О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 611
гр. София, 08.05.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето гражданско отделение в закрито заседание на шести март две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 697/2014 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационни жалби на П. К. С. и на [фирма], [населено място] срещу решение № 2079 от 22.10.2013 г. по гр. дело № 2944/2013 г. на Варненски окръжен съд, гражданско отделение, пети състав.
По касационната жалба на [фирма], [населено място]:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд /ВКС/ намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК поради следните съображения:
С цитираното въззивно решение в обжалваната част, с която исковете, предявени от П. К. С. против [фирма], [населено място] по чл. 344, ал. 1, т. 1 – 3 КТ са уважени, имуществения иск в размер на сумата 3612 лв. със законната лихва, считано от 31.07.2012 г. до окончателното изплащане на задължението, както и в частта, с която са присъдени разноски в полза на ищеца и по сметка на окръжния съд след отмяна на решение № 342 от 29.01.2013 г., допълнено с решение № 2045 от 26.04.2013 г. по гр. дело № 11064/2012 г. на Варненски районен съд е прието, че законосъобразността на уволнението по чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ остава недоказано от работодателя. За да постанови този резултат окръжният съд е приел, че не е налице приложеното от работодателя основание за прекратяване на трудовото правоотношение. Този извод е обоснован със съображения за разширяване на трудовите функции за длъжността „огняр”, изпълнявана от С. с новата длъжностна характеристика, утвърдена на 13.06.2013 г., налагащо въвеждането на по – високи изисквания за квалификация. Съдът е приел, че същите изисквания, съпроводени с промяна на трудовите функции създават основание за уволнение, но по чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ – съкращаване на щата поради трансформиране на длъжността в нова, макар и при запазване на наименованието.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси:
„Може ли работодателят да прекрати Т. с работник или служител на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ при въвеждане на нови изисквания за образование и квалификация за длъжност, която се заема от двама или повече работници или служители, от които един работник не отговаря на новите изисквания, при препокриване по съдържание на функционалните задължения и добавяне на задължение, което доразвива вече съществуващо, а не ново задължение, отразени в длъжностните характеристики /стара и нова/, и компетентен ли е съдът да се произнася каква квалификация налага нуждата на работата за дадена длъжност и дали има обективна необходимост от въведената промяна ;
Следва ли да се извърши съкращаване в щата на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 от КТ при припокриване по съдържание на функционалните задължение в длъжностните характеристики и добавяне на задължение, което доразвива вече съществуващото, а не ново задължение, като бройката не е единствена и без която част предприятието неможе да функционира, при условие, че работодателят е променил изискванията за образование и квалификация за заеманата длъжност и един от заемащите я не отговаря на новите изисквания ;
Компетентен ли е съдът да определя, че е налице промяна на трудовата функция, при препокриване по съдържание на функционалните задължения в длъжностните характеристики и добавяне на задължение, което доразвива вече съществуващо, а не ново задължение, към трудовите задължения, които са възложени на работника или служителя с възникване на Т. при подписването на трудовия договор”.
С първият въпрос по реда на цитирането им не се релевира основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпросът е поставен с оглед субективното становище на касатора, че не е налице трансформиране на процесната длъжност в нова. Правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК е само този, по който въззивният съд е формирал своите разрешения, а не въпрос, по който страната е поддържала вижданията си в процеса и съответно е изложила доводи. Виждането, че промяната в длъжността се свежда до препокриване по съдържание на функционалните задължения и добавяне на задължение, което доразвива вече съществуващо е защитна теза на ответника по исковете, по която не са изведени мотиви на съда. Липсата на изложен от касатора правен въпрос, по който са аргументирани изводи на съда е самостоятелно основание за недопускане на касационен контрол, а в случая страната не е обосновала и допълнителни основания по чл. 280, ал.1 ГПК, каквито биха били налице, ако в приложението се съдържаше съпоставка на правните разрешения на въззивния съд с тези по приложената съдебна практика. Касаторът е задължен да обоснове противоречивото разрешаване на правния въпрос чрез обосноваване на твърдението за отклонението на въззивния съд от практиката по чл. 280, ал.1, т. 1 или т. 2 ГПК /в този смисъл са разясненията в ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, които не са били съобразени от жалбоподателя/.
Вторият въпрос е формулиран по същия начин, както предходния въз основа на същото становище на страната и свързани с него доводи, които е поддържала, припокриващи се по съдържание с посочените по – горе, а разликата е единствено в относимостта на хипотезата към състава на чл. 328, ал. 1, т. 2, второ предложение КТ. В допълнение към вече изложените мотиви по първия въпрос следва да се има предвид още и съображението, че при наличието на основание по чл. 328, ал.1, т. 2, второ предложение КТ е без значение промяната на изискванията за образование и квалификация, тъй като съкращаването в щата е приложимия състав. Страната не е обосновала и допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като касационното решение по гр. дело № 1880/2009 г. на състав на ІV г.о. разрешава въпрос, различен от поставения и в хипотеза, различна от настоящата, а позоваването на решение по гр. дело № 3892/2008 г. на друг състав на същото отделение е правно несъстоятелно, предвид наличието на задължителна практика по чл. 290 ГПК, с която въззивният съд се е съобразил. Липсата на допълнителни основания по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 2 ГПК следва и от отсъствието на изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което да е въведено съпоставяне на разрешенията във въззивното решение и приложената практика. Последната е само цитирана и то като съдебни актове, без да е отразено, в какво страната намира отклонението на окръжния съд от решенията, на които се позовава.
Третият въпрос е развит отново в хипотезата, отговаряща на становището на страната, без оглед разрешенията на окръжния съд. Въпросът се основава на довод, че не е налице промяна в длъжността, който не е приет за доказан във въззивното производство от съда, а неговото установяване в настоящето производство е недопустимо, тъй като засяга оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не се разглеждат по реда на чл. 288 ГПК. Ето защо правният въпрос по чл.280, ал.1 ГПК не може да се поставя в хипотеза, произтичаща от становище на страната или от нейните оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК. Не са обосновани и допълнителни основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като не е посочена неправилна или неактулна съдебна практика, съответно насоката, в която следва да бъде развита според касатора или непълни, неясни или противоречиви разпоредби при липсата на практика, за да бъде създадена съдебна практика по тълкуването им / в този смисъл са разясненията в т. 4 от ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС/.
Предвид изложеното следва да се приеме, че по касационната жалба на ответника по исковете не е релевирано и обосновано приложно поле на основания по чл. 280, ал.1 ГПК, което има за последица недопускане на касационен контрол.
По касационната жалба на П. К. С.:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. ВКС намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК поради следните съображения:
Предмет на жалбата е цитираното въззивно решение в обжалваната част, с която искът на С. по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ е отхвърлен за разликата между 3612 лв. и 4824 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 31.07.2012 г. до окончателното изплащане на задължението, като първоинстанционното решение е потвърдено в тази част, включително в частта, с която на основание чл. 78, ал. 3 ГПК са присъдени разноски в полза на ответника по исковете в размер на сумата 107.53 лв., а също така и в частта, с която въззивният съд е присъдил разноски в полза на ответника по исковете в размер на сумата 108.03 лв. за въззивното производство. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че ищецът е останал без работа през периода по чл. 225, ал. 1 КТ. С оглед трудовото възнаграждение за последния пълен отработен месец – м. февруари 2010 г. съдът е определил обезщетение по чл.225, ал.1 КТ в размер на сумата 4334.40 лв., от която е приспаднал изплатеното на ищеца обезщетение по чл. 220, ал. 1 КТ-722.40 лв. и е присъдил сумата 3612 лв.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпроси, квалифицирани от касатора, като материалноправни, както следва: „какъв е начина и как следва да бъде формирана базата за определяне размера на брутното трудово възнаграждение, върху което се изчислява и определя обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ, при уважаване на главния иск по чл. 344, ал.1, т. 1 и този по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ; следва ли съдът да приеме заключението на вещото лице, без да го обсъди с другите доказателства по делото; в случай на неточно изпълнение на задължението на работодателя да спази установения в КТ едномесечен срок на предизвестие, по см. на чл. 63, ал. 1 ЗЗД, допустимо ли е той да черпи права от него, при отмяна на издадената от него уволнителната заповед, като незаконна, въз основа на направено с писмения отговор срещу предявения иск, възражение за прихващането на изплатеното обезщетение срещу обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ; допустимо ли е срещу дължимото и определено от съда обезщетение по чл.225, ал. 1 КТ, да бъде съдебно прихванато срещу изплатеното от работодателя парично обезщетение за неспазен срок на предизвестието, щом то е обусловено от законно основание – чл. 220, ал. 1 КТ, без да е зачетен неговия характер и правна природа; следва ли да бъде компенсирано насрещното вземане на работодателя за изплатено обезщетение за неспазен срок на предизвестието по чл.220, ал.1 КТ срещу обезщетението по чл.225, ал.1 КТ, в предметния обхват на чл.271, ал. 1 КТ, щом то е получено добросъвестно; допустимо ли е въобще да бъде извършено съдебно прихващане на вземане на работодателя срещу вземане за обезщетение, заместващо трудово възнаграждение, щом върху него не се допуска предварително изпълнение и без дадено от работника или служителя съгласие”.
С първия по реда на цитирането въпрос касаторът не е обосновал основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Във въззивното решение е прието, че обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ се определя въз основа на брутното трудово възнаграждение за месеца, предхождащ уволнението или последното получено от работника или служителя месечно брутно трудово възнаграждение. С това разрешение въззивният съд не се е отклонил от правните разрешения в приложената практика. Касаторът не обосновава противоречиво разрешаване на този въпрос и с решението по гр. дело № 140/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о. В него е прието, че допълнителното трудово възнаграждение се включва в брутното трудово възнаграждение, ако има постоянен характер, но в случая съдът не го е включил именно, защото е приел, че няма постоянен характер. Дали процесното допълнително възнаграждение има постоянен характер е фактически въпрос и несъгласието на касатора с изводите на съда засягат оплаквания по чл.281, т. 3 ГПК, които не се разглеждат по реда на чл.288 ГПК, но не и основания по чл.280, ал.1 ГПК. Следващият по реда на цитирането въпрос е поставен във връзка с оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК /твърдение за необоснованост на изводите на въззивния съд при обсъждане на доказателствата/, които не се разглеждат в настоящето производство, а са предмет на производство по чл.290 ГПК, ако бъде допуснат касационен контрол. С третият по реда на цитирането въпрос /обозначен с 2.1./ не е релевирано основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд не се произнасял по него /както между впрочем констатира и жалбоподателя в приложението си/. Въпрос, по който въззивният съд не се е произнесъл и формирал правни разрешения не формира общо основание по чл. 280, ал.1 ГПК / в този смисъл са разясненията в цитираното ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК, т. 1/. Липсата на поставен правен въпрос, по който съдът да се е произнесъл е самостоятелно основание за недопускане на касационно обжалване, без да бъдат обсъждани допълнителните основания, свързани с цитираните от касатора решения на ВКС, които не релевират допълнителни основания и поради това, че съдържат отговори на други въпроси. Последните три въпроса по реда на цитирането, /обозначени в приложението с 2.2 а/, б/, в/ засягат допустимостта на компенсирането на обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ с обезщетението по чл. 220, ал. 1 КТ, но с поставянето им страната не е обосновала приложно поле на чл. 280, ал.1, т. 1 КТ, тъй като не е аргументирано общо основание. Касаторът е въвел въпросите за компенсирането на обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ с обезщетението по чл.220, ал. 1 КТ в хипотезите: „без да е зачетен неговия характер и правна природа”; на добросъвестно получено обезщетение по чл. 220, ал. 1 КТ; на „вземане за обезщетение, заместващо трудово възнаграждение, щом върху него не се допуска предварително изпълнение и без дадено от работника или служителя съгласие”. Тези хипотези не са разглеждани от въззивния съд, респективно не са формирани правни разрешения, за да се преценява отклонение от съдебната практика. Освен това посоченото касационно решение по гр. дело № 251/2012 г. на ВКС, ІV г.о. не дава разрешение на въпросите, по които се е произнесъл въззивният съд по иска по чл.344, ал.1, т. 3 КТ, а на други правни въпроси /допустимо ли е прихващане срещу вземане за трудово възнаграждение, върху което не се допуска предварително изпълнение и без съгласие на работника/ или не е налице идентитет на въпросите и разгледаните спорове, при което положение не е налице и противоречиво разрешаване на въпроси.
В приложението са поставени и въпроси, квалифицирани от касатора, като процесуалноправни, а именно: „за задължението на въззивната инстанция, като инстанция по същество, да обсъди всички относими към спора доказателства в тяхната съвокупност, заедно и поотделно; какво е съдържанието на мотивите на въззивния съд; следва ли работодателя да носи доказателствена тежест в процеса, което да е съответствие с изискването на чл. 63, ал. 2 ЗЗД, щом претендира за прихващане на изплатеното обезщетение за неспазен срок на предизвестието”. По първия от цитираните въпроси жалбоподателят не е обосновал приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като доводите му се основават на твърдение за нарушение по чл. 281, т. 3 ГПК, което не се разглежда в производството по чл. 288 ГПК, а в производство по чл. 290 ГПК, ако бъде допуснат касационен контрол. Поради това и с цитираната практика не е обосновано допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Допълнителното основание предпоставя релевирането на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като представлява предвидена в закона хипотеза, при която се проявява общото основание. За това липсата на общо основание е самостоятелна предпоставка за недопускането на касационно обжалване. По втория от посочените въпроси касаторът се позовава отново на нарушение по чл. 281, т. 3 ГПК, което не се разглежда в настоящето производство, поради което не релевира основание за допускане на касационен контрол. И по двата въпроса страната не е разграничила основанията по чл.280, ал. 1 ГПК от тези по чл. 281, т. 3 ГПК, съгласно разясненията в цитираното ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК, поради което не е обосновала приложно поле на основанията за допускане на касационен контрол. По третият и последен въпрос от „процесуалноправните въпроси”, цитирани по – горе въззивният съд не се е произнесъл в посочената от касатора хипотеза, съответно не е формирал правни разрешения, които да бъдат съпоставени с приложената практика. Последната е формирана от решения, по които не са разглеждани въпроси, по които се е произнесъл въззивният съд. Ето защо и с тези въпроси страната не е релевирала основания за допускане на касационно обжалване.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени и следните въпроси: „налице ли е формално заобикаляне на закона от страна на въззивния съд, което да е в нарушение на концепцията за справедливост и обективност на съда, попадащо в предметния обхват на чл. 6, т. 1 от ЕКЗПЧОС; подценени ли са някои относими обстоятелства, при прилагане принципа за справедливост, което да противоречи на чл. 7, ал. 2 ЗСВ и на чл. 6, т. 1 от Конвенцията”. По цитираните въпроси касаторът не е обосновал приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е обвързал въвеждането им с конкретни правни разрешения на въззивния съд, а освен това не е въвел и аргументирал допълнителни основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК от твърденията на касатора и от сочените от него факти и обстоятелства /в този смисъл са разясненията в ТР № 1/2009 г., т. 1 на ОСГКТК на ВКС/, поради което при липсата им не се допуска касационно обжалване.
В допълнение към изложеното следва да се има предвид, че касаторът не е изложил основания по чл. 280, ал. 1 ГПК относно въззивното решение в частта за разноските, а е изложил основания по чл. 280, ал. 1 ГПК относно определение № 3878, постановено в закрито заседание на 21.12.2013 г. по гр. дело № 2944/2013 г. на въззивния съд. Това определение не се разглежда по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, а по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК, поради което поставените в приложението въпроси не следва да се обсъждат в настоящето производство. С оглед на всичко изложено по – горе следва да се приеме, че касаторът не е обосновал приложно поле на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, което има за последица недопускането на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част и по подадената от него жалба.
Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2079 от 22.10.2013 г. по гр. дело № 2944/2013 г. на Варненски окръжен съд, гражданско отделение, пети състав в обжалваните части.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: