О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 612
София, 01.06.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на първи юни две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №500/2017 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№34183/12.12.2016 г., подадена от адвокат Д. Г. – процесуален представител на С. Н. Н. от [населено място], против решение №1281/26.10.2016 г. по гр.д.№1199/2016 г. по описа на Варненския окръжен съд, г.о.
С обжалваното решение е потвърдено решение е потвърдено решение №1843/12.5.2016 г. по гр.д.№2180/2016 г. по описа на Провадийския районен съд, V състав, в частта, с която е отхвърлен искът на С. Н. Н. от [населено място] против [фирма] – [населено място], [община], област В., за сумата 4798,89 лева – горница над присъдените 583,61 лева до общо претендираните 5382,50 лева, представляващи обезщетение при командировка, начислено за периода от 20.10.2014 г. до 07.3.2015 г. включително, и поради уважено възражение за прихващане на [фирма] срещу С. Н. Н. за сумата 4147,46 лева, представляваща обезщетение за допусната липса, по реда на чл.207, ал.1, т.2 КТ, както и в частта, с която [фирма] е осъдено да заплати на С. Н. Н. сумата 54,22 лева, представляваща извършени разноски.
Въззивната инстанция е приела, че исковете са основателни, тъй като е в тежест на ищеца е да установи наличието на валидно трудово правоотношение с ответника в твърдяните параметри, за процесния период, от което е възникнало задължение за работодателя за заплащане на търсените суми, представляващи командировъчни средства. Прието е, че в тежест на ищеца е да установи наведените по иска доводи.
Изхождайки от разпоредбата на чл.121, ал.1 КТ окръжният съд е стигнал до извод, че командироването представлява изпълнение на трудови операции, съставляващи с оглед на индивидуалното трудово правоотношение, конкретна трудова функция, но извън мястото на постоянна работа, като за покриване разходите на командированите лица в чужбина се изплащат дневни и квартирни пари в размери и валути, съгласно приложение № 2 към същата, като е допустимо и изплащане на друга валута в нейната равностойност по курса на БНБ в деня на плащането (чл. 15, ал. 1 Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина, приета с ПМС № 115/2004, ДВ бр.50/2004, в сила от 1.07.2004 г.).
Прието е и, че от събраните по делото доказателства се установява, че през процесния период страните са в трудово правоотношение в твърдяните параметри, за изпълнение на задълженията си по което въззивникът е командирован за извършване на вътрешноевропейски превоз с товарен автомобил с прикачено ремарке, за времето от 20.10.2014 год. до 07.03.2015 год. Прието е и, че от представените пътни листове се установява и факта на изпълнение на възложената задача, в рамките на посочения период, поради което за въззивника е възникнало правото да получи обезщетение при командироване за дневни разходи, чийто размер съобразно заключението на вещото лице възлиза 10631.07 лева, от която сума на служителят са изплатени 5900.00 лева, или размерът на неизплатеното обезщетение възлиза на 4731.07 лева, а за горницата над тази сума до пълния заявен размер от 5382.50 лв. претенцията е недоказана.
По възражението за прихващане са изложени следните изводи:
„Разпоредбата на чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ регламентира правото на работодателя да претендира обезщетение за причинената му вреда, когато същата произхожда от липса причинена от работник или служител, на когото като трудово задължение е възложено да събира, съхранява, разходва или отчита парични или материални ценности. За да се ангажира отговорността на работника или служителя на посоченото основание, в тежест на работодателя е да установи кумулативното наличие предпоставки, а именно – наличие на трудовоправни отношения между страните, по силата на които служителят заема отчетническа длъжност; наличието на липса, а в тежест на работника (отчетника) е да обори презумпцията че същата е причинена от него или по негова вина, като установи, че не е причинил липсата или че не я е причинил виновно. Прието е, че служителят, натоварен със задължения по съхраняване и отчитане на материални ценности на работодателя, дължи пълна обезвреда на констатираните липси в повереното му за стопанисване чуждо имущество. „Липсата” по смисъла на чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ представлява вреда с неустановен произход (така и Решение № 232/ 20.03.2009г. на ВКС по гр.д. №2716/2008г., IV г.о. и др.). Смисълът на тази отговорност е да обезпечи претърпяни от работодателя щети, причината за настъпването на които не може да бъде установена. Доколкото в такъв случай работодателят не може да предяви притезанието си към конкретния причинител законът презумира, че отчетникът, с оглед естеството на трудовите си задължения, следва да понесе имуществената тежест за обедняването на работодателя. В контекста на изложеното отчетническата функция на служителя и недостигът на имуществени активи по неустановени причини са иманентни и следователно безусловно изискуеми белези на този вид дълг, липсата на някои от които има за последица отпадане на отговорността (Решение № 56/ 10.03.2010 г. на ВКС по гр.д. № 540/ 2009 г., III г. о.).“.
Изложени са съображения ,че в случая е установено, че „по силата на валидно трудово правоотношение в процесния период, ищецът заема длъжността „шофьор“ в ответното дружество като трудовата му функция е включвала и отчетнически елемент във връзка с разходването и отчитането на стоково-материални ценности, собственост на работодателя.
На следващо място от експертното заключение, което съдът намира за обективно и компетентно дадено и му дава вяра изцяло като съответстващо на останалите доказателства, включително със съставените от служителя пътни листи, се установява наличието на липса, а именно: 2163.84 л. гориво на стойност 0.98 евро/ литър или на обща стойност 4147.46 лева.
Изводът за наличие на липса се налага с оглед данните от представените отчетни документи за началното количество гориво, с което е зареден автомобила, зареденото количество по време на командировката, както и количеството с което е върнат, което от своята страна сочи, че закупеното в периода дизелово гориво е действително изразходвано.
Неприложимо в случая е ограничението на чл. 272, ал. 1 КТ, с оглед извършеното разграничаване в хипотезата на чл. 215 КТ на вземанията за трудово възнаграждение и обезщетенията при командировка. Независимо, че и двете произтичат от трудовото правоотношение, с първото се възмездява престирания труд, а с второто – извършените извънредни лични разходи на работника или служителя във връзка с изпълнение на трудовите функции извън постоянното място на работа.
Изложеното обосновава извод за частична основателност на възражението за прихващане, а именно: за сумата от 4147.46лв., представляваща обезщетение за нанесена от ищеца на ответното дружество имуществена вреда – липса, в резултат на неправомерни действия на ищеца по отчитането на изразходено гориво в повече от действителните разходни норми на автомобила за периода 20.10.2014 г. до 07.03.2015 г. Следователно въззиваемият трябва да бъде осъден да заплати на въззивника сумите 583.61 лв. – обезщетение при командировка, на основание чл. 215 КТ, при уважено възражение за прихващане за сумата от 4147.46 лв., представляваща обезщетение за допусната липса, по реда на чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ.“.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че обжалваното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване, по следните въпроси: 1.Длъжен ли е въззивният съд да направи нов доклад по делото, при несъгласие с дадените указания от първоинстанционния съд, с оглед точното приложение на разпоредбата на чл.146, ал.1, т.4 и ал.2 ГПК, изискваща съдът да даде указания на страните за кои от твърдените факти не сочат доказателства и кои не са нуждаят от доказване при спор за отговорност за вреди, причинени от липси и при констатация направена, макар и не съгласно правилата на ЗСч ?, 2. Кой е приложимият нормативен акт – Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина, приета с ПМС №115/2004 г.(ДВ, бр.50 от 2004 г., в сила от 01.7.2004 г.), или Наредбата за служебните командировки на шофьорите и стюардесите в чужбина при международни автомобилни превози на товари и пътници/НСКШСЧМАПТП/, приета с ПМС №40/02.7.1987 г., изм. С писмо №04-18-0118 от 04.12.1996 г. на МФ ?, и 3. От представените от страна на [фирма] писмени доказателства и най-вече длъжностната характеристика на ишеца, като водач на товарен автомобил, може ли да се изведе извод, че ищецът е имал отчетнически функции по смисъла на чл.207, ал.1, т.2 КТ ?
Като основания за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване се сочат разпоредбите на чл.280, ал.1, т.т.1 – 3 ГПК и се прилагат две решения на ВКС по чл.290 ГПК.
Ответникът по касационната жалба [фирма] – [населено място], [община], област В., не заявява становище в настоящото производство.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба и изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл.280 ГПК намира, че жалбата е подадена в законния срок. За да се произнесе по допускане на въззивното решение до касационно обжалване съдът взе предвид следното:
Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Изложението не отговаря на приетото с т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Не е налице основание за допускане на обжалваното решение по първия от поставените въпроси. Този въпрос е разрешен с т.2 от ТР №1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№1/2013 г. на ВКС ОСГТК, а именно че „Въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания.“
От друга страна, оплакване в посочения смисъл не е направено с въззивната жалба на ищеца и такъв въпрос не е обсъждан във въззивното производство.
Не е налице основание за допускане на обжалваното решение по втория от поставените въпроси. Този въпрос е бил безспорен, както в първоинстанционното, така и във въззивното производство. Повече от ясно е, че приложима е първата посочена от касационния жалбоподател наредба, приета с ПМС №115/2004 г., обн. ДВ, бр.50/2004 г. От друга страна твърдението за приложимост на приета, с ПМС №40/02.7.1987 г. Наредба за служебните командировки на шофьорите и стюардесите в чужбина при международни автомобилни превози на товари и пътници е неоснователно, тъй като с посоченото постановление такава наредба не е приета, а е приета Наредба за служебните командировки и специализации в чужбина, която е отменена с отмяната на постановлението. Освен това посочената във въпроса втора наредба не е обнародвана в Държавен вестник, поради което няма нормативен характер – аргумент от чл.5, ал.5 от Конституцията на Република България.
Не е налице основание за допускане на обжалваното решение по третия от поставените въпроси, тъй като същият е фактически.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване на въззивно решение №1281/26.10.2016 г. по гр.д.№1199/2016 г. по описа на Варненския окръжен съд, г.о.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: