4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 615
[населено място], 04.07.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на шестнадесети май през две хиляди и шестнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №2980 по описа за 2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. К. Б. срещу решение №151 от 02.07.2015г. по в.гр.д. №293/2015г. на Шуменски окръжен съд, в частта, с която е потвърдено решение №102 от 06.02.2015г. по гр.д.№1345/2014г. на Районен съд – [населено място] в частта, с която И. К. Б. е осъдена да заплати на Областна дирекция „Земеделие” – С. област на основание чл.8, ал.1 от ЗАЗ, във вр. с чл.2, ал.1 от ЗАЗ сумата от 16778,63 лева, представляваща общ размер на дължими арендни вноски по Договор за аренда №2/25.05.2004г., от които 5516,63 лева – за стопанската 2008/2009 г., 5592,88 лева – за стопанската 2009/2010 г. и 5669,12 лева – за стопанската 2010/2011г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 06.06.2012 год. до окончателното изплащане на сумата, на основание чл.92 от ЗЗД сумата от 4530,24 лева, представляваща сбор от дължима неустойка, съгласно чл. 30 от договора, от която 1489,50 лева – дължима неустойка за стопанската 2008/2009г., 1510,08 лева – за стопанската 2009/2010 г. и 1530,66 лева – за стопанската 2010/2011г., и на основание чл.86 от ЗЗД сумата от 2256,23 лева, представляваща обезщетение за забава, в размер на законната лихва, на плащането на дължимите арендни вноски за периода от 02.10.2009г. до 22.05.2012 г., до 22.05.2012 год., както и деловодни разноски в размер на 2719,20 лева.
Касационната жалбоподателка поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Поддържа,че с направения от него доклад Шуменски районен съд е указал на страните,че с оглед възраженията на ответната страна, ищецът следва да докаже, че е изпълнил задължението си да предаде имотите, предмет на процесния договор. Твърди, че не са й дадени указания, че е в нейна тежест да обори предвидената в чл.6 ал.5 от ЗАЗ презумпция. Оспорва извода на Шуменски окръжен съд, че тя е неизправна страна по договора за аренда, като счита,че не са събрани достатъчно доказателства, които категорично да установят, че й е предадено владението на земеделските земи, предмет на договора.
Допускането на касационно обжалване обосновава с наличието на предпоставките на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК, като поставя въпроса: При наличието на законовата презумпция по чл.6 ал. 5 от ЗАЗ и оспорването й от другата страна, че земеделските имоти, предмет на договора за аренда не са й били изобщо предадени във владение, кой носи доказателствената тежест за установяване на факта за реалното предаване на имотите? Твърди,че въпросът е от съществено значение за правилното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като по него не съществува достатъчно съдебна практика и касационното разглеждане на делото ще допринесе за създаването на такава.
Ответникът по касация Областна Дирекция „Земеделие“ – С. област оспорва жалбата като неоснователна. Поддържа,че въззивният съд е ограничен да се произнесе в рамката на посоченото във въззивната жалба, а в случая във въззивната жалба е оспорена оценката на доказателствата, събрани в първата инстанция, а не разпределението на доказателствената тежест за страните. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касационната жалбоподателка доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 от ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 от ГПК.
Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, е приел за установено, че между страните е сключен договор за аренда, по силата на който ответницата в качеството на арендатор е следвало да получи земеделски земи от държавен поземлен фонд срещу заплащане на съответна арендна вноска за всяка стопанска година. Установил е, че съгласно договора земите се предават на арендатора с протокол-опис, какъвто за процесните земи не е съставен. След направеното оспорване от страна на ответницата, че земеделските земи фактически не са й били предоставени, съдът е приел, че тежестта за оборване на презумпцията по чл.6 ал.5 от ЗАЗ тежи върху ответницата – арендатор, която не е ангажирала доказателства, че е била възпрепятствана да обработва имотите, предмет на договора или че същите са предадени в състояние, което й създава пречки да упражнява фактическа власт върху тях. Поради това е приел,че за ответницата е възникнало задължение за заплащане на арендни вноски, неустойки за забава и мораторна лихна, като е счел за неоснователно направено от нея възражение за изтекла погасителна давност.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Поставеният от касатора въпрос относно законовата презумпция, установена в чл.6 ал.5 от ЗАЗ е обсъждан от въззивния съд, но по отношение на него не е налице основната предпоставка за достъп до касация, тъй като същият не е обусловил крайните изводи на съда. Действително въззивният съд е изложил доводи, че тежестта за оборване на презумпцията по чл.6 ал.5 от ЗАЗ тежи върху ответницата – арендатор, докато в направения по делото доклад Шуменски районен съд е указал на страните,че с оглед възраженията на ответната страна, ищецът следва да докаже, че е изпълнил задължението си да предаде имотите, предмет на процесния договор. Въпреки това изводът за основателност на предявените искове не се дължи само на разпределението на доказателствената тежест относно факта на предаването на отдадените под аренда земеделски имоти. Въззивният съд не се е позовал само на това,че ответницата не е опровергала законовата презумпция по чл. 6 ал.5 от ЗАЗ, а е взел предвид всички събрани по делото доказателства, като е споделил като правилни фактическите констатации на първата инстанция. След направеното оспорване от страна на ответницата, че земеделските земи фактически не са й били предоставени от арендодателя, ищецът е ангажирал гласни доказателства за установяване на предаването на имотите. Анализирайки в цялост събрания по делото доказателствен материал първоинстанционният съд е направил решаващия извод, че арендодателят се явява изправна страна, като е изпълнил задължението си по арендния договор и земеделските земи са предадени на арендатора, поради което същият дължи арендни вноски за оспорените земи и неустойки по сключения договор. Въззивният съд е изразил становище,че фактическата обстановка по делото е изяснена обективно, всестранно и пълно. Следователно изводът за основателност на предявените искове не се дължи само на преценката, че ответницата не е опровергала презумпцията по чл.6 ал.5 от ЗАЗ, а и на преценката на ангажираните от ищеца доказателства във връзка с изпълнението на договора за аренда. Конкретните изводи на съда, направени в резултат на извършената преценка на фактическия и доказателствен материал по делото, касаят правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията на касационната жалбоподателка за необоснованост и твърденията за погрешни крайни изводи досежно изпълнението на поетите договорни задължения представляват отменителни основания по чл.288, т.3 от ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл.280 ал.1 от ГПК.
При липсата на основната предпоставки за допускане на касационен контрол на въззивното решение, не следва да се обсъжда наличието на допълнителните основания по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК
На ответника по касация не следва да бъдат присъдени посочените в списъка по чл.80 от ГПК разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 1000 лева, доколкото не са представени доказателства,че такива действително са били уговорени и заплатени.
Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №151 от 02.07.2015г. по в.гр.д. №293/2015г. на Шуменски окръжен съд в обжалваната му част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.