8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 617
София,05.10. 2010 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на петнадесети септември две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 219/2010 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на “К. Т.” ООД, гр. София срещу решение от 23.11.2009 г. по в. гр. д. № 373/2009 г. на Монтански окръжен съд. С обжалваното решение е оставено в сила постановеното от Л. районен съд решение от 19.11.2007 г. по гр. д. № 455/2007 г., с което е отхвърлен предявеният от “К. Т.” ООД, гр. София срещу “Л.” ООД, гр. Л. иск с правно основание чл. 108 ЗС за предаване владението върху описаните в исковата молба недвижими имоти, находящи се в гр. Л..
В касационната жалба са развити подробни съображения за неправилност на въззивното решение поради допуснати нарушения на материалния закон и на съдопроизводствените правила, както и поради необоснованост. Оплакването за нарушения на съдопроизводствените правила е мотивирано с: 1. произнасянето на въззивния съд, че процесният договор за продажба на търговско предприятие от 21.03.2002 г. е нищожен поради заобикаляне на закона – чл. 25, ал. 3, т. 4 и § 10, ал. 1 ЗППДОП /отм./, без да е направено изрично възражение за това от страна на ответника; 2. необсъждането на правното значение на протокола от Общото събрание на съдружниците в “Л.” ООД от 04.10.1999 г. за вливане на дружеството в “С. И.” АД и 3. разпростиране силата на пресъдено нещо на решението от 16.10.2002 г. по гр. д. № 113/2002 г. на Монтански окръжен съд по отношение и на лица /касатора “К. Т.” ООД и неговия праводател “П. груп” ООД/, които не са били страна по това дело. Като нарушения на материалния закон касаторът релевира съответно: 1. несъобразяване разпоредбата на чл. 262 ТЗ /в редакцията й към 01.09.2000 г./, изискваща при преобразуване на капиталовите дружества, в т. ч. и при вливане, решение на общите събрания на вливащото се и на приемащото дружество, каквито в случая са налице; 2. нарушение на чл. 36, ал. 2 и чл. 39, ал. 1 ЗЗД, изразяващо се в незачитане изричното съгласие за вливане на “Л.” ООД в “С. И.” АД, дадено от представителя на Община Л. чрез подписване на протокола от Общото събрание на съдружниците на “Л.” ООД от 04.10.1999 г., чиято представителна власт не е ограничена; 3. нарушение на чл. 25, ал. 3, т. 4 ЗППДОП /отм./, изразяващо се в тълкуването на преобразуването на “Л.” ООД чрез вливането му в “С. И.” АД като разпореждане с приватизираните 60% дялове от капитала на влятото дружество; 4. непровеждане на разграничение между дяловете от капитала на търговското дружество, придобити чрез приватизационната сделка, и вещите, които то притежава и 5. нарушение на чл. 493, ал. 2 ГПК /отм./ поради прилагането му по отношение на обстоятелства, които не са вписани и не подлежат на вписване в Търговския регистър. Оплакването за необоснованост на атакуваното решение е мотивирано с кредитирането на показанията на разпитаната по делото свидетелка Б., без да е отчетена заинтересоваността на същата от изхода на делото, както и с твърдението, че знанието на купувача “П. груп” ООД за липсата или наличието на някои от елементите от фактическия състав на вливането на “Л.” ООД в “С. И.” АД е следвало да бъде преценено към датата на сключване на договора за продажба на търговско предприятие от 21.03.2002 г.
Поради изложените съображения, касаторът моли за отмяна на въззивния акт и за уважаване на предявения ревандикационен иск.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационното обжалване е аргументирано с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК. Като значими за изхода на делото по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, касаторът е релевирал процесуалноправните въпроси: 1. за пределите на дължимата от съда защита и съдействие на правата на страните, т. е. за пределите на диспозитивното начало в гражданския процес и 2. за пределите на проверката на съда при преценка дали вписаното обстоятелство е несъществуващо или че вписването е недопустимо, както и материалноправните въпроси: 1. за приложното поле на разпоредбата на чл. 493, ал. 2 ГПК /отм./ – приложима ли е по отношение на обстоятелства, които не подлежат на вписване в Търговския регистър и по отношение на обстоятелства, които подлежат на вписване, но не са вписани; 2. за правните последици от заличаването на вписването в Търговския регистър на вливането на едно търговско дружество в друго и 3. за предмета на приватизационната сделка и по-конкретно дали купувачът по такава сделка придобива дялове от капитала на приватизираното дружество или право на собственост върху недвижимите имоти и другите вещни права в имуществото му. Касаторът поддържа, че поставените от него въпроси са решени в противоречие с практиката на Върховен касационен съд, като се позовава на разрешенията, дадени в т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 06.12.2002 г. на ОСГК на ВКС, както и на решения на отделни състави на ВКС.
Ответникът – „Л.” ООД, гр. Л. – моли да не се допуска касационно обжалване на въззивното решение, респ. касационната жалба да бъде оставена без уважение като неоснователна по съображения, развити в писмен отговор от 01.03.2010 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283, ал.1 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да остави в сила първоинстанционното решение по гр. д. № 455/2007 г. на Л. районен съд, с което е отхвърлен предявеният от “К. Т.” ООД срещу “Л.” ООД ревандикационнен иск, въззивният съд, при новото разглеждане на делото по реда на чл. 218з ГПК /отм./ е приел, че ищецът не е активно легитимиран по него, тъй като не е собственик на процесните недвижими имоти. Изводът, че правото на собственост върху спорните имоти не е преминало в патримониума на ищеца “К. Т.” ООД, гр. София е обоснован, от една страна, с нищожността на договора от 21.03.2002 г., с който “С. И.” АД е продал на “П. груп” ООД, гр. София търговското си предприятие, произтичаща от заобикалянето на чл. 25, ал. 3, т. 4 и § 10, ал. 1 ЗППДОП /отм./, а от друга страна – с факта, че към посочената дата продавачът “С. И.” АД /впоследствие “Л.” АД/ не е придобил собствеността върху процесните имоти, тъй като не е бил изплатил изцяло цената по приватизационния договор от 01.12.1998 г., с който е закупил 60% от дяловете на “Л.” ЕООД. Аргумент за това, че продавачът по договора от 21.03.2002 г. не е бил собственик на търговското предприятие на “Л.” ООД, като част от търговското предприятие на “Л.” АД след вливането на първото дружество в него, е приетото от въззивния съд на основание чл. 493, ал. 2 ГПК /отм./ обратно действие на заличаването на вписването на вливането на “Л.” ООД в “С. И.” АД по отношение на купувача “П. груп” ООД предвид недобросъвестността на същия по смисъла на посочената разпоредба, счетена за доказана от показанията на разпитаната в първоинстанционното производство свидетелка Боянова.
С оглед мотивите на атакуваното решение, настоящият състав намира, че същото не следва да бъде допуснато до касационно разглеждане.
Преди всичко, следва да се отбележи, че част от поставените от касатора въпроси не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК да са значими за конкретното дело, т. е. именно тяхното решаване да е обусловило изхода на спора. Такива са процесуалноправният въпрос за пределите на проверката на съда при преценката дали вписаното обстоятелство е несъществуващо или че вписването е недопустимо и материалноправният въпрос за предмета на приватизационната сделка по чл. 1, ал. 3, т. 1 ЗППДОП /отм./ и в частност – дали купувачът по тази сделка придобива дялове от капитала на приватизираното дружество или право на собственост върху недвижимите имоти и другите вещи от имуществото му.
По отношение на посочения процесуалноправен въпрос атакуваното решение изобщо не съдържа произнасяне. Въззивният съд не е обсъждал законосъобразността на решението на Общото събрание на съдружниците в “Л.” ООД от 04.10.1999 г. за вливане на дружеството в “С. И.” АД с оглед липсата на решение на Общински съвет – Л. като един от съдружниците и не е преценявал дали това е опорочило вливането, в какъвто смисъл неоснователно се твърди от касатора. В мотивите на своя акт решаващият състав само е цитирал влязлото в сила решение по гр. д. № 113/202 г. на Монтански окръжен съд, с което по реда на чл. 431, ал. 2 ГПК /отм./ е признато за установено, че вписаното вливане на “Л.” ООД в “С. И.” АД е недопустимо поради несъществуване на вписаното обстоятелство – липса на решение на ОС на съдружниците в “Л.” ООД за вливане поради непроведено Общо събрание от 20.09.1999 г. и поради липса на решение на Общински съвет – Л.. Ц. на диспозитива на влязлото в сила решение не представлява произнасяне по поставения от касатора въпрос и следователно не може да обоснове значимост на същия за делото.
По отношение на материалноправния въпрос: Неоснователно е твърдението на касатора, че в обжалваното решение съдът е счел за предмет на приватизационния договор правото на собственост върху процесните недвижими имоти. Макар и с известна непрецизност на изказа, решаващият състав изрично е посочил, че предмет на сделката са именно закупените 60% дялове от капитала, а не спорните имоти. Отделно от това, въззивният съд е приел, че “П. груп” ООД /праводател на ищеца “К. Т.” ООД/ не е бил собственик на процесните недвижими имоти към датата на сключване на договора от 21.03.2002 г. на две самостоятелни основания – от една страна, поради нищожността на този договор, предвид сключването му при заобикаляне на закона и от друга страна – поради факта, че продавачът по него “С. И.” АД не е бил изплатил цялата цена по приватизационната сделка от 01.12.1998 г. за закупуване на 60% от дяловете на “Л.” ЕООД и поради това не е станал собственик на същите към датата на сключване на договора от 21 03.2002 г. Следователно, решаването на материалноправния въпрос – доколко изплащането на цената на приватизираните дялове от капитала на “Л.” ЕООД рефлектира върху придобиването на правото на собственост върху включените в имуществото на приватизираното дружество имоти – не е единственият мотив за отхвърляне на предявения ревандикационен иск. Конкретното дело би имало същия изход и при произнасяне по този въпрос в смисъл, различен от този в атакуваното решение. С оглед на това, посоченият въпрос не може да бъде определен като значим за делото по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което отпада необходимостта и от преценка относно наличието на поддържаното по отношение на него основание по чл. 280, ал.1, т. 2 ГПК.
Независимо, че за всички останали въпроси общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК е осъществена, касационното обжалване не може да бъде допуснато, тъй като не са налице допълнителните изисквания, специфични за основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, с които касаторът е обосновал допускането на касационния контрол.
На първо място, неоснователно е твърдението, че поставеният процесуалноправен въпрос за пределите на дължимата от съда защита и съдействие е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в представените четири решения. При постановяване на въззивния акт не е допуснато нарушение на диспозитивното начало на гражданския процес и не е налице произнасяне по въпрос, който не е изрично поставен от ответника по иска, в какъвто смисъл е твърдението на касатора. Наистина, в първоначално заявеното становище по предявения иск от 25.09.2007 г. ответното дружество “Л.” ООД е направило възражение за нищожност на договора за продажба на търговско предприятие от 21.03.2002 г. поради противоречие със закона. Впоследствие обаче, в депозираната по делото писмена защита, а така също в отговора на въззивната жалба и в писмената защита в първото въззивно производство е направено изрично възражение за нищожност на процесния договор и поради заобикаляне на закона. Следователно, посоченото възражение е надлежно въведено като част от предмета на делото и поради това произнасянето по него не е в нарушение на принципа за диспозитивност на процеса.
Не е налице противоречие с практиката на ВКС и по материалноправния въпрос за приложното поле на разпоредбата на чл. 493, ал. 2 ГПК /отм./. Неоснователно е поддържаното в тази насока от страна на касатора, че въззивният съд е приложил посочената разпоредба по отношение на обстоятелство /решението на Общински съвет – Л./, което не подлежи на вписване. Действително, приложимостта на чл. 493, ал. 2 ГПК /отм./ е обоснована с факта, че страните по договора от 21.03.2002 г. – “С. И.” АД и “П. груп” ООД /праводател на ищеца/, а така също и самият ищец “К. Т.” ООД, са недобросъвестни лица, тъй като същите, чрез своите управители, респ. членове на управителни органи, са знаели за липсата на надлежно решение на Общински съвет – Л. за осъщественото вливане на “Л.” ООД в “С. И.” АД. Обратното действие на вписването, което е прието от въззивния съд, се отнася обаче за вписването на самото вливане, т. е. за обстоятелство, което съгласно закона подлежи на вписване. Наличието или липсата на взето от единия от съдружниците във влялото се дружество “Л.” ООД /Община Л./ решение за вливане е факт, който е от значение при преценката за недобросъвестност, като предпоставка за приложимостта на цитираната норма, а не е самото обстоятелство, по отношение на което тя се прилага. Ето защо, твърдението на касатора за противоречие на въззивното решение със задължителните указания по т. ІІІ от Тълкувателно решение № 1 от 06.12.2002 г. на ОСГК на ВКС е неоснователно.
На последно място, не може да се счете, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС и по въпроса за последиците от заличаването на вписването в Търговския регистър на вливането на “Л.” ООД в “С. И.” АД. Този въпрос е обоснован с твърдението на касатора за разпростиране силата на пресъдено нещо на решението от 02.12.2002 г., постановено от Търговския арбитражен съд при Националната юридическа фондация, с което е признато за установено в отношенията между “Л.” АД и “П. груп” ООД, че договорът от 21.03.2002 г. е действителен, и по отношение на ответника “Л.” ООД в качеството му на правоприемник на “Л.” АД след заличаване вписването на вливането на “Л.” ООД в последното. Неоснователно е поддържаното становище, че след вписване на заличаване на вливането търговското дружество, което възстановява самостоятелното си правно-организационно съществуване, е правоприемник на приемащото дружество за всички онези правни и фактически действия и събития, които са се осъществили по време на общото им съществуване. Подобен извод не се съдържа в практиката, на която касаторът се позовава в тази връзка – решение № 212 от 21.03.2006 г. по т. д. № 778/2005 г. на ВКС, ІІ т. о. В това решение е посочено, че последиците от извършеното вливане /придобити права, задължения, фактически състояния, встъпване във висящи производства/ не могат да бъдат заличени по право след заличаване на вливането от Търговския регистър, което налага да бъдат взети съответни решения за счетоводно отчитане на извършеното заличаване. С тези аргументи съдът е приел, че атакуваните по реда на чл. 74 ТЗ и чл. 431, ал. 2 ГПК /отм./ решения на Общото събрание на търговското дружество не са незаконосъобразни или нищожни. С оглед мотивите на цитираното решение, не може да се счете, че е налице противоречиво произнасяне по поставения въпрос за последиците от заличаване вписването на вливането на едно търговско дружество в друго. Освен това, незачитането на силата на пресъдено нещо на решението от 02.12.2002г., е резултат не само от приетата от въззивния съд липса на правоприемство между “Л.” АД и “Л.” ООД /след заличаване вписването на вливането/, а и с оглед факта, че решението на арбитражния съд е влязло в сила на 02.12.2002 г., т. е. след влизане в сила на решението за заличаване вписването на вливането и възстановяване вписването на влятото дружество /16.10.2002 г./, поради което, дори и при наличието на правоприемство, възстановеното дружество не може да бъде обхванато от силата на пресъдено нещо на постановеното по-късно арбитражно решение.
С оглед всички изложени съображения, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационния контрол на атакуваното въззивно решение.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение от 23.11.2009 г. по в. гр. д. № 373/2009 г. на Монтански окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: