5
5
Определение по т. д. № 968/12 г., ВКС, ТК, І-во отд.
Определение по т. д. № 968/12 г., ВКС, ТК, І-во отд.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 610
С., 10.07.2013 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, състав на първо отделение в закрито заседание на трети юни през две хиляди и тринадесета година в състав:
Председател: ТАНЯ РАЙКОВСКА
Членове: ТОТКА КАЛЧЕВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното от Председателя /съдията/ Т. Райковска т. д. № 968 по описа за 2012 год., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по постъпила касационна жалба от [фирма], [населено място] срещу въззивно решение № 1047/22.06.2012 г. по гр. д. № 23/2012 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 636/24.06.2011 г. по т. д. № 1395/2009 г. на СГС в обжалваната му част, с която касаторът е бил осъден да заплати на [фирма], [населено място] сумата 43 858 лв. на основание чл. 266 ЗЗД, във вр. с чл. 288 ТЗ, законната лихва върху тази сума, считано от 23.03.2009 г. до окончателното изплащане, както и мораторна лихва в размер на 3944,94 лв. за времето от 25.09.2008 г. до 23.03.2009 г. и разноските.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е порочно, поради необоснованост и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, изразили се в необсъждане на доказателствата, неправилно приложение на материалния закон – чл. 264, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и за непроизнасяне по въведено възражение за прихващане.
Ответникът по касационната жалба не заявява становище по допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима /с оглед изискванията за редовност/ – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
С обжалваното решение въззивният съд е възприел становището на първата инстанция за наличие на договорна обвързаност между страните от 20.11.2007 г. за изработване, доставка и монтаж от [фирма] на окачена фасада със светлинно 3D решение по одобрен проект за срок от 25 работни дни, считано от датата на приемане на поръчката при цена, съобразно чл. 8 от договора – 87 700 лв. и авансово заплащане на 50% от нея при сключване на договора.
Не се е спорило, че възложените СМР са индивидуализирани по вид и количество в офертата за проектиране, изработка и монтаж, както и че ответникът е заплатил на 21.11.2007 г. авансовата вноска от цената 52 620 лв. с включен ДДС. Изпълнението на договореното е било установено с приемо – предавателен протокол от 16.09.2008 г., в който е констатирано, че договорът е изпълнен, с изключение на декоративни метални дъги, свързващи окачената фасада със сградите, чиито носещи части вече са били монтирани към конструкцията на окачената фасада.
Експертизата е установила поставянето на носещите части и е констатирала, че в офертата към договора същите не са били включени, както и че в договора не е имало конкретна уговорка за вида на стъклото, което е следвало да се вложи във фасадата, нито офертата е съдържала информация за вида на стъклото.
Съдилищата са приели, че с подписване на приемо-предавателния протокол работата е била приета, както фактически, така и правно, а по отношение на забележката, свързана с неизпълнените декоративни метални дъги, то същата не следва да се тълкува като отказ за приемане на работата. Съдът е счел, че вземането на ищеца за заплащане на остатъка от стойността на изпълнените работи е станало изискуемо три дни след съставяне на приемо-предавателния протокол. Мотивирал е защо счита доводите на жалбоподателя, че задължението за плащане на възнаграждението става изискуемо след поправяне на изработеното, за неоснователни, като е приел, че същият не е поискал от изпълнителя отстраняване на недостатъци, предвид недоказване на този факт.
В тази връзка е коментирано упражненото чрез евентуално възражение за прихващане право да се иска присъждане на разходите за отстраняване на недостатъци. При определяне на дължимата престация, съдилищата са уважили направено от ответника възражение за прихващане със стойността на разходите, необходими за отстраняване на недостатъци в изпълнението до размер на 7 315 лв., като по отношение на други твърдяни недостатъци – появили се фуги между стъклените панели и пр. е счетено, че липсват доказателства за това, възложителят да е уведомил незабавно изпълнителя за тях, и на това основание не би могло да се ангажира отговорността по чл. 265 ЗЗД.
По останалите две други възражения за прихващане – с вземане за мораторна лихва за забава на възложените СМР и за стойността на проектирането, което било възложено, но не било изпълнено, въззивният съд подробно се е аргументирал защо приема тяхната неоснователност.
Настоящият състав на ВКС приема, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
По отношение на първия процесуалноправен въпрос, макар и общо формулиран, не може да се приеме за доказана основната предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касация. Съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, поставеният правен въпрос трябва да е конкретен и да е от значение за изхода на конкретното дело, т. е. да е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. В случая, действително е от значение въпросът за процесуалното задължение на въззивния съд да разгледа и обсъди всички възражения и въпроси, поставени от страните, но касаторът не е доказал наличието на основание по т. 1 на чл. 280 ГПК.
Визираното ППВС № 1/1953 г. наистина въвежда задължение на съда да отговори ясно и точно по въпросите, сложени по делото, но настоящото съдебно производство се провежда по правилата на ГПК, в сила от 01.03.2008 г. и по отношение на въззивното производство важат правилата на чл. 269 ГПК. Въззивният съд е обсъждал всяко едно от въведените възражения за прихващане и се е аргументирал защо приема тяхната основателност/ неоснователност. Не е налице отклонение и от формираната съдебна практика, свързана с възражението за прихващане /т. 6 на ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС/.
По отношение на т. 3 от изложението, макар че се визира материалноправен въпрос, такъв не е формулиран, а са изложени две правила относно лихвата между търговци и относно претендиране на неустойка, чиито размер би могло да нарушава добрите нрави. Не става ясно каква е връзката между тези постановки и разрешението, дадено от въззивната инстанция. Съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на Общото събрание на Г. и Търговска колегии на Върховния касационен съд, е необходимо поставеният правен въпрос да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение. Дори и да се приеме, че е налице поставен материалноправен въпрос в т. 3 на изложението и неговите подточки, то той е относим към правилността на фактическите изводи на апелативната инстанция, направени след преценка на релевантните доказателства по делото. При това, апелативният съд е счел, че претенциите в тази насока е следвало да бъдат доказани по вид и размер, а по отношение на неустойката по чл. 11 са изложени мотиви, че възражение за прихващане с вземане на възложителя за неустойка за забава по този текст на договора изобщо не е било направено. Недопустимо би било проверка за законосъобразност и обоснованост на обжалвания съдебен акт да се извърши в рамките на производството по селекция по реда на чл. 288, във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Поради това и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 1047 /22.06.2012 г. по гр. д. № 23/2012 г. на Софийски апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: