6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№612
Гр.С., 12.12.2017г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в закрито заседание на девети октомври през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: В. Н.
К. Г.
при секретаря …………….., след като изслуша докладваното от съдия К., т.д.№ 1212 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 15/12.01.2017г. по в.т.д. № 447/2016г. на Софийския апелативен съд, с което е отменено решение № 1517/18.09.2015г. по т.д. № 1318/2014г. на Софийския градски съд и касаторът е осъден на основание чл.127, ал.2 ЗЗД да заплати на Гаранционния фонд, [населено място] сумата в размер на 565 533,76 лв. ведно със законната лихва от 04.03.2014г. до окончателното й изплащане.
Касаторът [фирма] поддържа, че въззивното решение е недопустимо в частта за лихвите, а в останалата си част – неправилно поради нарушение на процесуалния и материалния закон. Допускането до касационно обжалване обосновава с наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК.
Ответникът Гаранционен фонд оспорва жалбата. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че фактическата обстановка по спора е установена правилно и в тази част е препратил към мотивите на първоинстанционния съд. С присъда от 18.03.2011г. по нохд. № 628/2009г. Старозагорският окръжен съд е признал за виновен А. С. за виновен в това, че на 06.03.2009г. в [населено място] при управление на автобус е нарушил правилата за движение по пътищата и е причинил смъртта на повече от едно лице, сред които и П. П., Ив. Е., Пл. Т. и Т. Ч.. С решение от 09.04.2013г. по т.д. № 13157/2011 г. на СГС Гаранционният фонд е осъден да заплати на Цв. и Вл. Е. сумата от по 125 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, настъпили вследствие от смъртта на Ив. Е., ведно със законната лихва от 26.09.2009г. до окончателното изплащане на основание чл. 226 и чл.288, ал.7 КЗ (отм.). С решение по гр.д. № 2215/2013г. САС е отменил в частта, с която е присъдена законна лихва от 26.09.2009г. и са отхвърлени исковете за законна лихва от тази дата до 23.10.2009г., като в останала част решение е потвърдено и е вляло в сила на 24.11.2014г. С преводно нареждане от 02.12.2013г. за сумата от 377 591,88 лв. (250 000 лв. главници и 105 706,18 лв. лихви) Гаранционният фонд е платил сумата по сметка на ЧСИ по образуваното изпълнително дело.
С решение по гр.д.№ 13159/2011г. СГС е осъдил Гаранционния фонд да заплати на М. и Т. Т. по 125 000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие на смъртта на сина им – Пл. Т. ведно със законните лихви от 24.10.2009г. до окончателното им изплащане, като решението на СГС е потвърдено от САС с решение по в.гр.д. № 3087/2013г., влязло в сила на 27.02.2015г. Гаранционният фонд е представил доказателства, от които е видно, че на 17.01.2014г. главниците общо в размер на 250 000 лв., както и законните лихви – 108 969, 03 лв., или общо – 376 429, 48 лв. са платени по сметка на ЧСИ.
С решение по гр.д. № 13160/2011г. СГС осъдил Гаранционния фонд да заплати на В. Д. и Г. Ч. сумите от по 125 000 лв. неимуществени вреди от смъртта на сина им Т. Ч. ведно със законната лихва от 26.09.2009г. до окончателното им изплащане. САС с решение по в.гр.д. № 1373/2013г. е отменил посоченото решение в частта, с която Гаранционният фонд е осъден да заплати законна лихва от 26.09.2009г. до 23.10.2009г., като е оставил в сила първоинстанционното решение в останалата му част, което е влязло в сила на 27.02.2015г. Гаранционният фонд е представил доказателства, че е изпълнил съдебно признатите задължения на 30.09.2013 г. в размер на 250 000 лв. – главници, и 101 609, 26 лв. – законни лихви, както и разноски в размер на 13 200 лв., или общо сумата от 277 467, 69 лв. чрез превод по сметка на ЧСИ.
Първоинстанционният съд е приел за установено, че между [фирма] и собственика на лекия автомобил, с който е причинено увреждането, е сключен договор за застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, обективирана в полица № 085080178244/26.11.2008г., като срокът на действие е от 01.01.2009г. до 31.12.2009г. От заключение на в. л. Й. Й. по допуснатата авто-техническа експертиза СГС е установил, че на 06.03.2009г. автобусът, управляван от А. С., се е движел по първокласен път I-5-източна дъга на околовръстния път на [населено място] със скорост около 108 км/ч, като в района е действал пътен знак за ограничение на скоростта до 50 км. В същото време от насрещния път – [улица]в посока към [населено място] се движел лек автомобил, управляван от П. П., със скорост около 23,8 км./ч., който предприел пресичане на главния път. Водачът на автобуса, когато се е намирал на 72,9 м. преди удара, е възприел лекия автомобил като опасност и е задействал аварийно спирачната уредба. Последвал е удар между двете превозни средства. Вещото лице приема още, че водачът на лекия автомобил е имал възможност да предотврати произшествието, ако е спрял на стоп линията, а водачът на автобусът – ако се е движел със скорост 50 км./ч., съгласно действащия знак, или ако е запазил праволинейното си движение в лентата, предназначена за направо.
Въззивният Софийски апелативен съд е приел, че спорният въпрос е: дали при ПТП, осъществено по вина на двама извършители, Гаранционният фонд и застрахователят по застраховка „Гражданска отговорност“ на единия от делинквентите са солидарно задължени лица, съответно дали при плащане на цялото обезщетение от страна на Гаранционния фонд той се суброгира в правата на делинквента, чиято отговорност е покрил и чието задължение е платил, срещу съделинквента и неговия застраховател [фирма]. В обжалваното решение решаващият състав се е произнесъл в смисъл, че при съпричиняването на вредоносен резултат от двама делинквенти се поражда солидарна отговорност само за причинителите на вредата съгласно чл. 53 ЗЗД, но не и за техните застрахователи поради липсата на изрично предвидените в чл.121 ЗЗД предпоставки за възникване на солидарност. В отношенията с пострадалия обаче отговорността на застрахователите не е разделна, защото застрахователят отговаря за всичко, за което отговаря и застрахованият – делинквент, като обемът на отговорността му е ограничен единствено до застрахователната сума (чл.223, ал.1 КЗ /отм./). Ето защо увреденият има право да претендира пълно обезщетение спрямо всеки един от причинителите, както и спрямо всеки един от застрахователите им, респ. от Гаранционния фонд. При плащане на цялото обезщетение от един от делинквентите или от един от застрахователите, платилият има право да получи от останалите съделинквенти частта, която надвишава неговата част (чл.127, ал.2 ЗЗД), като се отчете приносът на всеки при увреждането. Решаващият състав на въззивния съд е приел, също така че платилият цялото обезщетение застраховател/Гаранционен фонд може да се суброгира в правата на застрахования не само срещу съделинквента, но и срещу неговия застраховател, тъй като разпоредбата на чл.74 ЗЗД определя, че платилият чуждо задължение, когато има правен интерес от това, встъпва в правата на кредитора. По тези съображения при наличие на съпричиняване на вреди при равно участие на двамата делинквенти П. и С. и репариране на тези вреди само от Гаранционния фонд, на последния е признато регресно право срещу П. и неговия застраховател [фирма] за половината от платената сума, т. е. че предявеният иск с правно основание чл. 127, ал. 2 ЗЗД за сумата в размер на 565 533, 76 лв. е основателен.
Настоящият състав на ВКС намира, че са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.
Касаторът поставя следните въпроси: 1.„Съдът длъжен ли е при формиране на правните си изводи при решаване на спора да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото и да обсъди всички доводи на страните?“. Твърди, че апелативният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по решение № 331/04.07.2011г. по гр.д. № 1649/2010г. на IV г.о., решение № 36/24.03.2014г. по т.д. № 2366/2013г. на II т.о., решение № 99/22.02.2011г. по гр.д. № 1863/2010г. на IV г.о., решение № 126/09.05.2011г. по гр.д.№ 421/2009г. на IV г.о. и решение № 217/09.06.2011г. по гр.д. № 761/2010г. на IV г.о.
Въпросът е поставен във връзка с твърденията, че въззивният съд е променил правната квалификация на иска и не е разгледал възраженията срещу претендираните вземания и възраженията за давност. Настоящият състав на ВКС констатира, че касаторът е заявил в първоинстанционното производство възражение за погасяване на вземането по давност, което не е обсъдено от апелативния съд в обжалваното решение. Това налага допускане на касационното обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка съответствието на въззивното решение с практиката на ВКС. По отношение на конкретизираните възражения на касатора, съдът ще се произнесе с акта по същество, като евентуално се съобрази и решение № 147/12.11.2014г. по т.д.№ 3708/13г. на ВКС, ІІ т.о.
2. „Съдът обвързан ли е от търсената защита, заявена в петитума на исковата молба?“. Сочи се основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие на обжалваното решение с решение № 264/17.11.2015г. по гр.д. № 1227/2015г. на III г.о.
Въпросът е поставен с оглед началната дата, от която е присъдена законната лихва върху претендираната сума – 04.03.2014г., а не от датата на конституиране на [фирма] като ответник по иска. Касационното обжалване следва да се допусне за проверка вероятната недопустимост на въззивното решение.
3.„Изплащайки обезщетение по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилисите“ на основание чл.288 КЗ /отм./, Гаранционният фонд чуждо задължение ли плаща и такова плащане обуславя ли суброгация по чл. 74 ЗЗД срещу застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на друг водач, също отговорен за настъпване на процесното ПТП?“. Обосновава се разбирането, че САС е действал в противоречие с практиката на ВКС решение № 207/24.02.2010г. по т.д.№ 578/2008г. на II т.о., съответно че въпросът се решавал противоречиво от съдилищата: решение № 902/30.06.2003г. по гр.д. № 1681/2002г. на V г.о. Касаторът е изразил становище, че произнасянето на ВКС по поставените въпроси би допринесло за правилното тълкуване и приложение на закона от съдилищата и развитието на правото в тази насока, както и че тук приносът в тълкуването би осигурил разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите.
По тези въпрос съществува практика на ВКС по решение № 121/18.09.2014г. по т.д.№ 2859/13г. на І т.о. и решение № 203/09.03.2017г. по т.д.№ 3537/15г. на І т.о. и въззивното решение не е постановено в отклонение от тази практика, поради което не са налице основания за допускане на касационно обжалване по този въпрос.
По изложените съображения касационното обжалване следва да се допусне за проверка допустимостта на въззивното решение в частта за присъдената законна лихва и на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка съответствието на обжалваното решение с практиката ВКС по въпроса за задължението на въззивния съд за обсъди всички възражения и доводи на страните.
На основание чл.18, ал.1, т.2 от Т. по ГПК касаторът [фирма] следва да внесе държавна такса в размер на 11389,74 лв. по сметка на ВКС.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 15/12.01.2017г. по в.т.д. № 447/2016г. на Софийския апелативен съд.
УКАЗВА на касатора [фирма], [населено място] в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото вносен документ за заплатена държавна такса по сметка на ВКС за разглеждане на касационната жалба в размер на 11389,74 лв., като в противен случай производството по делото ще бъде прекратено.
Да се изпрати съобщение на касатора с указанията.
След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя на І т.о. за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок – да се докладва за прекратяване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.