7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 613
София,09.07.2012 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на четвърти юли през две хиляди и дванадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова ч. т. д. № 923/2011 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на М. В. Д. от [населено място] срещу частта от определение № 1285 от 15.07.2011 г. по ч. гр. д. № 2246/2011 г. на Софийски апелативен съд, 1 състав, с която е потвърдено определение от 23.12.2010 г. на Софийски градски съд за прекратяване на производството по т. д. № 761/2010 г. поради недопустимост на предявените от частния жалбоподател искове.
В частната касационна жалба се прави искане за отмяна на въззивното определение като неправилно поради необоснованост и нарушение на закона – чл.177, ал.1 ТЗ и чл.124, ал.1 и ал.4 ГПК. Частният жалбоподател излага подробни съображения в подкрепа на становището, че предявените в производството по т. д. № 761/2010 г. на Софийски градски съд искове са допустими и представляват единственият възможен способ за защита на правата му върху придобитите по наследяване акции от капитала на [фирма].
Приложното поле на касационното обжалване е обосновано в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, инкорпорирано в самата жалба. В изложението се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по значими за изхода на делото процесуалноправни въпроси, формулирани в шест пункта, които са разрешени в противоречие със закона и с актуалната практика на ВКС в постановеното по реда на чл.274, ал.3 ГПК определение № 94/09.03.2011 г. по ч. гр. д. № 24/2011 г. на І г. о. В допълнителна молба от 20.01.2012 г. частният жалбоподател се е позовал и на отклонение от практиката в определение № 35/13.01.2012 г. по ч. т. д. № 810/2011 г. на ВКС, ІІ т. о.
С последващи молби от 06.12.2011 г., 14.12.2011 г. и 18.04.2012 г. са въведени твърдения за противоречива съдебна практика по поставените в изложението въпроси, за доказването на която са представени определения на Софийски апелативен съд по ч. гр. д. № 2824/2011 г. и ч. гр. д. № 801/2012 г.
Ответникът А. В. Д. от [населено място] изразява съгласие с подадената жалба.
Ответникът [фирма] – [населено място], е депозирал писмен отговор по чл.276, ал.1 ГПК, в който аргументира позиция за недопускане на касационното обжалване и за неоснователност на жалбата.
Ответникът В. В. Д. от [населено място] – малолетен, действащ чрез своята майка и законен представител И. К., не заявява становище по жалбата.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните, приема следното :
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Въззивният съд е потвърдил обжалваното пред него прекратително определение, след като е приел за правилни изводите на първоинстанционния съд за недопустимост на предявените от М. Д. против А. Д., В. Д. и [фирма] искове за установяване, че разпределението на 381 949 броя поименни акции с номинал 1 лев от капитала на [фирма], принадлежали приживе на починалия акционер В. Д., между неговите наследници М. Д., А. Д. и В. Д., съобразно квотите на наследяване и броя на притежаваните от всеки наследник акции, е в размер на по 1/3 идеална част или по 127 316 броя акции за всеки наследник, и за задължаване на [фирма] да издаде на името на ищеца временно удостоверение за реално притежаваните от него 127 316 броя акции с номинал 1 лев.
При формиране на изводите си за недопустимост на исковете Софийски апелативен съд е изходил от безспорните по делото факти, че между наследниците съществува спор относно правата на всеки от тях върху принадлежалите на наследодателя им поименни акции от капитала на [фирма]; че законният представител на В. Д. оспорва качеството на наследник на А. Д.; че поради съществуващите спорове във връзка с наследяването няма постигнато общо съгласие по чл.177 ТЗ за определяне на пълномощник, който да упражнява общо правата на наследниците върху придобитите по наследство акции; че споровете между наследниците са единствената причина [фирма] да се позове на устава си и да откаже да впише в книгата на акционерите разпределяне на акциите между тримата наследници, а съответно и да издаде на всеки от тях временно удостоверение за притежаван реален брой акции. Въз основа на посочените факти въззивният съд е приел, че възникналото в резултат на наследяването съпритежание на акции и предвидената в чл.177 ТЗ неделимост на акциите, притежавани приживе от общия наследодател В. Д., обуславят неделимост в упражняването на правата на наследниците върху всяка от наследените акции, а оттук – и задължителна съвместна процесуална легитимация при предприемане на действия, в т. ч. и предявяване на искове, за защита на правата върху акциите. В съответствие с така изразеното разбиране е обосновал извод, че при липса на съгласие от страна на наследника В. Д. за съвместно упражняване на правата върху общите акции посредством водене на искове за установяване на броя акции, притежавани от всеки наследник, и за защита на членствените права в акционерното дружество предявените само от наследника М. Д. искове са процесуално недопустими. Позовал се е и на забраната на чл.124, ал.4 ГПК за установяване по исков ред на факти с правно значение, непредвидени изрично в закон, за да аргументира друго самостоятелно основание за недопустимост на иска за установяване броя на притежаваните от всеки наследник акции. Недопустимостта на иска срещу [фирма], квалифициран правно по чл.71 ТЗ, е подкрепена със съображения, че докато не бъде представено общо единодушно решение на наследниците за разпореждане със съвместно притежаваните акции, дружеството не може да бъде задължено да замести липсващата воля на наследниците и да регистрира индивидуални права върху претендирания от ищеца реален брой акции. В обобщение въззивният състав е застъпил становище, че в качеството им на ценни книги акциите подлежат на доброволно разделяне между съпритежателите им и че при невъзможност за постигане на съгласие за тяхното разделяне поради спорове за размера на наследствените дялове защитата на правата върху акциите следва да се осъществи чрез иск за наследство, съобразно практиката в определение № 94/09.03.2011 г. по ч. гр. д. № 24/2011 г. на ВКС, І г. о.
Въззивното определение не следва да се допуска до касационно обжалване, тъй като не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Първият поставен в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпрос – допустимо ли е съдебно производство за определяне броя акции, които всеки от наследниците е придобил по наследство, не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК да е от значение за изхода на делото. В мотивите към обжалваното определение въззивният съд изрично е признал възможността наследниците на починал акционер да сезират съда с иск за разрешаване на възникнали помежду им спорове по повод наследяването на акции и размера на придобитите по наследство акционерни права. Прекратяването на производството по делото не е обусловено от принципно отричане на допустимостта на съдебната намеса, а от извода, че споровете между наследниците на починал акционер могат и следва да се разрешат посредством иск за наследство по чл.110 ГПК, какъвто не е предявен в производството по т. д. № 761/2010 г. на Софийски градски съд. Този извод е съобразен със задължителната практика в постановеното по реда на чл.274, ал.3 ГПК определение № 94/09.03.2011 г. по ч. гр. д. № 24/2011 г. на ВКС, І г. о., на което се е позовал въззивният съд и което частният жалбоподател е интерпретирал неправилно, изхождайки от погрешната позиция, че като е поискал да се установи по съдебен ред броя на индивидуално притежаваните в качеството му на наследник на В. Д. акции от капитала на [фирма] и да получи временно удостоверение за тях, е предявил уреденият в чл.110 ГПК иск за наследство.
Не може да се квалифицира като значим за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и вторият поставен въпрос : „Допустимо ли е производство за постановяване на решение, с което акционерното дружество да бъде задължено да разкрие персонални партиди на един от наследниците и да отрази/запише в акционерната книга броя акции, който този наследник притежава, в съответствие с дела му от наследството, а в случай на остатък, който не е поделен чрез доброволна делба, само той да остане под режима на чл. 177 ТЗ”. Отговорът на въпроса е обусловен от правилността на изводите, с които въззивният състав е мотивирал преценката си за недопустимост на предявените по делото искове. Поради обвързаността му с касационните основания по чл.281, т.3 ГПК въпросът не попада под общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като според задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС евентуалната неправилност на въззивния акт не подлежи на ревизиране в стадия за допускане на касационното обжалване и сама по себе си не съставлява основание за достъп до обжалване.
Извън приложното поле на касационното обжалване са и посочените в п.4, п.5 и п.6 въпроси, формулирани така : „Доколкото основен принцип в производството по иск, проведен под нормата на чл.69, ал.2 ЗН, е всеки от съделителите да получи реален дял, допустима ли е съдебна намеса при разрешаването на поставения с исковата молба правен въпрос при условие, че в хода на производството безспорно е установено, че се оспорва качеството на наследник на А. Д. и че липсва постигнато общо съгласие по чл.177 ТЗ за определяне на пълномощник, който да упражнява правата им /на наследниците/ заедно; Производството за определяне на квотите на наследяване и за определяне на броя акции, които всеки от наследниците е придобил по наследство, производство по установяване на факт ли е, производство по установяване съществуването на спорно право ли е или е конститутивен иск, чрез който се цели промяна на гражданските правоотношения между спорещите страни; Ако се приеме, че производството е по установяване на факт, който обаче е релевантен на гражданско правоотношение, длъжен ли е съдът чрез тълкуване на твърденията в исковата молба и даже чрез разяснителни въпроси до ищеца да провери дали ищецът цели само да установи факта или пък цели чрез него да установи правоотношението, което този факт поражда, и ако само въз основа на текста на исковата молба съдът приеме, че предявените искове са недопустими, не означава ли това отказ от правосъдие, респ. преграждане на пътя на защита на ищеца чрез съдебно установяване на гражданските правоотношения, които произтичат от тези факти.”. Преди всичко следва да се отбележи, че прекратяването на производството по делото не е равнозначно на отказ от правосъдие, а е резултат от суверенната преценка на инстанциите по същество, че предявените от частния жалбоподател искове са недопустими и по тази причина не пораждат задължение за съда по чл.2 ГПК да разгледа и разреши повдигнатия с тях правен спор. Преценката за недопустимост на исковете е направена при абсолютна яснота относно съдържанието на търсената съдебна защита, с оглед на което въпросът за необходимостта от тълкуване на исковата молба изобщо няма връзка с делото. Внимателният прочит на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК сочи категорично, че и трите въпроса синтезират в съдържанието си наведените в частната жалба оплаквания за незаконосъобразност на изводите в обжалваното определение, че предявените при отсъствие на произтичащата от чл.177 ТЗ съвместна процесуална легитимация искове са процесуално недопустими и че искът за установяване на броя акции, придобити от всеки от наследниците на В. Д.” в [фирма], носи белезите на установителен иск за факт с правно значение по смисъла на чл.124, ал.4 ГПК. При тези обстоятелства и с оглед разясненията в т.1 от цитираното тълкувателно решение въпросите не могат да послужат като общо основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
От значение за изхода на делото е единствено посоченият в п.3 въпрос : „Допустимо ли е спорът между наследници за размера на наследствените дялове да бъде разрешен по съдебен ред в производството за определяне на броя акции, които всеки от наследниците е придобил по наследство”. Въпреки, че отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, този въпрос също не може да обоснове допускане на въззивното определение до касационен контрол поради отсъствие на поддържаната допълнителна предпоставка, специфична за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Не отговаря на истината твърдението на касатора, че въпросът е разрешен от въззивния съд в отклонение от задължителната практика на ВКС в определение № 94/09.03.2011 г. по ч. гр. д. № 24/2011 г. на І г. о. В определението е застъпено становище, че като вид ценни книги акциите могат да бъдат лесно поделени между лицата, които ги притежават съвместно при условията на чл.177 ТЗ, включително по силата на наследяване, стига преди това да се отстранят споровете относно размера на дяловете; при спор между наследници на акции за размера на наследствените дялове, релевантни за определяне на индивидуално придобитите от всеки наследник акции, спорът следва да бъде разрешен предварително по съдебен ред чрез предявяване на иск за наследство – чл.84 ГПК /отм./, сега чл.110, ал.1 ГПК, и представяне впоследствие на влязлото в сила решение по този иск пред централния депозитар /в хипотезата на безналични акции/, съответно пред акционерното дружество, за да бъде разкрита персонална партида, респ. за да бъдат издадени временни удостоверения и да се извърши вписване в книгата на акционерите, за придобитите от всеки наследник акции. Произнасянето в обжалваното определение не противоречи на дадените в цитираното определение разрешения. Въззивният състав на Софийски апелативен съд е преценил, че чрез предявените в конкретния случай искове не се цели установяване на наследствени права, а реално разпределяне на притежаваните при условията на чл.177 ТЗ наследствени акции между тримата наследници на В. Д., без преди това да е постигната безспорност в отношенията помежду им относно наследственото качество на А. Д. и размера на правата на всеки наследник върху откритото наследство, част от което са и спорните 381 949 броя поименни акции от капитала на [фирма]. В зависимост от тази преценка е формиран решаващият извод, съобразен с практиката в определение № 94/09.03.2011 г. по ч. гр. д. № 24/2011 г. на ВКС, І г. о., че предварителното установяване на наследствените права на ищеца и на ответниците – физически лица в самостоятелно съдебно производство по чл.110 ГПК е предпоставка за допустимост на исковете, насочени към регистриране на индивидуални права върху наследените акции.
Частният жалбоподател се е позовал на противоречие на въззивното определение със задължителната практика на ВКС в определение № 35/13.10.2012 г. по ч. т. д. № 810/2011 г. на ІІ т. о. /представено с допълнителната молба от 20.01.2010 г./. Посоченото определение обаче е абсолютно неотносимо към предмета на настоящото дело, тъй като дава отговор на въпросите допустим ли е иск на доверителя спрямо ответника – довереник съгласно чл.292, ал.2 ЗЗД, без да участва в търговското дружество, чиято акция е придобита при условията на косвено представителство /1/, и допустим ли е иск, с който ищецът иска от съда да бъде осъден ответника за извършване на правни действия, включително и такива, изразяващи се в действия по отношение на трети лица.
Позоваването на противоречива съдебна практика, обективирана в представените с допълнителните молби от 06.12.2011 г., 14.12.2011 г. и 18.04.2012 г. определения на Софийски апелативен съд, е извършено извън преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК, поради което е недопустимо да бъде обсъждано при преценката на основанията за допускане на касационно обжалване.
Предвид изложеното, определението по ч. гр. д. № 2246/2011 г. на Софийски апелативен съд не следва да се допуска до касационно обжалване.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на постановеното от Софийски апелативен съд, 1 състав, определение № 1285 от 15.07.2011 г. по ч. гр. д. № 2246/2011 г. в обжалваната с частната касационна жалба на М. В. Д. част, с която е потвърдено определение от 23.12.2010 г. на Софийски градски съд за прекратяване на производството по т. д. № 761/2010 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :