2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 614
гр. София, 14.05. 2013 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети април през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 106 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П.(П.) срещу решение № 1770/12.11.2012 г., постановено по гр. дело № 1845/2012 г. на Софийския апелативен съд (САС), – в частта му, с която, като е потвърдено решение от 13.03.2012 г. по гр. дело № 8272/2011 г. на Софийския градски съд, жалбоподателят е осъден да заплати на И. А. П. сумата 5 000 лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди и сумата 600 лв. – обезщетение за претърпени имуществени вреди, на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ (в редакцията преди ЗИД на ЗОДОВ, обн. в ДВ, бр. 98/2012 г.), ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 23.12.2010 г. до окончателното им изплащане, като в тежест на жалбоподателя са възложени и разноски по делото.
При извършената служебна проверка, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за процесуално недопустима в частта й срещу тази част на въззивното решение, която е постановена по иска за обезщетение на имуществени вреди с цена 600 лв. В тази негова част, въззивното решение е постановено по иск с цена до 5 000 лв. и съгласно 280, ал. 2 от ГПК същата не подлежи на касационно обжалване. Поради това, подадената касационна жалба, като процесуално недопустима, следва да се остави без разглеждане в посочената й част, а производството по настоящото дело следва да се прекрати в същата част.
В останалата й част, касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащата на касационно обжалване част от въззивното решение, постановена по иска за обезщетение за неимуществени вреди с цена над 5 000 лв., а именно – 25 400 лв. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на тази обжалвана част от въззивното решение, поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба – ищецът И. А. П. не е подал отговор на касационната жалба в срока за това.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, на подлежащата на такова част от въззивното решение, се извеждат следните два правни въпроса: 1) процесуалноправен – относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди след задължителна преценка от съда на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД; и 2) материалноправен – относно прилагането на общия критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. По отношение на първия въпрос, като допълнително основание за допускане на касационно обжалване, се сочи хипотезата на т. 1 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК, като се поддържа, че с обжалваното въззивно решение този въпрос бил разрешен в противоречие с т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г., с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. По отношение на втория правен въпрос се сочи хипотезата на т. 2 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК, като се поддържа, че този правен въпрос бил решаван противоречиво от съдилищата, и в тази връзка се сочат и представят (в преписи) следните три съдебни решения: решение № 317/08.04.2009 г. по гр.д. № 193/2008 г. на І-во гр. отд. на ВКС, решение № 1119/17.11.2008 г. по гр.д. № 4280/2007 г. на І-во гр. отд. на ВКС и решение № 34/07.02.2009 г. по гр.д. № 966/2008 г. на САС.
Разрешаването на изведените от касатора два правни въпроса, свързани с приложението на чл. 52 от ЗЗД, несъмнено е обуславящо правните изводи на въззивния съд и е от значение за изхода на делото, поради което тези два правни въпроса поначало представляват общи основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК.
За да уважи иска за обезщетение за неимуществени вреди за сумата 5 000 лв., въззивният съд, предвид доказателствата по делото е приел за установени елементите на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ЗОДОВ (в посочената по-горе редакция). Прието е, че по образуваното на 30.03 2009 г. срещу ищеца наказателно производство за престъпление по чл. 311, ал. 1 от НК, същият е признат за невиновен и оправдан с присъда, влязла в сила на 23.12.2010 г. Приета е и че това наказателно производство срещу ищеца се е отразило тежко на психиката му; дълго време той е бил угрижен и подтиснат; измъчвал се е; в болницата, където работел като началник на клиника по неврология, се разпространявали различни слухове, което е повлияло на авторитета му и допълнително го е стресирало; по време на наказателното производство той е мислел и разговарял само за ставащото; отношенията в семейството му се влошили. При тези данни по делото, апелативният съд е намерил, че присъденото от първоинстанционния съд обезщетение за процесните неимуществени вреди, е справедливо и съобразено със задължителните указания по прилагането на чл. 52 от ЗЗД, предвид относимите към определянето размера на това обезщетение обстоятелства – периода на незаконното обвинение по наказателното производство (около една година и девет месеца), отрицателните последици за ищеца в личен и социален план (посочените процесни неимуществени вреди). С оглед на това е прието, че направените пред въззивния съд доводи на страните за несправедливо, съответно – занижен и завишен размер на обезщетението, са неоснователни.
Видно от така изложените от него мотиви, въззивният съд е определил размера на присъденото процесно обезщетение за претъпените от ищеца неимуществени вреди, като е взел предвид правно релевантните за това обстоятелства, установени по делото, и като е приложил общия критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД в съответствие с константната съдебна практика, включително задължителната такава, намерила израз и в ППВС № 4/1968 г., в тълкувателно решение (ТР) № 3/22.04.2005 г. и в установената практика на ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД, формирана по реда на чл. 290 от ГПК. Съгласно тази трайно установена съдебна практика, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ такива правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство; вида на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца, конкретните негови преживявания и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия, обществен отзвук и пр. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и глобално присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат, и поначало са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло.
Предвид съобразяването на въззивното решение – досежно определянето размера на процесното обезщетение и взетите предвид правнорелевантни за това факти, с така установената константна задължителна практика на ВКС, следва изводът, че в случая няма основание за допускане на касационното обжалване – по наведените от касатора правни въпроси относно определянето размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди, съобразно общия критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, и относно задължителната преценка в тази връзка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, установени по делото. При наличието на цитираната задължителна практика на ВКС, в съответствие с която въззивният съд е определил размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди по иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ЗОДОВ, не е налице никое от сочените от жалбоподателя допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК за допускане на касационното обжалване по изведените в изложението му правни въпроси.
Отделно от горното, посочените и представени от жалбоподателя три съдебни решения (посочени по-горе), с които в изложението се обосновава наличието на допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, са постановени по случаи, при които повечето от релевантните за определянето на размера на обезщетението обстоятелства, се различават в значителна степен от тези по настоящото дело, макар някои от тях да са сходни или да съвпадат, поради което тези съдебни актове, съпоставени помежду им и с обжалваното по настоящото дело въззивно решение не формират противоречива съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК.
Предвид гореизложеното, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя допълнителни основания за това, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска по отношение на подлежащата му на касационно обжалване негова част, с която касаторът е осъден да заплати на ищеца обезщетението за претърпените от последния неимуществени вреди.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на П., в частта й, подадена срещу тази част на решение № 1770/12.11.2012 г. по гр. дело № 1845/2012 г. на Софийския апелативен съд, която е постановена по иска за обезщетение на имуществени вреди, с цена 600 лв.; и ПРЕКРАТЯВА в същата част производството по гр. дело № 106/2013 г. по описа на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение;
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на останалата обжалвана част на решение № 1770/12.11.2012 г. по гр. дело № 1845/2012 г. на Софийския апелативен съд, с която П. е осъдена да заплати на И. А. П. сумата 5 000 лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди.
Определението – в частта му, с която касационната жалба частично се оставя без разглеждане и частично се прекратява касационното производство по делото, подлежи на обжалване с частна жалба пред друг състав на Върховния касационен съд в 1-седмичен срок от съобщаването на определението с връчване и на препис от него, а в останалата му част определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.