6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 613
гр. София, 01.07.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на девети май през две хиляди и шестнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №3002 по описа за 2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение №785 от 15.04.2015г. по т.д. №38/2015г. на Софийски апелативен съд, ТО, с което е отменено решение от 29.07.2014г. по т.д.№2981/2012г. на Софийски градски съд, ТО, VІ – 8 състав и вместо това е осъдено [фирма] да заплати на [фирма], [населено място], сумата 32 823,57 лева, представляваща част от цената на продадени стоки по фактура №[ЕГН]/24.10.2011г., на основание чл.327 от ТЗ, ведно със законната лихва върху нея от 09.05.2012г. до окончателното й плащане, сумата 1550,59 лева, представляваща обезщетение в размер на законната лихва по чл.86 от ЗЗД за периода от 24.11.2011г. до 09.05.2012г., както и 3200 лева съдебни и деловодни разноски за двете инстанции.
В касационната жалба се сочи, че при постановяване на обжалваното въззивно решение, Софийски апелативен съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което води до неправилност на решението. Касаторът счита за необосновано и неправилно становището на апелативния съд, че всички процесуални права за защита на ответника са преклудирани с изтичането на срока за отговор на исковата молба. Поддържа, че преклузията по чл.133 от ГПК не обхваща правните и фактически доводи на ответника за неоснователност на иска, както и правата на ответника да прави доказателствени искания и възражения, във връзка с представени от ищеца доказателства в първото съдебно заседание, както и да оспорва тези доказателства и да изрази становището си по тях. Твърди,че съдът погрешно е приел, че наличието на неиздължен остатък по процесната фактура е следствие от извършено частично плащане и то от страна на ответника. Също счита, че данъчната фактура няма самостоятелно доказателствено значение, а се преценява само и единствено с оглед извършените от страните счетоводни записвания. Моли обжалваното решение да бъде отменено, като вместо това бъде постановено друго, с което да бъдат отхвърлени предявените искове. Претендира разноски.
Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по следните процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: 1.При неподаване на отговор на исковата молба в законоустановения срок длъжен ли е съдът да разгледа и да се произнесе по правните и фактически доводи на ответника за неоснователност на иска, тоест преклузията по чл.133 от ГПК обхваща ли правните и фактически доводи на ответника за неоснователност на иска? 2.Процесуално допустимо ли е избирателното, непълно и едностранно обсъждане от въззивната инстанция на събраните по делото доказателства, съответно пълното игнориране / необсъждане/ в мотивите на част от събраните доказателства? 3.Възможно ли е пълно главно доказване да се осъществи само чрез частни свидетелстващи документи, неподписани от ответника? Поддържа, че първият въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №48/25.04.2014г. по гр.д.№2410/2013г. на ВКС, ГК, І г.о., решение №27/16.04.2014г. по т.д.№1893/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №67/06.07.2010г. по т.д.№898/2009г. на ВКС, ТК, І т.о., решение №358/18.06.2010г. по гр.д. .№1183/2009г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о, постановени по реда на чл.290 от ГПК, в които се приема, че неподаването на писмен отговор по чл.131 от ГПК не преклудира правото на ответника да оспори иска и обстоятелствата, на които той се основава, както и да изрази становище по представените доказателства, включително по тяхната относимост, както и че не може да бъде поставен знак за равенство пред различните хипотези на чл.133 от ГПК, като пропускането на възможността да се направи възражение за придобивна или погасителна давност да се приравни към ограничение за становище по основателността на иска. Твърди, че вторият въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в обективирана в решение №149/03.07.2012г. по гр.д.№1084/2011г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение №24/28.01.2010г. по гр.д.№4744/2008г. на ВКС, ГК, І г.о., решение №411/27.10.2011г. по гр.д.№1857/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение №162/29.06.2010г. по гр.д.№504/2009г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., решение №270/19.02.2015г. по гр.д.№7175/2013г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и решение №337/28.04.2010г. по гр.д.№950/2009г. на ВКС, ГК, ІV г.о., постановени по реда на чл.290 от ГПК, в които се приема, че съдебното решение следва да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, а когато някое доказателство се приема за недостоверно, съдът следва да изложи мотиви за това. Поддържа, че третият въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №62/25.06.2009г. по т.д.№546/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №261/22.01.2014г. по гр.д.№2354/2013г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о, решение №748/17.02.2011г. по гр.д.№801/2009г. на ВКС, ГК, ІV г.о., в които се приема, че при липса на подпис и за получател от лице, което е отговорно да оформи съответната стопанска операция, фактурите не могат да бъдат годни доказателства за извършени фактически действия по получаване и приемане на стоките, нито пък доказателство за облигационна обвързаност между страните по силата на неформални договори за търговски продажби.
Ответникът [фирма], [населено място], счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Поддържа, че касационният жалбоподател не е формулирал съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 т.3 от ГПК, който е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Също така счита,че в жалбата не е посочено мотивирано и точно кои са пороците на решението, които представляват касационни основания. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
За да отмени първоинстанционното решение и да уважи изцяло предявените искове с правно основание чл.327 от ТЗ и чл.86 от ЗЗД, въззивният съд е приел, че от представените пред първоинстанционния съд писмени доказателства се установява възникване на облигационна връзка между страните по силата на договор за търговска продажба, като видът и цените на стоките са съгласувани с фактура №[ЕГН] от 24.10.2011г. с получател [фирма] и доставчик [фирма]. Приел е, че представените фактура и стокова разписка удостоверяват и предаването на стоката, като е счел оспорването на подписа на получателя на стоката в двата документа за несвоевременно. Изтъкнал е, че липсата на данни за осчетоводяването на процесната фактура при ответника е без значение при наличието на двустранно подписани първични счетоводни документи, установяващи предмета, условията на фактурната продажба и предаването на стоките на превозвач.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма.
В случая въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства, относими към възникването на правоотношение по договор за търговска продажба и към пораждането и изскуемостта на задължението на купувача за заплащане на цената. Съдът е обсъдил подробно представените по делото писмени доказателства, както и заключението на съдебно – счетоводната експертиза. Следователно въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и доказателства по делото, както и да мотивира своя акт, не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, включително цитираната от касатора съдебна практика по чл.290 от ГПК. По отношение на доказателствата, които не е обсъдил, въззивният съд е посочил, че счита някои от тях за неотносими, а други за несвоевременно представени. Неправилната преценка на относимостта на доказателствата би съставлявала основание за касиране на въззивния акт като неправилен – чл.281 т.3 от ГПК, но не и основание за допускане на касационен контрол на решението.
Поставеният от касатора въпрос относно това дали преклузията по чл.133 от ГПК обхваща правните и фактически доводи на ответника, е обсъждан от въззивния съд, но по отношение на него не е налице основната предпоставка за достъп до касация, тъй като същият не е обусловил крайните изводи на съда. Действително въззивният съд е посочил в мотивите си, че всички заявени в подадения след срока отговор на исковата молба възражения са преклудирани. Този извод не съответства на данните по делото, доколкото в подадения след срока отговор на исковата молба ответникът е направил само правни и фактически доводи, но не и като възражения за давност, прихващане, право на задържане или други правопогасяващи възражения. Съответно изводът на въззивния съд е в противоречие с цитираната от касатора задължителна практика на ВКС на РБ. Въпреки това тази неправилна преценка не се е отразила на изхода на спора, защото мотивите на въззивната инстанция са насочени именно към спорния въпрос относно възникването на правоотношение по договор за продажба и изпълнение на задължението на продавача да предаде стоката, тоест преценените като преклудирани правни и фактически възражения на ответника са обсъдени подробно от въззивния съд. Следователно изводът за основателност на предявените искове не се дължи на това, че направените от ответника възражения са оставени без разглеждане като преклудирани..
Последният въпрос относно възможността пълно главно доказване да се осъществи само чрез частни свидетелстващи документи, неподписани от ответника, е неотносим към спора, доколкото въззивният съд не е възприел представените по делото фактура и стокова разписка за предаването на стоките като неподписани от купувача – ответник. Въззивният съд е посочил, че извършеното от ответника оспорване на подписа на получателя в двата документа е несвоевременно /след срока за отговор на исковата молба/, съответно ги е кредитирал като доказателство за сключването на сделката и предаването на стоките именно в качеството им на частни удостоверителни документи, носещи подписи на двете страни.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
При този изход на спора, на ответника по жалбата следва да бъдат присъдени направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лева.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №785 от 15.04.2015г. по т.д. №38/2015г. на Софийски апелативен съд, ТО.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], ет.1, представлявано от управителя Г. М., да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление [населено място], [жк], [улица], представлявано от управителя Л. М., сумата от 1200 лева /хиляда и двеста лева/, направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.