4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 611
гр. С., 21.07. 2016 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на втори юни две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: Д. ХИТОВА
Д. СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр.дело N 1985 по описа за 2016 година.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма], [населено място], чрез адвокат А. Л., срещу решение № 323 от 17.12.2015 г. по гр.дело № 440/2015 г. на Апелативен съд – Велико Т..
Ответницата С. Р. И. не е заявила становище.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение приема, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК поради следните съображения:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение, с което е потвърдено решение № 337 от 26.06.2015г. по гр. дело № 830/2014 г. на Русенски окръжен съд, с което на основание чл. 55, ал. 1, предложение 3 ЗЗД [фирма], [населено място] е осъдено да заплати на С. Р. И. сумата 27 997.65 лева – платена част от продажна цена по развален предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот и строителство № 21/20.08.2010 г., сключен между С. Р. И. и [фирма], [населено място], ведно със законната лихва, считано от 27.08.2014 г., до окончателното изплащане на сумата, както и 3 374.90 лева – разноски по делото.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил следния въпрос: „Следва ли въззивният съд да вземе предвид изложени доводи, в допълнение на вече подадена въззивна жалба, подадени в срока по чл. 262, ал. 1 ГПК, касаещи допустимостта на съдебното решение?”.
Цитираният въпрос не отговаря на характеристиките, определящи общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, като предпоставка за допускане на касационен контрол. За да постанови посоченият по – горе правен резултат апелативният съд е приел, че когато въззивната жалба е оставена без движение, не поради обстоятелството, че е бланкова, а с оглед на друго основание /в конкретния случай невнесена държавна такса и непредставен препис от жалба/, по подаденото уточнение на основанията за въззивно обжалване, след изтичане на срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, но преди изтичане на срока по чл. 262, ал. 1 ГПК, въззивният съд е длъжен да се произнесе само относно съдържащите се в него оплаквания за нищожност, недопустимост или неправилност поради нарушение на императивна материално – правна норма. Предвид така приетото правно разрешение съставът на въззивната инстанция е разгледал доводите за недопустимост на иска, констатирал е, че не са налице – приетия извод е, че съответствието между процесуалната и материално – правна легитимация касае спора по същество и не засяга допустимостта на иска, а е направил служебна проверка на спазването на императивни материално – правни норми. По тази категория разпоредби съдът е обсъдил довода на ответника по иска, че [фирма] е извършил непарична вноска на правото на собственост върху недвижими имоти и е приел, че доводът е неоснователен. Констатирал е, че предмет на непаричната вноска е обособена част от предприятието на [фирма], т.е. имуществен комплекс. Крайният извод на апелативния съд е, че липсват нарушения на императивни процесуално – правни норми, свързани с валидността и допустимостта на обжалвания съдебен акт, както и на императивни материално – правни норми, а неизтъкването на конкретни пороци, които да обуславят неправилност на решението на първостепенния съд в преклузивния срок за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК обуславя извод за правилност на първоинстанционното решение. По посочените решаващи мотиви касаторът не е поставил правен въпрос. Цитираният в приложението въпрос произтича от становище на жалбоподателя за непроизнасяне на апелативния съд по доводи, изложени в допълнение на въззивната жалба, засягащи допустимостта на съдебното решение. Както се отрази по – горе правните разрешения на въззивния съд не очертават хипотезата, съдържаща се във въпроса, тъй като решаващият състав на втората инстанция се е произнесъл по допустимостта на първоинстанционното решение. Общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК в случая не е налице, тъй като поставения в приложението въпрос не произтича от разрешения във въззивното решение. В тази връзка страната не е съобразила разясненията в т. 1 от ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на О. на ВКС, които обясняват общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, като въпрос, въведен по приети от въззивния съд правни разрешения, а не като въпрос, произтичащ от становище на страната. Неправилно касаторът се позовава и на решение по гр. дело № 348/2014 г. на състав на ВКС, І г.о. Касационното решение дава отговор на въпрос, който не е идентичен с поставения в настоящето приложение, а именно третира хипотеза, при която порокът на обжалваното решение е изразен във въззивната жалба чрез твърдение, без да се излагат мотиви. В този случай въззивният съд дължи произнасяне по жалбата, с формиране на изводи по съществото на спора. Въпросът в приложението очертава друга хипотеза – на допълнение към въззивна жалба по въпроси, засягащи допустимостта на първоинстанционното решение. По този въпрос касационното решение не обективира тълкувателни изводи. Позоваването на съдебна практика по чл. 290 ГПК по въпроси, неотносими към разгледаните от въззивния съд не релевира основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ето защо следва да се приеме, че с приложението жалбоподателят не е обосновал предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
В допълнение към изложеното следва да се има предвид и следното. Като е извършил служебно проверка относно спазването на правилата да допустимост на първоинстанционното решение, както и на спазването на императивни материално – правни норми въззивният съд е процедирал в съответствие с разрешенията в ТР № 1/09.12.2013 г. по т. дело № 1/2013 г. на О. на ВКС.
При направената служебна проверка относно допустимостта на въззивното решение, настоящият състав на ВКС не констатира данни за вероятна недопустимост на обжалвания акт. Въззивният съд е бил сезиран редовно с процесуално допустима претенция, въведена с редовна искова молба и е разгледал иска на предявеното основание. Д. на ответника по иска, сега касатор за нарушение на правилата за местна подсъдност третира относителна процесуална предпоставка, която не е от кръга на тези, за които се упражнява служебно контрол – абсолютните процесуални предпоставки. В случая отвод за неподсъдност на местната подсъдност не е направен надлежно /арг. чл. 119, ал. 3 ГПК/, което обосновава подсъдност на сезирания съд. Не са налице нарушения на правилата за допустимостта на производството, респективно не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
Предвид горните мотиви ВКС в настоящия си състав приема, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационен контрол на въззивното решение.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 323 от 17.12.2015 г. по гр.дело № 440/2015 г. на Апелативен съд – Велико Т..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: