5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 616
гр. София, 30.07.2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на шести юни две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 1450/2019 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. Х. А., чрез адв. В. срещу решение № 322/16.01.2019 г. по гр. д. № 4085/2018 г. на Софийски градски съд, ІІ – Е състав.
Ответниците Е. П. А. и Д. Х. А., чрез общия им пълномощник адв. И. в писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК изразяват становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендират се разноски в полза на адв. И. за безплатно осъществявана правна помощ на страната в настоящото производство.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение, с което е потвърдено решение № 314475 от 16.01.2018 г. по гр. д. № 6768/2015 г. на Софийски районен съд (СРС), 40 състав за отхвърляне на предявеният от касаторката против Е. П. А. и Д. Х. А. иск по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД – за връщане на платени на отпаднало основание суми в размер на 9 927 лева по договор за прехвърляне на Ѕ идеална част от недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, обективиран в нотариален акт №109/10.12.2012 г. на нотариус З. Т. и развален с решение № 6629/29.09.2015 г. по гр. д. № 9951/2014 г. по описа на Софийски градски съд (СГС), I-6 състав.
Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е приел, че страните са били в облигационна връзка, основана на сключен алеаторен договор за гледане и издръжка от 10.12.2012 г., по който ищцата е поела задължение за гледане и издръжка на ответниците срещу прехвърлената от тях Ѕ ид. част от недвижим имот. Установено е – макар и да съществува принципната възможност за трансформиране на престацията на приобретателя по договора за натурална издръжка в парична и независимо от изявленията на страните, че със споразумението от 30.05.2013 г. не е налице съгласие за такава трансформация. С това ново съглашение прехвърлителите по алеаторния договор са поели ново задължение, а именно да прехвърлят и другата Ѕ ид. част от недвижимия си имот, предмет на този договор, както и гараж. В споразумението няма изразена воля за промяна задължението на ищцата, като изрично е отразено е, че срещу новото задължение на прехвърлителите, първата поема „задължението да продължи, както до сега да се грижи и плаща издръжка от 300 евро“ на тях. Развити са съображения, че съгласно критериите за тълкуване на договорите по чл. 20 ЗЗД с посоченото споразумение от страните са поети нови задължения, различни от уговорените в сключения договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане. Установено е, че неговият предмет е различен от предметът на съглашението, обективирано в нотариален акт, а именно другата Ѕ ид. ч. от имота и визирания в него гараж. Обосновано е разбирането, че въпреки невъзможността на процесното споразумение да породи вещно-правни последици, поради липса на предвидената в закона нотариална форма, обективираните в него насрещни волеизявления обвързват страните облигационно, като не се твърди някоя от страните да е упражнила потестативното си право за развалянето му, нито може да се приеме, че при разваляне с влязло в сила решение на алеаторния договор за прехвърляне на другата Ѕ ид. ч. от имота, липсва интерес от това споразумение. Инстанцията по същество е приела, че споразумението от 30.05.2013 г. макар да съдържа изявление, че ищцата следва да продължи, както до сега, да се грижи и да заплаща на ответниците издръжка в размер на 300 евро, след като първата не е оспорила заявеното в отговора на исковата молба от страна на последните, че изплащаните от страна на майка й суми са били в изпълнение на друго облигационно отношение между страните, за което като доказателство е представен друг нотариален акт, не може да се приеме в случая, че така е осъществено от ищцата, чрез нейната майка, изпълнение именно по разваления алеаторен договор. Формиран е извод, че дори и споразумението от 30.05.2013 г. да съдържа признание за получавани до тогава от ответниците суми за издръжка от ищцата (чрез майка й), то не е установено – при условията на пълно и главно доказване, че тези суми са били в изпълнение на разваления алеаторен договор, което е основанието на исковата претенция. Мотивирани са съображения, че сумите платени от майката на ищцата по процесното споразумение след сключването му, не подлежат на връщане на основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като не са били платени в изпълнение на разваления договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, а в изпълнение на друга облигационна връзка помежду им, а именно визираното по – горе споразумение, което, при отсъствие на данни за развалянето му от страна на кредитора с нарочно изявление, продължава да обвързва страните и плащането по него не е на отпаднало основание, каквото се претендира, респ. не полежи на връщане. С оглед на тези аргументи въззивната инстанция е приела, че в случая е без правно значение в какво качество се е задължила майката на ищцата с процесното споразумение и дали изявлението по него има характер на встъпване в дълг, делегация или упълномощаване.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставя въпроса за задължението на въззивния съд да приложи правилата на тълкуването, съгласно чл. 20 ЗЗД, за да издири и изясни действителната обща воля на страните, вложена в договора. Твърди се, че по този въпрос обжалваното решение противоречи на практиката на ВКС, намерила израз в Решение № 215/18.01.2019 г. по т. д. № 3156/2017 г., І т. о. и Решение № 134/25.10.2018 г. по гр. д. № 3462/2017 г., ІІІ г.о., с което се обосновава приложение на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Поддържа се също, че въпросът има значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – т.е. наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Според касаторката въззивното решение е и явно несправедливо.
Сочените основания за допускане на касационно обжалване не са налице.
Поставеният в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК правен въпрос е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция по делото – т.е. осъществява общо основание за селекция на касационната жалба, но не и допълнителното основание, тъй като същият е разрешен в съответствие с постоянната практика на ВКС, включително посочената в изложението към касационната жалба, на която страната се позовава – Решение № 215/18.01.2019 г. по т. д. № 3156/2017 г., І т. о. и Решение № 134/25.10.2018 г. по гр. д. № 3462/2017 г., ІІІ г.о. В практиката си ВКС еднопосочно възприема разрешението, че на тълкуване, според критериите на чл. 20 ЗЗД, подлежат неясните, непълни и неточни уговорки в договора, които поради недостатъците си пораждат съмнение и спор между страните относно действителното съдържание на постигнатото при сключване на договора общо съгласие и целените с договора правни последици; тълкуването се извършва съобразно критериите по чл. 20 ЗЗД, за да се изясни действителната, а не предполагаема воля на договарящите; прилагането на критериите по чл. 20 ЗЗД предполага отделните договорни уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, но без да се подменя формираната при сключване на съглашението и обективирана в съдържанието му воля на договарящите. Договорът не подлежи на тълкуване, когато съдържащите се в него уговорки са ясни и точни и разкриват недвусмислено действителната воля на страните да се обвържат с определени права и задължения, за да постигнат желан от тях и позволен от закона правен резултат. Като двустранна правна сделка, договорът се сключва със съвпадането на две насрещни волеизявления и правилата за тълкуването му са правила за тълкуване на тези волеизявления. Когато клаузите на сключената сделка са неясни или двусмислени, налагащи по необходимост да бъде издирена истинската обща воля на договарящите, решаващият съд следва да приложи общото тълкувателно правило по чл. 20 ЗЗД, но като отчита, съпоставя и анализира и другите обстоятелства от значение за установяване на тази воля – фактите, предхождащи и съпътстващи сключването на договора, поведението на страните преди и след сключването му, характеристиката на предмета на договора и пр.
В случая, въззивната инстанция е съобразила тези основни положения и мотивирано е извела по критериите на чл. 20 ЗЗД действителната обща воля на съконтрахентите по споразумението от 30.05.2013 г . като е приела, че това е ново съглашение между страните, съдържащо уговорки и задължения, различни от поетите в разваления алеаторен договор, което има собствено битие и продължава да обвързва облигационно страните по спора. Затова е отречено съществуването на вземане на предявеното основание за сумите, платени от ищцата в изпълнение на това споразумение. Анализирайки многопластовите отношения между страните преди и с оглед сключването на горното споразумение, както и съобразявайки характера на престациите по съглашенията и отделните уговорки в тях, а и отчитайки разкъсаната облигационна връзка по извършената нотариална сделка за издръжка и гледане, решаващият състав е формирал извод, че общата воля на страните и целените правни последици от обвързването сочат, че платените от ищцата преди сключването на споразумението суми не са престирани в изпълнение на разваления алеаторен договор (каквото е основанието на иска), а на друга облигационна връзка между страните, за която има данни по делото.
Следва да се изтъкне, че становището на страната, изразяващо нейното несъгласие с извършеният от въззивния съд анализ и оценка на доказателствата, в т. ч. с достигнатите изводи в резултат на тълкуването, съобразно чл. 20 ЗЗД, на споразумението от 30.05.2013 г., не формира общо основание за селекция на касационната жалба – вж. постановките по т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК. Касае се доводи по правилността на обжалвания въззивен акт, които са касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но са неотносими към производството по чл. 288 ГПК.
В обобщение, отсъстват предпоставки за приложно поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Касаторката не е обосновала наличие и на поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по повдигнатия въпрос, чрез позоваване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или чрез позоваване на съдебна практика, която се нуждае от промяна, поради изменение на законодателството или обществените условия, а при твърдение за липсата на съдебна практика, чрез мотивиране на необходимостта от тълкуване на конкретни правни разпоредби, когато съдържащата се в тях уредба е непълна, неясна или противоречива. Изложението не е съобразено с разясненията в т. 4 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК, съгласно които допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК трябва да бъдат мотивирани от касатора. Освен това, в случая, в изложението към касационната жалба се поддържа наличие на практика на ВКС по поставения въпрос, на която страната се позовава и прилага – т. е. и на основанието по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК. Такова позоваване едновременно (кумулативно) на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по един и същи въпрос е недопустимо. Това е така, защото се касае за самостоятелни фактически състави, уредени като взаимно изключващи се основания спрямо общото основание (правен въпрос по чл. 280, ал.1 ГПК).
Предвид на изложеното, по поставения правен въпрос не се откриват предпоставки за достъп до касация и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
В изложението към касационната жалба не се обосновава приложно поле и на фактическия състав на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.
Страната се е задоволила да посочи, че постановените по спора съдебни решения (първоинстанционно и въззивно) били явно несправедливи, без да използва терминологията на закона в очертаната по – горе хипотеза.
За да бъде разгледано основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде мотивирано, а в случая единствено е възпроизведен, при това непрецизно, текстът на нормата. Визираното основание за селекция на касационната жалба предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност също така изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. С оглед на така разгледаната и разбирана от състава дефинитивност на разглежданото основание липсва аргументирано изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, обосноваващо наличието на предпоставки по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Затова не следва да се допусне касационен контрол и по този състав.
В заключение, не се обосновава приложно поле на основания за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
При този изход на делото жалбоподателката остава задължена за разноските по делото. В случая адвокат – пълномощникът на ответниците по касационна жалба е приложил договор за правна помощ и съдействие, от съдържанието на който се установява, че защитата им в касационното производство се осъществява при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата (материално затруднени лица) – т. е. безплатно и е поискал да му бъде присъдено определеното от съда адвокатско възнаграждение. В полза на адвокат И. се дължи възнаграждение, на основание чл. 38, ал. 2 ЗА и същото следва да му бъде присъдено в размер на 826. 35 лв. лв., определен съобразно чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 322/16.01.2019 г. по гр. д. № 4085/2018 г. на Софийски градски съд, ІІ – Е състав.
ОСЪЖДА С. Х. А. с ЕГН [ЕГН] и адрес [населено място], [улица] да заплати, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата във вр. с чл. 38, ал. 1, т. 2 от същия закон, на адв. С. К. И. от САК, с адрес на упражняване на дейността [населено място], [улица], ет. 1, кантора 158, сумата 826. 35 (осемстотин двадесет и шест лв. и 35 стот.) лева, представляваща адвокатско възнаграждение за безплатно оказана адвокатска помощ в касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.