О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№617
гр.София, 14.06.2010 година
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Второ гражданско отделение в закрито заседание на осемнадесети май две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
гражданско дело под № 256/2010 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Т. Д. Т. и Ж. Д. Д. от гр. Я. са подали касационна жалба вх. № 141 от 14.01.2010 год. срещу въззивното решение № 199 от 11.12.2009 год. по гр.дело № 403/2009 год. на Ямболския окръжен съд, с което е оставено в сила решение № 509 от 28.08.2009 год. по гр.дело № 323/2009 год. на Ямболския районен съд. С него е бил уважен предявения срещу касаторите иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, като е признато за установено, че нива от 11 дка в м.”Г”, нива от 14 дка в м.”Г”, нива от 11 дка в м.”К”, нива от 5 дка в м.”К”, нива от 10 дка в м.”У”, нива от 30 дка в м.”Н”, нива от 26.9 дка в м.”М” и нива от 3 дка в м.”Л” в землището на с. М., обл. Ямболска, предмет на преписка № 7740/1992 год. на ОСЗГ”Т” са били изключителна собственост на общия на страните наследодател Т.
Поддържат се оплаквания за съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон с искане за отмяна на решението и отхвърляне на предявения иск.
Като основания за допускане на касационно обжалване се сочат: а/ противоречие с Постановления № 7/1965 год., № 1/1953 год. и № 1/1985 год. на Пленума на Върховния съд; б/ противоречие с решения №№ 100 от 17.05.1999 год. по гр.дело № 2534/1997 год. ІV г.о.; 330 от 28.06.2006 год. по гр.дело № 3060/2004 год. ІV г.о.; от 07.07.2004 год. по гр.дело № 1449/2003 год. на ТК, ІІ т.о.; решение № 688 от 09.07.2003 год. по гр.дело № 593/2002 год. ІV г.о.; решение № 2* от 30.12.1994 год. по адм.дело № 217/1994 год. ІІІ г.о. ВК и решение № 218 от 13.02.2008 год. по гр.дело № 898/2007 год. на Врачанския окръжен съд и решение от 28.12.2005 год. по гр.дело № 2407/2004 год. на Софийския градски съд, ІІ-в отделение.
Ответниците по касация Т. М. Д. , Г. Т. С., Ж. М. Д. , Д. М. Д. , В. Н. Т. , М. М. Т. , Д. Д. Й. , Н. Д. Т. , Т. С. Т. , Б. И. Г. , И. Б. П. , Г. Б. И. и К. Т. С. са на становище, че жалбата не следва да се допуска до разглеждане, а по същество, че е неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК поради следните съображения:
Въззивният съд е приел, че към момента на образуване на ТКЗС през 1956 год. процесните земеделски земи са били съсобствени между наследниците на починалия през 1954 год. общ наследодател на страните Т, макар и земите да са били внесени в стопанството от живеещия до смъртта му в едно домакинство с баща си негов син Д. Т. Н. – пряк наследодател на ответниците/сега касатори/. За да достигне до този си извод, въззивният съд е приел, че липсват каквито и да е писмени или гласни доказателства за извършена приживе на общия наследодател Т делба на процесните земеделски земи. Съдът е отказал да кредитира показанията на свидетелката Т на ответника/касатор/ Т. Д. Т., като е приел, че тя е лично заинтересувана от изхода на делото, а и няма преки впечатления относно собствеността на въпросните земеделски земи, признавайки, че фактите са й известни от нейния свекър-прекия наследодател на ответниците-касатори Д. Т. Н. Въззивният съд не е кредитирал и показанията на свидетеля К, разпитан на 17.07.2009 год., който не е разказал впечатления поради ниската си възраст към онзи момент, а само е възпроизвел това, което е научил от баща си. Отделно от това, съдът е приел, че показанията на този свидетел не кореспондират с останалите доказателства по делото. В същото време, въззивният съд е дал вяра на показанията на свидетеля Й, който е работил като агроном през 1956 год. и е уточнил, че Т. Н. Т. е имал около 162-163 дка земя (на 3-4 места по около 30 дка), която е била внесена от синовете му в ТКЗС и по документи се водела на негово име. Свидетелят е обяснил, че въпреки, че земята била обработвана от синовете на дядо Т. поради напредналата му възраст, това не означавало собствеността върху нивите да е била тяхна. Окръжният съд е преценявал и представеното извлечение от емлячния регистър на с. М., от което било видно, че по партидата на Т. Н. Т. /стр.255/ през 1944 год. били записани общо 164.900 дка земеделски земи в землището на с. М., както и че името на сина му Д. Т. Н. било вписано допълнително /извън реда и с нов български правопис, без характерното за стария правопис „ъ” на края на имената, както е изписано името на титуляра – праводателя Т. Т. /. Поради това, че не е било открито производство по оспорване истинността на този документ, съдът го е ценил дотолкова доколкото кореспондира с данните от останалите доказателства по делото. Прието е по-нататък, че макар и ответниците/касатори/ да са се позовали на изтекла в полза на наследодателя им Д. Т. Н. 20-годишна придобивна давност едва с писмената си защита пред първата инстанция /срвн. л.129-гърба от гр.дело № 323/2009 год./, по делото липсват доказателства, както за извършена приживе на Т. Н. Т. делба на притежаваните от него земеделски земи, така и данни относно намерението на сина му Д. за своене на същите имоти, което да е било афиширано пред трети лица и да не е било оспорено.
Липсва твърдяното противоречие с посочените постановления на Пленума на Върховния съд: № 7 от 27.12.1965 год. по гр.дело № 5/1965 год. и № 1 от 10.11.1985 год. по гр.дело № 1/1985 год., съответно по някои въпроси на второинстанционното производство по ГПК/отм./ и по някои въпроси на правомощията на втората инстанция по граждански дела, както и с № 1 от 13.07.1958 год. по гр.дело № 1/1953 год. за формата и съдържанието на решението и присъдата. Изложението на основанията за допускане касационно обжалване не съдържа конкретизация на общо твърдяните противоречия със съответни точки от постановленията на Пленума на Върховния съд, поради което не е налице предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Не са налице и условията на чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Въззивният съд, макар и да е приел, че ответниците/сега касатори/ не са се позовали в законоустановения срок на изтекла в полза на прекия им наследодател Д двадесетгодишна придобивна давност, на практика е разгледал това тяхно възражение, което обаче е намерил за неоснователно, приемайки че липсват доказателства за извършена приживе на Т. Н. Т. делба на притежаваните от него земеделски земи, а така също и че липсват доказателства за намерението на сина общия наследодател да свои земеделските земи и това му намерение да е било манифестирано пред трети лица и да не е било оспорено. В този смисъл, не е налице противоречие с решение № 100 от 17.06.1999 год. по гр.дело № 2534/1997 год. на ІV г.о., нито с решение № 330 от 28.06.2006 год. по гр.дело № 3060/2004 год. на ВКС, ІV г.о. или с решение № 218 от 13.02.2008 год. по гр.дело № 898/2007 год. на Врачанския окръжен съд.
Касаторите не сочат в какво се състои противоречието на въззивното решение с решението от 07.07.2004 год. по гр.дело № 1449/2003 год. на ТК, ІІ т.о. на ВКС, а позоваването на решението от 28.12.2005 год. по гр.дело № 2407/2004 год. на СГС, ІІ-в отд. не е относимо към настоящия казус, тъй като касае иск по чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ.
Съдебните актове, постановени по административни дела не се обхващат от понятието противоречива съдебна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Преодоляването на противоречията в съдебната практика по административни дела е от компетентност на Върховния административен съд /срвн. чл.258 и чл.259 АПК/. С оглед на това, решение № 2* от 30.12.1994 год. по адм.дело № 217/1994 год. ІІІ г.о. ВС не би могло да бъде съобразявано при преценката за допустимост на касационното обжалване.
Решение № 688 от 09.07.2003 год. по гр.дело № 593/2002 год. ІV г.о. има предвид разграничение между установителния иск за собственост към датата на предявяването му и установителния иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, по който правото на собственост върху земеделските земи се установява към момента на внасяне на земята в ТКЗС, с оглед на което е необходимо в исковата молба да се посочи дали внасянето на имотите в ТКЗС е извършено приживе на наследодателите или след тяхната смърт. В случая не би могло да се приеме, че исковата молба не съдържа фактически обстоятелства относно момента, към който е извършено внасянето на процесните земи в ТКЗС и че същата е била нередовна с оглед квалификацията на спорния предмет.
Основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК също не е налице. Оплакванията за неправилност на въззивното решение засягат само производството по конкретната касационна жалба, без разглеждането й по реда на чл.290 ГПК да подпомогне съдебната практика с оглед преодоляване на възприети правни разрешения от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Касаторите не сочат непълноти или неясноти на приложимите за конкретния казус материалноправни и процесуалноправни норми, нито поддържат, че е налице за първи път произнасяне по аналогичен правен спор или че с решението на въззивния съд е изоставено едно тълкуване на закона и е възприето друго.
В заключение, липсват основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1 ГПК, поради което Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 199 от 11.12.2009 год. по гр.дело № 403/2009 год. на Ямболския окръжен съд по жалба вх. № 141 от 14.01.2010 год. на Т. Д. Т. и Ж. Д. Д. от гр. Я..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/