О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 616
Гр.С., 24.11.2016 год.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова
ч.т.д. № 1482/2016 година и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл.274 ал.3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба, подадена от СВ МОДУЛПРОДУКШЪН Г., А., представлявано от управителя Х. К. Панитц, чрез процесуалния му представител адв. К.-Б., против определение № 184/06.04.2016 г. по ч.т.д. № 218/2016 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, ТО, 1 с-в, с което е потвърдено определение № 254/02.02.2016 г. по т.д. № от 806/2013 г. на Пловдивския окръжен съд за спиране на производството по делото, на основание чл.229 ал.1 т.4 ГПК, до приключване с влязло в сила съдебно решение на производството по т.д. № 212/2014 г. по описа на Бургаския окръжен съд.
В частната жалба се излагат доводи, че определението е неправилно – незаконосъобразно и необосновано, както и постановено при допуснати съществени процесуални нарушения. Моли се за неговата отмяна и постановяване на друго такова, с което определението за спиране да бъде отменено и делото да се върне на първостепенния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Оплакванията на жалбоподателя – ищец по предявения иск, са за неправилно определяне от страна на въззивния /и първоинстанционния/ съд на предмета на спора по т.д.№ 806/2013 г. на ПОС с правно основание чл.422 ал.1 ГПК за установяване на вземане по запис на заповед от 30.01.2013 г. в размер на 2 000 000 лв.; съответно за установяване на частична идентичност между него и предмета на т.д.№ 212/2014 г. по описа на БОС; както и за формирането на извод за преюдициалност на второто дело при данни за паралелно движение на две производства с частично еднакъв предмет, между едни и същи страни. Поддържа се, че липсва както съвпадение в предмета на двете дела, така и връзка между тях по смисъла на чл.229 ал.1 т.4 ГПК, респ. преюдициално значение на решението по едното дело спрямо това по другото. Въззивният съд не е обсъдил въведените с частната жалба оплаквания, в частност тези, че автентичният предмет на делото не включва каузалните правоотношения между страните, т.к. тяхното въвеждане е станало по принуда на съда, което е недопустимо.
Искането за допускане на касационно обжалване на определението се обосновава със следните въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, вр. чл.274 ал.3 ГПК: „1. Длъжен ли е съдът да обсъди всички оплаквания и възражения на страните и да изложи мотиви по тях; 2.1. Допустимо ли е служебно да се дават указания на ищеца да уточни обстоятелствата, от които произтича искането му за установяване съществуването на вземане, основано на запис на заповед, чрез конкретизиране на каузалното отношение, което е обезпечено с издадената ценна книга; 2.2. Допустимо ли е решаващият съд служебно „да подсигури” защитата на ответника посредством иницииране на изменение на основанието на иска, с който е сезиран, осъществено под формата на задължителни за ищеца указания за това, дадени по реда на чл.129 ал.2 ГПК, чието изпълнение има за последица разместване на доказателствената тежест; 3. В какво се изразява отношението на преюдициалност като връзка между делата, съставляваща основание за спиране в хипотезата на чл.229 ал.1 т.4 ГПК.”. Сочи се, че тези въпроси за разрешени от Пловдивския апелативен съд в противоречие със задължителната практика на ВКС – чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Против частната касационна жалба е постъпил писмен отговор от СИУС О. [населено място], представлявано от управителя Г. Хаиронг, чрез процесуалния му пълномощник адв. Г.. В него се изразява мотивирано становище за липса на предпоставки за допускане на определението до касационна проверка, евентуално – за неоснователност на частната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение, като взе предвид становищата на страните и материалите по делото, приема следното от фактическа и правна страна:
Частната касационна жалба е процесуално допустима – изхожда от легитимирано лице, насочена е против подлежащ на обжалване съдебен акт и е депозирана в законоустановения срок по чл.275 ал.1 ГПК.
За да потвърди обжалваното определение с правно основание чл.229 ал.1 т.4 ГПК, съставът на въззивния съд е приел, че производството по т.д.№ 806/2013 г. е образувано по установителен иск по чл.422 вр. чл.415 ал.1 ГПК вр. чл.535 и сл. ТЗ за заплащане на сумата 2 000 000 лв., дължими по запис на заповед, издаден на 30.01.2013 г., с падеж 31.01.2013 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 01.02.2013 г. до окончателното й изплащане. В хода на производството, при размяна на книжата, с уточняваща молба от 03.06.2014 г. ищецът е посочил, че с менителничния ефект, вземането по който е предмет на предявения иск, се обезпечава част от вземане, произтичащо от каузално правоотношение между страните и по-точно – доставка на соларни модули от ищеца на ответника, за които била издадена данъчна фактура от 02.07.2012 г. Наличието на такова правоотношение и произтичащото от същото вземане са били оспорени от ответника, както и връзката между заявеното правоотношение и записа на заповед. Във връзка със същото правоотношение е образувано и т.д.№ 212/2014 г. по описа на БОС между същите страни с предмет – осъдителен иск за заплащане на част от вземането, произтичащо от извършената доставка, за която била издадена същата фактура. Съдът е споделил изводите на Пловдивския окръжен съд по съществото на искането по чл.229 ал.1 т.4 ГПК, като се е мотивирал по следния начин: При заявените основания и възражения на страните по иска по чл.422 ал.1 ГПК в предмета на този спор, освен съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение, се включва и конкретното каузално правоотношение, като на доказване, при съответното разпределение на доказателствената тежест, подлежат както твърденията и възраженията относно фактите, на които се основават правата, произтичащи от менителничния ефект, така и тези, отнасящи се до обуславящото действието на ефекта каузално правоотношение. Доколкото по спора пред БОС, с идентичен с част от спорния на т.д.№ 806/2013 г. предмет, към настоящия момент са се произнесли две съдебни инстанции, то производството по т.д.№ 202/2014 г. се явява преюдициално по отношение на настоящото. С решението по това дело, след влизането му в сила, ще бъде признато или отречено претендираното право, част от което е предмет и на спорното правоотношение по т.д.№ 806/2013 г., поради което то ще има значение за правилното решаване на настоящия спор.
Съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, по предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК съобрази следното:
Първите два процесуалноправни въпроса са поставени във връзка с правилността на акта на съда при определяне на предмета на спора в първоинстанционното производство, респективно с фактическия отказ на въззивния съд да ревизира възприетия от първата инстанция спорен предмет, а именно – че записът на заповед обезпечава изпълнението по възникнало предходно каузално правоотношение между същите страни, в какъвто смисъл са част от оплакванията в частната въззивна жалба.
Съдът намира, че тези въпроси не се явяват обуславящи за изхода на конкретното дело с правно основание чл.229 ал.1 т.4 ГПК, евентуално, че касаят единствено правилността на формираните от П. изводи относно предмета на спора. С оглед етапа на спряното производство по предявения иск, при липса на постановено съдебно решение, преценката относно спорния предмет, по който съдът дължи произнасяне, изразена в коректно съставения и обявен за окончателен доклад по чл.146 ГПК, не може да бъде инцидентно контролирана, т.к. така ще се повлияе предварително и недопустимо върху решаващата воля на съда. От друга страна, в обжалваното определение са направени самостоятелни изводи за обстоятелствата, на които се основава искът, като по този начин доводите на ищеца за погрешното им възприемане от страна на първата инстанция, с оглед нуждите на настоящия процес, са счетени за неоснователни.
Третият процесуалноправен въпрос съответства на общия критерий на чл.280 ал.1 ГПК за допускане до касационно обжалване – значимост за изхода от спора, тъй като попада в предмета му и е обусловил правната воля на съда, но той не се явява разрешен в противоречие със сочената от жалбоподателя задължителна практика на ВКС. Съгласно определение № 406/12.06.2012 г. по ч.гр.д.№ 146/2011 г. на ВКС, ГК, ІІІ ГО по реда на чл.274 ал.3 т.1 ГПК, връзка на обусловеност между две дела по смисъла на чл.229 ал.1 т.4 ГПК е налице, когато предмет на обуславящото дело е правоотношение /респ. вземане/, чието съществуване или несъществуване се явява предпоставка за съществуването на правоотношението, предмет на обусловеното дело. Именно в посочения смисъл са и изложените от въззивния съд правни съображения, а преценката относно наличието на частично съвпадение в каузалното правоотношение, включено в предмета на двете дела, обуславящо съществуването на вземането по записа на заповед, е въпрос по фактите, който подлежи на разглеждане едва след формиране на извод за наличие на основание за достъп до касация на обжалваното определение.
С оглед горното настоящият състав на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение намира, че основанията за допускане на касационно обжалване на определението на Пловдивския апелативен съд не са доказани, поради което и
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 184/06.04.2016 г. по ч.т.д. № 218/2016 г. на Пловдивския апелативен съд, ТО, 1 с-в.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: