5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 613
гр. София, 25.07.2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на тридесети май през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
като разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 1390/2019 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Х. П. Х., приподписана при условията на чл. 284, ал. 2 ГПК от адв. К., срещу решение № 10/11.01.2019 г. по гр. д. № 1272/2018 г. на Окръжен съд – Стара Загора.
Ответникът Танка Г. Х. не е подалa писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение в ЧАСТТА, в която е потвърдено решение № 441/30.04.2018 г. по гр. д. № 4527/2017 г. на Районен съд – Стара Загора в частта за отхвърляне на предявения от касатора против Танка Х. иск по чл. 59, ал. 9 СК за изменение на постановените при развода мерки за упражняване на родителските права по спрямо малолетното на страните дете П. Христианов Х., родено на 26.12.2007 г., с предоставяне упражняването им от бащата, определяне местоживеенето на детето при бащата, определяне режим на лични отношения на детето с майката и осъждането й да му заплаща месечна издръжка.
Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е приел, че детето П. Х. е имало установено местожителство при майката, съгласно решението на съда относно упражняването на родителските права. За детето са полагани всички необходими грижи, осигурена му е адекватна материална среда и му е оказвана емоционална подкрепа. След срещите с бащата в определения режим на лични контакти, П. Х. се е чувствал разстроен, изнервен и е имал нужда от период на адаптация. След нарушаването на режима на лични контакти от страна на бащата през лятото на 2017 г. и отказът му да го върне на майката у детето се наблюдава Синдром на родителско отчуждение, Разстройство в адаптацията и Конфликт на лоялност. Установено е, че отчужденият родител е Танка Х., а отчуждаващият родител е Х. Х., като е нарушена привързаността на детето към майката и е налице манипулирането му от страна на бащата. Обсъждането на заключението на първоначалната комплексна психолого – психиатрична експертиза е дало основание на съда да приеме наличие на необходим родителски капацитет и у двамата родители, за да полагат адекватни грижи за детето. Отчетено е обаче становището на вещите лица, че в резултат на проява на биологични, психологични и социални причини, вероятно многобройни, у детето се наблюдава повишена тревожност, което генерира проблеми със съня. Съдът е приел, че силен причинен фактор за разстройството в адаптацията на детето е привързаността му към майката. При анализ на данните от представения пред въззивната инстанция социален доклад е установено, че в резултат на адекватната работа на социалните работници и специалисти по време на престоя на детето в специализирания Център (за настаняване от семеен тип за деца без увреждания) то е преодоляло Синдрома на родителско отчуждение към майка си и емоционалната им връзка е възстановена. Въззивната инстанция е приела, че макар и установен от заключението на назначената нова комплексна психолого – психиатрична експертиза, Синдромът на родителско отчуждение у детето, породен този пък от майката, не е така силно изявен и проявните му форми са различни от тези по първоначално констатирания Синдром на отчуждение към майката. Обосновано е разбирането, че отсъстват негативни емоции на детето към бащата, каквито са се наблюдавали преди – по отношение на майката, липсва прекъсване на комуникацията с бащата и емоционалната връзка му връзка с детето не е съществено нарушена – то контактува спокойно и безпроблемно с баща си, с бабата и дядото по бащина линия, няма негативно отношение към бащата и неговите роднини. Изложени са съображения, че дори и да се приеме за наличен, този Синдром на родителско отчуждение към бащата е изразен в по – слаба степен, спрямо отчуждението от майката, като е изведено, че това се дължи вероятно и на поведението на бащата и неговите роднини да следят, записват и контролират детето по време на престоя му в социалното заведение. Неосъществяваното на лични срещи на детето с баща му е възприето да се дължи негови (на детето) ангажименти, а и това му поведение не е трайно и повтарящо се. Прието е, че емоционалната връзка между баща и дете не е нарушена, за което свидетелства факта, че при срещите им и тези с бабата и дядото по бащина линия детето е щастливо и доволно. То няма изразено негативно отношение към баща си и неговите близки. Инстанцията по същество е обосновала извод, че при данните по делото майката е по-пригодния родител, който следва да продължи да упражнява родителските права върху детето, защото доказано разполага с нужните родителски качества, преодолян е емоционалния дефицит във връзката й с детето и тя е възстановена отново, а то получава от нея необходимата емоционална увереност и подкрепа, предвид възрастта и пола му. Детето е поставено в подходяща за възрастта му социална и битова среда, и се чувства сигурно, и защитено в дома на майка си. Неговите потребности – житейски и образователни – се задоволяват адекватно от майката. Установено е в същото време, че поведението на бащата спрямо детето разкрива признаци на емоционална незрялост (да се среща в него извън графика по време на престоя му в социалното заведение; да го посещава нерегламентирано, да го снима без разрешение и следи) и съставлява опит за психически контрол върху него. В същото време е прието, че бащата разполага с необходимата интелигентност и дължи да осъзнае, че в изключителен интерес на детето е промени отношението си към него и да преустанови манипулативното си поведение и настройването против майката, защото то има нужда от спокойна и подкрепяща го среда и при двамата родители.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът повдига материалноправни и процесуалноправни въпроси, които поддържа да са обусляващи изводите на въззивния съд в обжалваното решение и за които даденото разрешение е в противоречие с практиката на ВКС, както и твърди то да е очевидно неправилно – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 ГПК.
