8
8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 616
С., 19.12.2016 година
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети декември през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлана Калинова
ЧЛЕНОВЕ: Веселка Марева
Геника Михайлова
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
частно гражданско дело № 469 от 2015 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е спряно на основание чл.292 ГПК, като с определение №81/21.03.2015г. е предложено на ОСГК да постанови тълкувателно решение по въпроса какъв е видът недействителност на договор, сключен от пълномощник без представителна власт при липса на потвърждаване от лицето, от името на което е сключен договорът. Въпросът е поставен на разглеждане пред ОСГТК по ТД №5/2015г. Производството по ТД №5/2015г. по описа на ОСГТК на ВКС е приключило с постановяване на тълкувателно решение, обявено на 12.12.2016г., поради което производството по настоящето дело следва да бъде възобновено.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. М. П. от [населено място] в качеството й на правоприемник на починалата в хода на производството М. В. Г., срещу въззивното решение на Софийски градски съд, постановено на 19.07.2011г. по в.гр.д.№3165/2006г., с което е оставено в сила решението на първоинстанционния съд в частта, с която М. В. Г. е осъдена по иск с правно основание чл.108 ЗС да предаде на М. Н. Ч. и В. Е. С. апартамент №27, находящ се в [населено място],[жк], [улица], [жилищен адрес] както и в частта, с която предявеният от М. В. Г. срещу М. Н. Ч. и В. Е. С. насрещен иск с правно основание чл.74, ал.1 ЗС за заплащане на разликата над присъдените от въззивния съд 4462лв. до пълния размер от 8225.23лв. за направени от нея подобрения в апартамента е отхвърлен като неоснователен и по касационна жалба на И. М. П. срещу въззивното решение на Софийски градски съд, постановено на 29.01.2014г. по в.гр.д.№3165/2006г., с което е допълнено решение №4480/19.07.2011г. по същото дело като е отхвърлено заявеното от М. В. Г., заместена по реда на чл.120 ГПК/отм./ от И. М. П., възражение за право на задържане върху апартамент №27, находящ се в [населено място], [улица], [жилищен адрес] до заплащане от М. Н. Ч. и В. Е. С. на сумата от 8225.23лв., претендирана на основание чл.74 ЗС като стойност на подобрения, предмет на насрещната искова претенция.
В изложението към подадената касационна жалба срещу основното въззивно решение се излагат съображения, че
· въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение на разпоредбата на чл.188, ал.1 ГПК/отм./, представляващо касационно основание по чл.281, ал.1, т.3 ГПК като не е обсъдил направените с въззивната жалба възражения по отношение на неправилно възприетото от съда становище за неистинността на представените по делото пълномощни, както и доводите, изложени в подкрепа на твърденията, че по никакъв начин не е доказана и неистинността на заверените от нотариус М. В. И., Полтавски нотариален окръг, П. област, У., документи-пълномощно от 02.10.2003г., представляващо и декларация за гражданство и гражданско състояние и декларация по чл.226, ал.1 Д. с положени в тях подписи на ищеца по първоначалния иск В. С.;
· не са обсъдени твърденията, че първоинстанционния съд неправилно е възприел представеното от първоначалните ищци по делото писмо с цел да удостовери тази неистинност като годно доказателство за установяване неистинността на положените подписи от ищеца, че този документ най-малкото не може да се приеме за официален документ, тъй като не може по безспорен начин да се установи, че той действително е изпратен от оторизиран държавен орган от У., както и че по делото не е установено по безспорен начин кой орган има правомощия да контролира дейността на украинските нотариуси, дали е извършена проверка при спазване на някаква предвидена в закона процедура и дали резултатите от подобна проверка имат някаква доказателствена стойност в производството пред съд;
· в противоречие с практиката на ВКС въззивният съд се е произнесъл по въпроса какви са задълженията на въззивната инстанция, разглеждайки спора по същество с оглед на обстоятелството, че при въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора, като поддържа, че произнасянето на съда по иска за разноски, с които се е увеличила стойността на имота без да се произнесе по правото на задържане е в противоречие с т.19 от ТР №1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС.
Поддържа също така, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса владението, осъществено въз основа на договор, сключен с лице, което не е надлежно упълномощено /без надлежна представителна власт/ добросъвестно ли е или не, който въпрос е разрешаван от съдилищата противоречиво по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, както и че становището на съда, че М. Г. е недобросъвестен владелец и следва да бъде обезщетена с по-малката стойност, с която е увеличен имота, притоворечи на т.2, 3 и 4 от ППМС №6/27.12.1974г.
В изложението към подадената касационна жалба срещу постановеното по реда на чл.193 ГПК/отм./ въззивно решение се поддържа, че в противоречие с практиката на ВКС въззивният съд се е произнесъл по въпроса какъв е характерът на сделка, изповядана чрез пълномощник без представителна власт-нищожна ли е или относително недействителна, както и по въпроса при относителна недействителност на сделката налице ли е право на задържане на процесната вещ до заплащане на подобренията, направени от купувача преди предявяване на иска по чл.108 ЗС.
Ответниците по касационна жалба не изразяват становище досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Предпоставки за допускане на касационното обжалване не са налице, като съображенията за това са следните:
По реда на чл.108 ЗС М. Н. Ч. и В. Е. С. са предявили срещу М. В. Г., починала на 13.06.2011г. след постановяване на основното въззивно решение и заместена от своя наследник по закон И. М. П., иск за предаване владението на апартамент №27, находящ се в [населено място], [улица], [жилищен адрес].
М. В. Г. е предявила насрещен иск за заплащане на сумата 8225.23лв., представляваща стойността на извършени в имота подобрения, както и право на задържане до заплащане стойността на подобренията.
С обжалваното решение е прието, че по договор за продажба на държавен жилищен имот, сключен на 14.04.2000г., Милия Н. Ч. е придобила правото на собственост върху апартамент №27, находящ се в [населено място], [улица], [жилищен адрес] по време на брака си с В. Е. С. /сключен на 09.01.1998г./. Прието е, че на 31.10.2003г. във формата на нотариален акт №119, том ІІІ, рег.№12677, дело №447 от 2003г. между М. Г. като купувач и П. П. В. като пълномощник на М. Ч. и В. С. е изразено съгласие за продажба на този апартамент, като сред документите, възприети от нотариус Д. като удостоверяващи представителната власт са посочени пълномощно №1318/18.09.2003г. на нотариус Г. М. и пълномощно на Полтавски нотариален окръг №2072 от 02.10.2003г. на нотариус М. В. И., легализирано на 20.10.2003г.
Прието е, че така представените доказателства не удостоверяват М. Ч. и В. С. да са изразили съгласие за продажбата на процесния имот, като са изложени съображения, че в тежест на М. Г. е да докаже, че лице с призната от съответния ред държавна удостоверителна власт е констатирало положен от В. С. подпис под пълномощно №2072 от 02.10.2003г. и то при установените от местните правила условия, какъвто извод от събраните по делото доказателства не е възможен. Прието е също така, че и от заключението на съдебно-почерковата експертиза е видно, че отразените в подписите под представеното пълномощно №2072 от 02.10.2003г. писмено-двигателни навици се различават от типичните за В. С. и то в степен, обуславяща еднозначен извод, че не е положен от него, като експертизата не е оспорена, заключението е обосновано, което дава основание на съдебния състав да приеме, че липсват обстоятелства, които да поставят този извод под съмнение.
Прието е въз основа на съдебно-почерковата експертиза, че и подписът под пълномощно №1318/18.09.2003г. не изхожда от М. Ч.. Изложени са съображения, че доказателствената сила на един документ почива на отразените в него обстоятелства, с оглед на което и начинът на удостоверяване на авторството произтича от съдържанието на самия документ, като по делото не е установено да е приложен принципно възможният начин за удостоверяване авторството на документа, вкл. с оглед отразените в задграничния паспорт на Милия Ч. дата на излизане от Република България /31.07.2002г./ и датата на влизане /15.01.2004г./, които опровергават възможността да е била в района на подсъдност на Районен съд-Своге към 18.09.2003г. Прието е, че не е установено М. Ч. да притежава и друго гражданство освен българското, с оглед на което е прието, че хипотетично съществуващата възможност влизането на територията на страната да е удостоверено с друг документ не е достатъчна, за да бъде приета за доказана по причина, че твърденият от М. Г. начин за удостоверяване автентичността на документа не произтича от нотариалното удостоверяване и тя е длъжна да докаже по категоричен начин така въведеното твърдение, което обаче по делото не е сторено.
Изложени са съображения, че наличието на документи, формално легитимиращи участващия в сделката П. В. като пълномощник на М. Ч. и В. С., не е достатъчно, за да загубят последните конституционно гарантираното им право на собственост. Прието е, че от съществено значение за вещнотранслативния ефект на сделката се явява еднозначно изразената воля за разпореждане с правото на собственост, а представителната власт на пълномощника предполага да му е била изрично предоставена и то в предвидената от закона форма /чл.37 ЗЗД/. Изложени са съображения, че законът изисква и специална форма за потвърждаване на предприетите от името на упълномощителя правни действия-арг. от чл.42, ал.2, изр. второ вр. чл.37 ЗЗД без да е налице такава, като без значение в случая остава обстоятелството как именно П. В. се е сдобил с останалите документи, предоставени от пълномощник на М. Ч. и В. С., необходими за изповядването на сделката. Прието е, че дори да са му предоставени от пълномощник на тези лица, това само по себе си не съставлява делегирана власт за разпореждане с имота в предписаната от закона форма. С оглед на това е прието, че процесният имот принадлежи на М. Ч. и В. С..
Прието е, че доколкото М. Г. основава претенцията си за присъждане стойността на извършените в имота подобрения единствено на нищожния договор, сключен на 31.10.2003г., нейното субективно отношение, т.е. дали е знаела и кога е разбрала за установения порок на тази сделка, е ирелевантно досежно нейната добросъвестност. Изложени са съображения, че субективното отношение на владелеца придобива правно значение само при наличието на обективния елемент, а именно само ако е налице призната от правния ред възможност въз основа на сключената сделка да възникне право на собственост. А след като законът отрича правното значение на сделка с недвижим имот, която не почива на съгласие на титуляра на правото, то е прието, че липсва визираната от чл.70, ал.1 ЗС предпоставка, а именно правно основание, годно да породи право на собственост.
Прието е, че М. Г. е предприела твърдяните работи в имота, съзнавайки че свои имота, но липсва заявено в исковата молба твърдение, което да бъде подведено под хипотезата на чл.70, ал.1 ЗС, а след като твърдените правопораждащи факти не отговарят на предписаните от чл.72 вр. чл.70, ал.1 ЗС правила, то приложим е общият текст на чл.74 ЗС и собственикът на имота дължи да възмезди владелеца за вложени от него средства в имота при условие, че обективно са годни да бъдат ползвани от собственика към момента на влизане във владение и същевременно обуславят по-висока стойност на имота, сравнено със състоянието му без тези действия. Изложени са съображения, че недобросъвестният владелец може да очаква възстановяване на по-малката сума между реално направените разноски и увеличената стойност на имота, като увеличената стойност на имота е критерий за възникване на вземането и при условията на чл.74 ЗС. В случая е прието, че недобросъвестността на М. Г. обуславя по-ниския размер на разходите като критерий за определяне размера на обезщетението, с оглед на което насрещният иск се явява основателен и доказан за сумата 4462лв.
В постановеното на 29.01.2014г. по реда на чл.193 ГПК/отм./ допълнително решение е прието, че направеното от М. Г. възражение за право на задържане се явява неоснователно, тъй като не е имала качеството добросъвестен владелец. Прието е, че М. Г., заместена от И. П., е владяла процесния апартамент въз основа на договор за покупко-продажба, обективиран в н.а.№119, том ІІІ, рег.№12677, дело №447/2003г., който договор е нищожен поради липса на съгласие. Изложени са съображения, че нищожните сделки не могат да бъдат основание за упражняване на добросъвестно владение, освен когато основанието за нищожност е опорочена форма за валидност, в който смисъл е и ППВС №6/27.12.1974г. С оглед на това е прието, че М. Г. е имала качеството недобросъвестен владелец и не може на нея, респ. на нейния правоприемник в процеса И. П., да бъде признато право на задържане до заплащане на подобренията.
Изложени са също и съображения, че не се установява по делото собственикът на имота да е знаел, че в имота му се правят подобрения, но не се е противопоставил, с оглед на което не може да се приеме, че М. Г. може да бъде приравнена на добросъвестен владелец по смисъла на чл.74, ал.2 ЗС.
С оглед на така изложените от въззивния съд съображения по основателността на предявените искове следва да се приеме, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените от касатора въпроси за правомощията на въззивния съд да се произнесе по всички наведени с въззивната жалба възражения и доводи- наведените доводи, свързани с наличието на представителна власт при изповядване на договора за продажба, са обсъдени от въззивния съд, вкл. и доводите, касаещи истинността на завереното от нотариус М. В. И. пълномощно и значението на представените по делото документи, касаещи органа, който е оторизиран да контролира дейността на украинските нотариуси. Още повече, че с оглед изложените от въззивния съд съображения досежно разпределението на доказателствената тежест при оспорване на правомощията на нотариуса, както и на обстоятелствата, при които са били изготвени представените при изповядването на сделката пълномощни /вкл. касаещи влизането в страната на М. Ч./ така поставените въпроси следва да се приемат за ирелевантни. Изводите на въззивния съд за неавтентичност на представените пълномощни са основани на заключението на изслушаната по делото съдебно-почеркова експертиза, която не е била оспорена от страните, както и на обстоятелството, че М. Г. не е представила доказателства в подкрепа на поддържаната от нея теза за наличие на двойно гражданство по отношение на М. Ч., както и за спазване на изискванията на украинското законодателство при изготвяне на пълномощното на В. С., които освен това са приети и за ирелевантни при положение, че не е установено пълномощните да са били подписани от сочените за упълномощители лица.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса за задължението на въззивната инстанция да се произнесе по основателността на искането за право на задържане, доколкото с последващото решение от 29.01.2014г. въззивният съд се е произнесъл и по това искане, допълвайки основното решение по реда на чл.193 ГПК/отм./.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса какъв е характерът на сделката, изповядана чрез пълномощник без представителна власт – нищожна ли е или относително недействителна, както и по въпроса при относителна недействителност на сделката налице ли е право на задържане на процесната вещ до заплащане на подобренията, направени от купувача преди предявяване на иска по чл.108 ЗС.
На първо място следва да се отбележи, че в подобна хипотеза не е налице относителна, а висяща недействителност на сделката, в какъвто смисъл е разрешението, дадено в т.2 на ТР №5/12.12.2016г. по тълк.д.№5/2015г. на ОСГТК на ВКС, в което е прието също така, че такава сделка не поражда целените с нея правни последици /същите настъпват само ако лицето, от името на което е сключена сделката, я потвърди по реда на чл.42, ал.2 ЗЗД/. Според ОСГТК на ВКС при липса на потвърждаване от страна на мнимо представлявания договорът не поражда насрещни права и задължения за страните по него, както и вещно-транслативен ефект, поради което насрещната страна – третото лице, договаряло с мнимия представител, нито придобива облигационни и вещни права по силата на договора, нито упражнява добросъвестно владение, тъй като такъв договор не е правно основание, годно да го направи собственик по смисъла на чл.70, ал.1 ЗС. С оглед даденото от ОСГТК тълкуване за вида недействителност и на обстоятелството, че правните последици на такава сделка при липса на потвърждаване са идентични с правните последици на нищожната сделка, следва да се приеме, че изводите на въззивния съд за вида на владението и правата на упражняващото фактическа власт лице по отношение на направените от него подобрения, съответстват на тълкуването, дадено в ППВС №6/27.12.1974г.
Действително в обжалваното решение е прието, че договорът, обективиран в н.а.№119, том III, рег.№12677, дело №447/2003г., е нищожен поради липса на съгласие, което становище е възприето от ОСГТК на ВКС като неправилно, но в случая от съществено значение е вида на упражняваната фактическа власт, а не правната квалификация на порока на договора.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса дали владението, осъществено въз основа на договор, сключен от лице, което не е надлежно упълномощено /без надлежна представителна власт/ е добросъвестно или не. Изразеното в обжалваното решение становище, че владението е недобросъвестно, не противоречи на разясненията, дадени в ППВС №6/27.12.1974г. В съответствие с приетото в раздел IV и т.11 от ППВС №6/27.12.1974г. и със съображенията, изложени в ТР №5/12.12.2016г. по тълк.д.№5/2015г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд е приел, че владението е недобросъвестно, доколкото в настоящия случай не е налице хипотеза на опорочена форма за валидност, нито договорът може да бъде определен като правно основание, годно да направи купувача собственик по смисъла на чл.70, ал.1 ЗС.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ВЪЗОБНОВЯВА производството по гр.д.№469/2015г. по описа на Първо ГО на ВКС.
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивното решение на Софийски градски съд, постановено на 19.07.2011г. по в.гр.д.№3165/2006г. и решението, постановено на 29.01.2014г. по в.гр.д.№3165/2006г., с което е допълнено решение №4480/19.07.2011г. по същото дело.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: