, поради измама на осн. чл. 29 от ЗЗД съдът е разгледал и възраженията на ответницата и помагачите за погасяване на иска поради изтекла тригодишна погасителна давност.
Позовал се е на чл. 32, ал. 2 от ЗЗД, според който правото да се иска унищожение се погасява с тригодишна давност, като давността тече от откриване на измамата.
Прието е, че макар и публично достъпно, вписването в имотния регистър на сделката по продажбата от 2011 г. не може да се счита за дата на узнаване на измамата, в каквато насока според съда са възраженията на ответницата К. (тя е посочила датата на вписване на сделката 27.10.2011 г.), доколкото в случая законът изисква фактическо узнаване на измамата, а не възможността това да бъде сторено при положена грижа. Прието е също, че с оглед установеното, че упълномощителната сделка е била сключена при измама, като ищецът е имал съзнанието, че продажбата ще бъде „фиктивна“, че няма да загуби собствеността на имота и той ще му бъде върнат, откриването на измамата от него е станало на 31.01.2013 г., когато е узнал, че имотите му са продадени след като подал жалба в полицията заради отстраняването му от жилището на 28.01.2013 г. Съдът е приел, че по факта, че от този момент е налице узнаване за продажбата на офиса (както и на останалите имоти), страните не са спорили. Приел е също, че узнаването на продажбата на офиса, който към този момент е бил и три пъти подред отчуждаван с поредни сделки от 26.10.2011 г., от 09.12.2011 г. и от 18.12.2012 г. (само последната е от 23.12.2014 г.) сочи, че ищецът е узнал за измамата, защото очакванията му са били, че промяна в собствеността му няма да настъпи и продажбата ще е „фиктивна“. Посочил е, че няма основание да се приеме, че той не е могъл да възприеме осъществената спрямо него измама към датата на узнаването на продажбите, по твърденията му – защото се надявал, че ответницата ще му го върне. Прието е, че имотът вече е бил действително, а не „фиктивно“ продаден на трети лица към този момент и препроден с две поредни сделки, не се е намирал у ответницата, поради което според съда е несъстоятелно съображението на ищеца, че и към този момент той не е разбрал за измамата, защото очаквал офисът да му бъде върнат от ответницата. Приел е, че изнесеното от свидетеля А. за надеждата им, че нещата ще се оправят след отстраняването на ищеца от жилището, се отнася до очакването на П. да си върне жилището, като за офиса свидетелят изобщо не е знаел. Приел е също, че надеждата на ищеца за връщане на имотите няма отношение към приключилата и узната вече измама по смисъла на чл.29 от ЗЗД. Според съда от значение за началото на давностния срок е узнаването на факта на осъществената измама по см. на чл. 29 от ЗЗД, което е станало по-рано от узнаването на осъждането на ответницата за престъплението измама, което има различен фактически състав. Прието е, че ищецът носи доказателствената тежест да установи твърдението си за по-късното узнаване на измамата по чл. 29 от ЗЗД, което той не е сторил. При тези съображения е формиран извод за неоснователност на иска по чл. 29 от ЗЗД, поради погасяването му с изтичането на тригодишния давностен срок към датата на подаване на исковата молба на 24.10.2016 г., считано от узнаване на измамата на 31.01.2013 г.и че искът подлежи на отхвърляне.
По правните въпроси:
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК на въззивното решение на Варненския апелативен съд. Очевидна неправилност е въведено с новата разпоредба на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК основание за допускане на касационен контрол, без допускането на такъв да е обусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem“, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В настоящият случай не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос от изложението.
С решение № 62/04.07.2018 г. по т.дело № 1490/2017 г. на ВКС, I т.о. по чл.290 ГПК по въпроса относно задължителният характер на присъдата във връзка с приложението на чл.300 ГПК е прието, че обвързващата сила на присъдата за гражданския съд винаги предпоставя тъждество между деянието, предмет на същата и деянието, което е предмет на доказване в исковия процес пред гражданския съд.
С решение № 168/23.11.2012 г. по т.дело № 509/2009 г. на ВКС, II т.о. по чл.290 ГПК е прието, че влязлата в сила присъда се ползва със сила на пресъдено нещо единствено за изчерпателното посочените в чл. 300 ГПК обстоятелства, т. е. тя е задължителна за съда, разглеждащ гражданскоправните последици от конкретното деяние, но само относно това дали то е извършено или отречено, дали е противоправно и дали деецът е виновен. Тя има доказателствено значение за вината, противоправността и деянието само на извършителя на престъплението, за което му е наложено съответното наказание. Поведението на пострадалия не е предмет на присъдата, освен ако съпричиняването представлява елемент от състава на престъплението и не е било предмет на изследване в наказателното производство по конкретното дело. Всички останали факти, които имат отношение към гражданските последици на деянието, включително и съпричиняването на вредоносния резултат, с оглед принципа за непосредственост и равенство на страните в процеса следва да бъдат установени конкретно със съответните доказателствени средства в рамките на производството по разглеждане на предявения срещу застрахователя иск. Без значение е дали за същите са събрани доказателства в хода на наказателното производство. В същата насока е разрешението на правния въпрос в останалите цитирани от жалбоподателя решения. Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с цитираната практика на ВКС.
По втората част от първи въпрос: ако в диспозитива на влязла в сила присъда конкретно са посочени фактите, формиращи изпълнителното деяние на престъплението измама, а именно в какво се изразява въвеждането и поддържането на заблуждение може ли гражданският съд, разглеждащ гражданските последици от престъплението да приема, че измамата по смисъла на чл.29 ЗЗД е осъществена само с част от тези факти с оглед приложението на чл.300 ГПК съдът преценява, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК, тъй като въпросът касае приложение разпоредбата на чл.300 ГПК, която е ясна и не се нуждае от тълкуване. По приложението й е установена трайна и обилна съдебна практика, която не следва да се осъвременява, поради липса на данни за промени в законодателството и обществените условия.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по третия въпрос от изложението. Жалбоподателят е цитирал решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК, с които не е разрешен същият правен въпрос.
С решение № 209/19.01.2015 г. по гр.дело № 1930/2014 г. на ВКС, III г.о. е разрешен правния въпрос: при установяване на фактическия състав на измамата по чл. 29 ЗЗД относими ли са личните качества, опитността и знанията на лицето, което твърди, че е било подведено да сключи договора чрез умишленото му въвеждане в заблуждение?
С решение № 100/08.05.2018 г. по гр.дело № 1737/2017 г. на ВКС, IV г.о. съдът се е произнесъл по правния въпрос: следва ли при установяване фактическия състав на измамата по чл. 29 ЗЗД да се отчитат специфичните психически характеристики на лицето, които биха способствали за изграждането на неверни представи относно предмета и последиците на сделката. С оглед на посоченото съдът намира, че не е установено основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по третия въпрос от изложението.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по четвъртия въпрос от изложението.
С решение № 119/22.03.2012 г. по гр.дело № 485/2011 г. на ВКС, I г.о. по чл.290 ГПК е прието, че противоречие с добрите нрави е налице, когато сделката противоречи на общо установените нравствено етични правила на морала. Съдебната практика приема, че значителната липса на еквивалентност в насрещните престации при двустранните договори може да се приеме за противоречие с добрите нрави до колкото те са опредени като граница на свободата на договаряне, предвидена в чл. 9 от ЗЗД. Свободата на договарянето пък е рамкирана и от императивните разпоредби на закона. Така при преценка действителността на двустранните възмездни договори относно това дали са накърнени добрите нрави следва съдът да преценява действителната воля на страните, защото нормата на чл. 20 от ЗЗД го задължава при тълкуване на договорите да установява действителната обща вола на страните, формирана от всичките им уговорки, да се отчита взаимната им връзка и целта на договора. До колкото възмездните сделки и в частност продажбата е казуална сделка, то следва да се съобразява при преценката на действителността й целта, а тя най-често е свързана с удовлетворяване на допустим от закона интерес за страните. Преценката дали нееквивалентността е значителна следва да се извършва именно при съобразяване на преследваната от страните цел, т.е. удовлетворяване на значим допустим от закона интерес.
Правният въпрос въззивният съд не е разрешил в противоречие с посочената практика на ВКС. Жалбоподателят е цитирал решения на състави на ВКС, постановени по реда на ГПК/отм./, които съдът не обсъжда, тъй като са извън обхвата на понятието практика на ВКС по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Съдът не обсъжда и решение № 29/22.03.2017 г. по гр.дело № 2955/2016 г. на ВКС, I г.о., тъй като със същото е разрешен различен от поставения правен въпрос.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по петия въпрос от изложението. Въпросът е по приложение разпоредбите на чл.26, ал.1,пр.3 ГПК, които са ясни и пълни и не се нуждаят от тълкуване. По приложението им е установена трайна и обилна съдебна практика, която не следва да се осъвременява, поради липса на данни за промени в законодателството и обществените условия.
Съдът преценява, че следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория въпрос от изложението.
С решение № 17/ 08.02.2016 г. по гр.дело № 4121/2015 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК е прието, че съгласно задължителната съдебна практика въззивният съд следва да даде свое собствено решение по предмета на спора,като извърши самостоятелна преценка на доказателствата и изложи свои собствени фактически и правни изводи по съществото на спора,които да изрази писмено в мотивите на решението си.Мотивите не следва да се изчерпват само с констатации по повод правилността на обжалвания с въззивната жалба съдебен акт,а трябва да съдържат и изложение относно приетата за установена фактическа обстановка по делото,преценката на доказателствата,доводите и възраженията на страните и приложението на закона.
С решение № 222/30.01.2015 г. по т.дело № 3466/2013 г. на ВКС, I т.о. по чл.290 ГПК е възприета практиката на ВКС, според която съдът по същество е длъжен да прецени всички събрани по делото доказателства, които са от значение за спора, да се произнесе по доводите на страните, и да основе решението си на приетите въз основа на тази преценка факти по делото и на закона, че това разрешение съответства на чл.235, ал.2 ГПК.
С решение № 157/11.02.2016 г. по т.дело № 3638/2014 г. на ВКС, I т.о., постановено по чл.290 ГПК е възприета практиката на ВКС, обективирана в решения, постановени по чл.290 ГПК, както и ТР № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС и е прието, че целта на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор,при което дейността на въззивната,аналогично на дейността на първата инстанция, е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на