Поставените въпроси, които касаторът твърди да са обусляващи изводите на въззивния съд и по които той се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС – т.е. обосноваващи хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, са следните:
1. „По иск по чл. 59, ал. 9 СК следва ли съдът да извърши задълбочен анализ и да изложи мотиви относно поведението на родителите, обстоятелствата, които са влошили положението на детето при родителя, при когото то е оставено за отглеждане и възпитание, относно обстоятелствата, с които би се подобрило положението на детето при ново разрешение, както и относно всички останали установени причини, довели до критичното нежелание у детето да живее с родителя, на когото е било предоставено упражняването на родителските права с предходно съдебно решение?“;
2. „Следва ли съдът след изброяването на обстоятелствата обуславящи интересите на детето, да извърши преценка за наличието или липсата им при всеки един от родителите, както и приоритета им при всеки един от тях?“;
3. „Следва ли съдът да се съобрази с чувствата и желанията на детето, както и с неговата воля, когато то е на възраст позволяваща му да изяви същата ясно и недвусмислено?“
Касаторът поддържа, че даденото в случая разрешение по въпросите от въззивния съд противоречи на задължителната практика на ВС, обективирана в Постановление № 1 от 12.11.1974 г. по гр. д. № 3/1974 г. на Пленума на ВС, както и практиката на ВКС, намерила израз в Решение № 331/01.11.2013 г. по гр. д. № 2181/2013 г. на ВКС, IV г.о. и Решение № 58/12.02.2014 г. по гр. д. № 6073/2013 г. на ВКС, IV г.о.
Изменението на обстоятелствата, като предпоставка за промяна на мерките за упражняване на родителските права, е предмет на задължителните указания, дадени с ППВС № 1/1974 г. Сред изброените там обстоятелства са: влошаване условията при родителя, на когото е предоставено детето; подобряване условията на живот при другия родител, като под условия на живот се разбират не само жилищните и битовите условия, но и социалната среда и другите обстоятелства; изпадане в невъзможност на родителя, при когото е детето, да упражнява родителските права поради заболяване, осъждане на лишаване от свобода за дълъг срок; загубване на родителския авторитет или фактическа невъзможност родителят да се справи с лоши прояви на детето, а другият родител е в състояние да повлияе положително; повторно встъпване в нов брак на единия от двамата родители с трето лице. В същото постановление е дадено разяснение, че мнението на близките и желанието на децата не са задължителни за съда. Те се обсъждат наред с останалите обстоятелства, а именно: родителски качества; полагане грижи и умения за възпитание; подпомагане подготовката за придобиване знания, трудови навици и др.; морални качества на родителя; социално обкръжение и битови условия; възраст и пол на децата; привързаност между деца и родители и между децата и т. н. Водещото в това производство е решението, което се постановява, да се основава на интересите на децата.
В случая въззивният съд е изложил пространни фактически и правни мотиви и е развил обосновани съображения за липса на предпоставки от категорията на посочените в цитираното ППВС за изменение на режима на упражняване на родителските права върху малолетното дете. Той не е основал изводите си единствено и само на изразеното желание на детето да остане за оглеждане и възпитание при бащата, нито пък едностранчиво е ценил събраните по делото доказателства за релевантните факти и то във вреда на този родител. В съответствие със практиката на ВКС и задължителната такава, вкл. и тази, на която касаторът се позовава, втората инстанция е изследвала всички обстоятелства, които имат правно значение за определяне на мерките относно родителската отговорност. Обсъдена и подробно анализирана е цялата доказателствена съвкупност по делото – писмени и гласни доказателства, като мотивирано инстанцията по същество е посочила на кои от последните е дала вяра и защо, респ. кои не е кредитирала и по какви причини, вкл. е съобразила и данните от социалния доклад (извършена е обоснована оценка на притежавания у всеки един от родителите капацитет за отглеждане и възпитание на детето, отчетени са материално-битовите условия при всеки родител и пр.) и е ценила, с оглед на установеното от останалите събрани доказателства, заключенията на назначените комплексни експертизи. Така е мотивиран и изведен правния извод, че отсъства основание за промяна на мерките по упражняването на родителските права и на лични контакти, тъй като изключително в интерес на детето е то да се отглежда в спокойна, сигурна и емоционално устойчива среда, предвид на неговата възраст, пол, развитие и психоемоционално състояние. Обосновано е прието, че понастоящем майката се явява по-пригодния родител, която следва да продължи да бъде носител на родителската отговорност, като е отчетено обстоятелството, че детето има потребност от подкрепяща го, спокойна и устойчива среда и при двамата родители, които имат потенциал (вкл. и е признат изрично такъв у бащата) да преодолеят създадения дефицит в междуличностните им отношения в защита на неговия най – висш интерес.
Ето защо, макар и релевантни, повдигнатите въпроси не удовлетворяват допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което касационно обжалване в тези хипотеза не следва да се допуска.
Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол, поради неговата „очевидна неправилност“. Това основание се извежда от развити от касатора съображения и направени оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които са без правно значение в стадия по селектиране на касационната жалба (по чл. 288 ГПК) и не могат да обосноват достъп до касация.
Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност на съдебния акт трябва да е изводима от мотивите на съдебното решение и би била налице при прилагане на отменена или несъществуваща правна норма или при прилагане на правна норма със смисъл, различен от вложения от законодателя, както и при неприложена императивна правна разпоредба, при отказ да се приложи правна норма или при пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато това е довело до формиране на решаващ изхода на делото резултат. Очевидната неправилност също така изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. В случая касаторът не е обосновал наличието на основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради което по него също не следва да бъде допуснато касационно обжалване.
В заключение следва да се посочи, че касаторът не обосновава приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 ГПК, което има за правна последица недопускане на касационен контрол на въззивното решение в обжалваната му част.
Поради изложеното Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 10/11.01.2019 г. по гр. д. № 1272/2018 г. на Окръжен съд – Стара Загора в обжалваната му част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.