7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 617
гр. София, 04.08. 2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на дванадесети май две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: Д. ХИТОВА
Д. СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр.дело № 1738 по описа за 2016 г.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба вх. № 323/21.01.2016 г. по регистъра на Апелативен съд – Велико Т., подадена от М. Г. Р. и С. П. Р., чрез адвокат П. И. против решение № 307 от 09.12.2015 г. по гр. дело № 387/2015 г. на Великотърновски апелативен съд /В./.
Ответникът Т. П. Танков, чрез адвокат М. Р. в отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК поддържа становище за липса на основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по допускането на касационно обжалване, Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение взе предвид следното:
С цитираното въззивно решение състав на Великотърновски апелативен съд е отменил изцяло решение № 351 от 07.07.2015 г., постановено по гр. дело № 59/2015 г. на Русенски окръжен съд, като вместо него е постановил друго, с което е отхвърлил предявените от М. Г. Р. и С. П. Р. срещу Т. П. Танков частични искове по чл. 82 от ЗЗД, за заплащане на сумите от 18233.33 лв. за първия ищец и 25334 лв. за втория ищец, представляващи обезщетение за причинени вреди под формата на пропусната полза от неизпълнение на договорно задължение, породено от предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 08.08.2008 г. за периода от 01.02.2011 г. до 01.02.2014 г., ведно със законната лихва от 17.02.2014 г. до окончателното плащане, като е осъдил ищците да заплатят държавна такса за въззивно обжалване по сметка на В.. Въззивният съд е приел за установено, че ищците черпят правата си от действителен предварителен договор за покупко-продажба на магазин, сключен на 08.08.2008 г. между ответника Т. Танков като продавач и лицата М. Р., Е. Т. и А. З. като купувачи. На 15.04.2010 г. последните двама цедирали вземанията си по договора на ищеца С. Р., като цесията била съобщена на ответника Танков на 19.04.2010 г. Предварителният договор бил обявен за окончателен с влязло в сила решение на 10.02.2014 г. спрямо М. Р. и цесионера С. Р.. За да постанови отхвърлителния резултат по отношение на иска, предявен от С. Р., съдът е приел, че въпреки че е налице договорно неизпълнение от страна на ответника Танков да сключи окончателен договор, вредите от неизпълнението са се проявили и правото на обезщетение по чл. 82 ЗЗД е възникнало в патримониума на първоначалните купувачи по предварителния договор М. Р. и цедентите Е. Т. и А. З.. Приел е, че тъй като забавата на Танков е настъпила на 23.04.2010 г., а цесията е извършена на 15.04.2010 г., то Е. Т. и А. З. не са цедирали правото си на обезщетение по чл. 82 ЗЗД на С. Р., тъй като това право още не е било възникнало, а цесията за несъществуващи вземания е недопустима. По отношение на претенцията на ищеца М. Р. съдът е приел, че липсват данни за наличието на предварителен договор за отдаването под наем на магазина или за други преддоговорни отношения по повод даването на имота под наем, поради което настъпването на вредите се явява несигурно, а искът за пропуснати ползи от неполучен наемен доход за процесния имот – недоказан.
В приложението са поставени следните въпроси: „Длъжен ли е въззивният съд да изгради собствени мотиви по делото, да посочи кои мотиви и изводи на основния съд не споделя и да ги обоснове? Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани в основното производство доказателства“. Касаторите се позовават на т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000г. на ОСГК на ВКС.
Не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд е изложил собствени фактически и правни изводи по правния спор. Изложени са констатациите на апелативния съд относно релевантните за спора обстоятелства, като са обсъдени приетите за установени факти, произтичащи от представените по делото доказателства за сключения предварителен договор, договорите за цесия, обявяването на предварителния договор за окончателен с влязло в сила решение на 10.12.2014 г. Обсъдени са още заключението на вещото лице относно средния пазарен наем за процесния имот, продажбата на магазина на И. Х., отдаването на двата магазина под наем за 10 години. Въз основа на тези факти, изложени в мотивите на съда са развити правни съображения за неоснователност на исковете, подробно посочени по – горе. При тези обстоятелства твърденията на касаторите, че апелативният съд не е изложил собствени мотиви е необосновано, както е необосновано и твърдението, че съдът е допуснал отклонение от разрешенията в т.19 от цитираното ТР на ОСГК на ВКС. Не съответства на данните по делото и твърдението, че въззивният съд бил приел фактическа обстановка ”коренно различна от тази приета от основния съд, без да се сочат по какви причини и на какво основание се приема тази фактическа обстановка”. Въззивният съд е приел правни изводи, които не съвпадат с тези на първостепенния съд. Във въззивното производство съдът има това правомощие и упражняването му не е в противоречие с разрешенията в ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС. Приемането на други правни изводи не съставлява приемане на фактическа обстановка, различна от приетата от първоинстанционния съд. В приложението не са мотивирани и твърденията относно това, какви доказателства не са били обсъдени от въззивния съд. Фактическите изводи на въззивния съд са ясни, както и доказателствата, от които са изведени, тъй като констатациите засягат документи, носещи едно и също наименование с представените доказателства – напр. предварителен договор, решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, заключение на вещото лице и т.н. С оглед на изложеното следва да се приеме, че с поставените въпроси и доводите в тази част от приложението не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, предвид липсата на отклонение на апелативния съд от задължителната съдебна практика.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поддържат наличието на основания за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, формулирайки следните въпроси: „Длъжен ли е въззивният съд да зачете решението по иска за обявяване на предварителен договор за окончателен, когато се претендира обезщетение за неизпълнение на задължението му за сключване и на клаузи от този договор? Какво се включва в обективните предели на С. на решението по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД – обвързан ли е съдът от основанието – цесия, на което ищецът С. П. Р. е придобил качеството купувач по предварителен договор от 08.08.2008г., обявен за окончателен с Решение №148/13.06.2013 г. по В.гр.д. №116/2013г. на В., от който страните черпят права? В този смисъл допустимо ли е решаващият съд да преразгледа предварителния договор и да отрече придобитото вече право на купувач на ищеца С. П. Р. на основание влязлото в сила съдебно решение по конститутивния иск? Налице ли е сила на присъдено нещо на решение по иск по чл. 19 ЗЗД относно начина на встъпване на купувача по предварителния договор? Част ли е от спорното право по иска по чл. 19 ЗЗД начина на придобиване на правата по този договор от една от страните и разрешава ли се със сила на присъдено нещо?“. Тези въпроси съвпадат по съдържание и се свеждат до обективния и субективен идентитет по отношение на предмета и страните по делата, по които са постановени съдебни решения, които установяват спорния предмет различно. Цитираните въпроси не са разглеждани от въззивния съд. Съдебният състав е мотивирал решаващия си извод за неоснователност на иска, предявен от С. Р. със съображението, че същият ищец не е придобил правото по чл. 82 ЗЗД чрез извършената цесия. По – конкретно апелативният съд е изложил мотиви за това, че към момента на сключване на договора за цесия – 15.04.2010 г. правото по чл. 82 ЗЗД все още не е било възникнало, предвид настъпването на забавата на 23.04.2010 г. Изложено е още, че цесията е допустима за съществуващи вземания, като цесия на бъдещо вземане ще бъде непротивопоставима на длъжника, предвид действието на договори за трети лица само в посочените от закона случаи. Развито е разбирането, че цесия на бъдещо вземане не е уредена в закона и за длъжника такава цесия няма действие. Отразено е също така, че за субективна новация е необходимо съгласие на длъжника. По тези мотиви не са поставени въпроси, а по поставените въпроси въззивният съд не се произнесъл. Въпроси, които произтичат от становище на страната и които не са изведени от решаващите мотиви на въззивния съд не формират основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, съгласно разрешенията приети в т. 1 от ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на О. на ВКС. В случая цитираните въпроси, както се посочи по – горе не са поставени във връзка с решаващите мотиви на въззивния съд, поради което следва да се приеме, че с въвеждането им не се релевират основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Липсата на общо основание е достатъчно съображение за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат сочените за това допълнителни основания / в този смисъл са разясненията в ТР № 1/2009 г. на О. на ВКС /, поради което само с оглед на изложеното следва да се приеме, че не са налице предпоставки за допускане на касационен контрол. За пълнота на мотивите на настоящето определение трябва да се има предвид и следното. Касаторите се позоват на три касационни решения, които нямат отношение към процесния случай. Решението по гр. дело № 1712/2010 г. на състав на ВКС, ІV г.о. дава отговор на въпроса – „ допустимо ли е съдът да обоснове фактически и правен извод, позовавайки се на мотивите на влязло в сила друго решение”. Т. мотиви се отнасят до искове, които не са относими към разглеждания спор, а именно третират съотношение между две дела, едното от които е по неизпълнение на договор за продажба на търговско предприятие, а другото по иск с правно основание чл. 55, ал.1, предложение първо ЗЗД. Решението по гр. дело № 6421/2013 г. на състав на ВКС, ІІ г.о. съдържа тълкувателни мотиви относно действието на влязло в сила решение по иск по чл. 26, ал. 1 ЗЗД – нищожност на договор за покупко – продажба на имот по отношение на спора между същите страни за ревандикация на същия имот. С решение по гр. дело № 149/2012 г. на състав на ВКС, ІІ г.о. е разгледан въпроса за силата на пресъдено нещо, формирана от влязло в сила решение по чл. 108 ЗС по отношение на спор за действителността на извършен отказ от наследството от ищеца. Отговорите на въпросите, разгледани с цитираните решения се отнасят до искове, които не са относими към исковете, съпоставяни от касаторите. С касационните решения, на които се позовават, касаторите не релевират допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК липсва и мотивирано изложение, съдържащо съпоставка на разрешенията във въззивното решение и касационните решения и обосноваващо твърденията за отклонение на въззивния съд от практиката по чл. 290 ГПК.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен въпрос, формулиран, както следва: „Може ли страна по предварителен договор за продажба на недвижим имот да цедира правото си да закупи имота и действителен ли е такъв договор за цесия? Това продажба на бъдещо право ли е или представлява продажба на конкретно индивидуализирано и определено право?“. Касаторите се позовават на решение по т.дело № 438/2009 г. на състав на ВКС, ІІ т.о. В случая не са обосновани предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В касационното решение е обосновано разбирането, че вземането, предмет на цесията преминава върху цесионера в обема, в който цедентът го е притежавал, като предмет на цесионната сделка не могат да бъдат бъдещи, а само съществуващи вземания. ВКС е приел, че съществуването на престацията е условие за действителност на цесионната сделка, мотив изведен от каузалния характер на договора. В цитираното касационно решение е мотивирано разбиране за това, че независимо от разнообразието на основанията, на които цесията са извършва /продажба, дарение, даване вместо изпълнение и др./, определеността, респективно определяемостта на съдържанието на престацията е изискване за действителност на всяко едно от тях. Въззивният съд, видно от изложените по – горе решаващи мотиви не е приел тълкуване на закона, противоречащо на посоченото тълкуване на правните разпоредби в касационното решение. Като противоречащо на касационното решение касаторите са изтъкнали приетото от апелативния съд, че С. Р. „не е придобил права по предварителен договор за продажба на недвижим имот от 08.08.2008 г.”, тъй като вземането е бъдещо. Д. на жалбоподателите е неправилен. С него като противоречие се релевира не извод по тълкуване на закона /правно разрешение/, съпоставимо с разрешенията в касационното решение, а извод по съществото на спора – липсата на придобити права от С.Р., който е следствие от тълкувателен извод, съвпадащ с разрешенията на ВКС. Въззивният съд не е допуснал отклонение от задължителната практика по чл. 290 ГПК. Предвид изложеното следва да се приеме, че и с този въпрос не е обосновано приложно поле на чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпроси, формулирани, както следва: „Налице ли е пропусната полза от невъзможността да ползваш имота в договорения срок и при уговорен начин на ползване на тази вещ и размер на наема за част от вещта? Налице ли е реалност и сигурност на пропуснатите ползи, ако между страните е налице облигационна връзка, уреждаща отношенията им по повод вещта за напред, като бъдещият период включва исковия период? Следва ли да се доказва забава при изпълнение на задължение да се продаде недвижим имот, установено със сила на присъдено нещо и следва ли да се доказва начина на ползване на имота, ако той е предварително уговорен в договор между страните? Представляват ли пряка и непосредствена последица от неизпълнението на задължението да се продаде имота неполучените суми от наеми, които са договорени в предварителния договор и длъжен ли е кредиторът да установява преддоговорни отношения за период, през който все още не е обявен за собственик на вещта?“. Множеството въпроси, цитирани по – горе могат да бъдат обобщени, като съдържащи един общ, поставен от касаторите въпрос относно това, при предявен иск по чл. 82 ЗЗД за обезщетяване на вреди под формата на пропуснати ползи, произтичащи от неизпълнение на уговорки за използване на имот – отдаването му под наем на купувачите, страна по предварителен договор за покупко – продажба на недвижим имот, необходимо ли е за бъдещ период, включващ исковия период да съществува сигурност за увеличаване на имуществото на ищеца или същото се предполага. Касаторите се позовават на задължителна съдебна практика – решения по чл. 290 ГПК, подробно изброени, както и на ТР № 3/2012 г. от 12.12.2012 г. по т. дело № 3/2012 г. на О. на ВКС.
С поставените въпроси касаторите не обосновават приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В обжалвания съдебен акт е мотивирано разбирането, че пропуснатата полза е факт, който следва да се докаже и законът не съдържа презумпция за настъпването на такива вреди. Апелативният съд е констатирал, че М. Р. не е доказал претенцията, тъй като не е установил наличието на предварителен договор за отдаване под наем на южния магазин, не е установил наличието на някакви преддоговорни отношения по повод даването на същия магазин под наем. Изложени са още и следните съображения. Съдът е посочил, че през процесния период магазинът не е бил даван под наем от ответника Танков, за да възникне право на ищеца по чл. 9 от предварителния договор на 1/6 от получавания наем за двата магазина. По тези разрешения във въззивното решение касаторите не са поставили правни въпроси, т.е. общото основание не е релевирано с оглед решаващите мотиви на съда, а предвид становища на касаторите. Приетите от въззивния съд правни разрешения са в съответствие с разрешенията в цитираното ТР на О. на ВКС. Въззивният съд е констатирал, че ищците е следвало да установят наличието на правоотношения с трети лица по повод ползване или разпореждане с обекта, осуетени в резултат на забава на длъжника. Тези разрешения не са в противоречие с правните разрешения, приети с цитираното ТР на О. на ВКС, с което е уеднаквена съдебната практика по посочения по – горе въпрос. Уеднаквяването на тази практика чрез тълкувателно решение на О. на ВКС прави ирелевантно позоваването на практика, формирана с касационни решения. Както вече се посочи отклонение от практиката, формирана с цитираното ТР на О. на ВКС не е допусната с мотивите на апелативния съд, а и в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите не са обосновали отклонения на въззивния съд от посочената задължителна практика, тъй като в приложението не са направили съпоставяне между мотивите на въззивния съд и правните разрешения на О. на ВКС /в тази част от приложението изобщо липсва обсъждане на практиката, на която се позовават жалбоподателите /, респективно не са мотивирали наличието на допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Предвид горните мотиви ВКС в настоящия си състав приема, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 307 от 09.12.2015 година по гр. дело № 387/2015 г. на Апелативен съд [населено място].
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: