О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 196
София, 21.12.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети декември през две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
Членове: ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
ЕМИЛИЯ ДОНКОВА
като разгледа докладваното от съдия ДОНКОВА гр. д. № 2331 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 във вр. с чл.280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. С. Х. Х. – пълномощник на Ю. Р. Х. и от адв. В. П. К. – пълномощник на Р. Ю. Х., срещу въззивно решение № 209 от 28.02.2017 г., постановено по гр. д. № 2914/2016 г. по описа на Пловдивския окръжен съд.
В изложението към подадената касационна жалба жалбоподателите са посочили, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни въпроси, които са разрешени в противоречие със задължителната съдебна практика на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а именно:
1. необходимо ли е ищецът да доказва, че строежът в съседен имот му създава пречки да упражнява пълноценно правото си на собственост, в случай че същият е незаконен, като се сочи противоречие с ТР № 31/1984 г. от 06.02.1985 г. по гр. д. № 10/1984 г., ОСГК; решение № 1291/16.11.1992 г. по гр. д. № 1038/1992 г. на ВС, четвърто г. о.;
2. не е ли основателен искът по чл.109 ЗС, когато се установи, че собственикът на съседен имот при извършването на строежа е допуснал нарушение на строителните правила и норми, като се поддържа противоречие със следната задължителна практика на ВКС: решение № 782/05.07.2010 г. по гр. д. № 946/2009 г., първо г. о.; решение № 132/30.03.2010 г. по гр. д. № 66/2009 г., второ г. о.; решение № 139/25.06.2010 г. по гр. д. № 457/2009 г., първо г. о.; решение № 424/01.12.2010 г. по гр. д. № 1482/2009 г., второ г. о..; решение № 150/25.05.2011 г. по гр. д. № 551/2010 г., второ г. о.;
Ответниците по касация Д. А. Е., С. Е. С. и А. Е. Д., чрез процесуалния си представител, считат, че касационно обжалване не следва да се допуска. Посочват, че обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с цитираната съдебна практика, както и че жалбоподателите не са доказали, че извършеното строителство им създава пречки, по-големи от обикновените.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Предпоставки за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено изцяло решение от 09.06.2016 г. по гр. д. № 1553/2015 г. по описа на Районен съд – Асеновград, поправено с решение от 07.11.2016 г., с което са отхвърлени предявените от ищците срещу ответниците искове с правно основание чл.109 във вр. с чл.50 ЗС за осъждане на ответниците да премахнат постройки, изградени в поземлен имот с идентификатор 99088.501.302 по кадастралната карта на [населено място] – район Долни Воден, а именно: пристройка към жилищната сграда, включваща баня, тоалетна и кухненски бокс, с външно стълбище; стопанска сграда; гараж и ограда. Първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано в частта, с която исковете са уважени, като ответниците са осъдени да преустановят неоснователните си действия, с които пречат на ищците да упражняват пълноценно правото си на собственост върху поземлен имот с идентификатор 99088.501.24 по кадастралната карта на населеното място и да премахнат построената върху гаража беседка. Ответниците са осъдени да заплатят в полза на ищците разноски в размер на 760 лв., а ищците – да им заплатят 230 лв.
Въззивният съд е приел, че гаражът съставлява законен строеж – построен е въз основа на надлежно издадени строителни книжа /разрешение за строеж № 24 от 29.04.1988 г. и протокол за строителна линия и ниво от същата дата/. Прието е, че жалбоподателите не са доказали какви са пречките, които създава тази постройка за ползването на собствения им имот. Твърдението им, че с построяването му е бил стеснен входа към собствения им имот, е счетено за неоснователно, тъй като в нотариален акт № 564/1983 г., с който са закупили имота, същият е описан с лице 3,50 м., което не е нарушено. Въз основа на гласните доказателства е направено заключение, че не е установено създаването на затруднения при гариране на автомобил в собствения им имот. По отношение на оградата е прието, че е изпълнена по граничната регулационна линия, въз основа на разрешение за строеж № 518/09.11.1975 г. и в съответствие с изискванията, установени от Строителните правила и норми за изграждане на населените места /отм. през 1977 г./. Стопанската постройка, намираща се под пристройката към жилищната сграда и разположена на границата със собствения на касаторите имот, е изградена след дадено от праводателя им съгласие, обективирано в декларация от 1982 г., за построяването й на границата между имотите. Пристройката към жилищната сграда, реализирана като строителство към жилищната сграда през 1982 – 1983 г., е без строителни книжа. Разположена е на отстояние 1,09/1,50 м. от границата при допустимо такова от 1,50 м. /чл.121, ал.1 от Наредба № 5 за правила и норми по Т. – отм./. Направено е заключение, че касаторите не са установили наличието на твърдените пречки, които им създава тази пристройка, изразяващи се в препятстване влизането на светлина и неприятна миризма. В обобщение е прието, че исковете за премахване на описаните по-горе сгради и ограда са неоснователни.
Не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Обуславящите изхода на делото въпроси са разрешени в съответствие с установената задължителна практика на ВКС, включително с приетото ТР № 4/2015 г. от 06.11.2017 г. по тълкувателно дело № 4/2015 г. на ВКС, ОСГК, според което двете задължителни условия за уважаването на иска са: неоснователността на действията на ответника по негаторния иск и създаването на пречки за собственика да упражнява правото си на собственост в неговия пълен обем. За уважаването на иска е необходимо във всички случаи да се докаже, че върху собствения на ищеца имот е осъществено неоснователно въздействие, но и че същото създава за ищеца пречки за използването на собствения му имот по-големи от обикновените /чл.50 ЗС/. Преценката за това кои въздействия са по-големи от обикновените и поради това са недопустими, е конкретна по всяко дело. В случая приетата от въззивния съд фактическа обстановка е обусловила извод за липсата на такива пречки. Изложените твърдения от касаторите са преценени, като е прието, че твърдяното накърняване на правото им на собственост не е пряко свързано с нарушеното ограничение в благоустройствената правна норма, както и че отправеното от тях искане не съответства на нарушението. В съответствие и с цитираната съдебна практика е прието, че защитата на собствеността по този ред следва да съответства на нарушението и да се ограничава с искане за преустановяване само на онези действия или състояния, в които се състои неправомерното въздействие върху правото на собственост, без да ги надхвърля, както е в настоящата хипотеза. Даденото разрешение на поставените материалноправни въпроси по отношение на оградата и стопанската постройка съответства и на възприетото в решение № 122 от 06.06.2014 г. по гр. д. № 6600/2013 г. на ВКС, първо г. о., постановено в производство по чл.290 ГПК, в което е посочено, че когато строежът е изпълнен със съгласието на собственика на съседния имот и е търпян от него в продължителен период от време, неговият правоприемник не може да иска премахването му.
Не е налице и поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Налице е и създадена при точно тълкуване на закона съдебна практика, включително и тълкувателна такава, като не се налага нейното осъвременяване.
В обобщение следва да се приеме, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция касаторите следва да заплатят на всеки от ответниците по касация сумата 750 лв., представляваща направени от тях разноски /за адвокатско възнаграждение/.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 209 от 28.02.2017 г., постановено по гр. д. № 2914/2016 г. по описа на Пловдивския окръжен съд, поправено с решение от 07.11.2016 г.
Осъжда Ю. Р. Х. и Р. Ю. Х. от [населено място],[жк], [улица], да заплатят на Д. А. Е., С. Е. С. и А. Е. Д. от [населено място],[жк], [улица], сумата 750 лв. за всеки от тях, представляваща направени разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.