О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 617
гр.София, 14.09.2009 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия 2 – ро отделение в закрито заседание на девети септември две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
секретар
с участието на прокурора
изслуша докладваното от
председателя /съдията/ ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело № 341/2009 година
Производството е по чл. 288 във вр.с чл.280 ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. А. Д. от гр. П. подадена чрез процесуалния му представител адвокат Г. Босев от АК – Пловдив срещу решението на Пловдивския апелативен съд № 714/05.01.2009 год. постановено по в.гр.д. № 1046/2008 год. в частта, с която е оставено в сила първоинстанционното решение на Пловдивския окръжен съд № 1271/18.07.2008 год. по гр.д. № 215/2008 год. в частта му, с която е отхвърлен предявеният от ищеца – касатор срещу ЗПАД „Д” гр. С. иск по чл.226 от Кодекса за застраховането за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над присъдените 40000 лева до предявения размер от 160 000 лева. Ищецът е баща на починалия В. Д. при ПТП на 13.03.2007 год., причинено виновно от лицето Х. И. Д. от гр. П. управлявал л.а. „Ш” с ДК № Р* застрахован по риска „гражданска отговорност” при ответника.
Жалбоподателят излага доводи за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Посочва, че апелативният съд неправилно е приложил разпоредбата на чл.52 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, като същият е занижен и несправедливо определен с оглед данните по делото и практиката на съдилищата и на ВКС. Изтъква още, че не са обсъдени в цялост събраните по делото доказателства, както и обстоятелствата, че починалият е млад мъж, единствен син на ищеца, от чиито грижи той е лишен за в бъдеще и чиято загуба той е преживял изключително тежко.
В допълнително изложение жалбоподателят сочи основания за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1, 2 и 3 ГПК, като излага становище, че апелативният съд се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос свързан с приложението на чл.52 ЗЗД, който е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван е противоречиво от съдилищата и е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, позовавайки се на приложените съдебни решения както следва: р. № 241/20.05.2008 г. по д. № 152/2008 год. на ВКС – І г.о., р. № 170/17.03.2008 год. по т.д. № 760/2007 год. на ВКС – ТК, р. от 14.04.2008 год. по гр.д. № 666/2007 год. на ОС –Кюстендил и р. № 713/09.12.2008 год. по гр.д. № 899/2008 год. на Пловдивския апелативен съд за което липсват данни, че е влязло в законна сила.
Ответникът по касационната жалба „Д” АД гр. С. поддържа становище, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване, а по същество направените оплаквания са неоснователни.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и след проверка на данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност, настоящият съдебен състав счита, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване.
Преценката се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения с оглед критериите предвидени в чл.280 ал.1 ГПК представляващи произнасяне от страна на въззивния съд по материалноправен или процесуален въпрос, който е от особено важно значение за крайния изход на спора и е решен в противоречие с практиката на ВКС; решаван е противоречиво от съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Значението на поставения въпрос се определя от правните изводи на съда по същество досежно съобразяването с практиката и закона, а не до преценката на приетата по делото фактическа обстановка.
Видно от данните по делото, с въззивното решение в обжалваната му част е оставено в сила първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният от ищеца – касатор иск по чл.226, ал.1 ТЗ за разликата над присъденото обезщетение за неимуществени вреди в размер на 40000 лева до пълния му предявен размер от 160 000 лева. Въз основа на извършена цялостна преценка на релевантните за спора факти и обстоятелства съдът е приел, че ответното дружество в качеството си на застраховател по сключен договор за застраховка „гражданска отговорност” дължи обезщетение за вредите, причинени на ищеца от смъртта на сина му, настъпила в резултат на ПТП станало на 13.03.2007 год. по вина на водача на автомобила, в който е пътувал пострадалия. Прието е също, че определеното по справедливост обезщетение за болките и страданията, които е претърпял ищеца от загубата на единствения си син възлиза на сумата 40000 лева. При определянето на конкретния размер съдът е взел предвид редица обстоятелства – близката родствена връзка между загиналия и неговия баща, възрастта на сина, който към момента на ПТП е бил на 30 ненавършени години, съществуващите отношения на привързаност и уважение между двамата и в тази връзка мъката и страданието на родителя преживял смъртта на собствения си син, както и факта, че ищецът е в работоспособна възраст и може сам да се грижи за себе си, а има и дъщеря, която също полага грижи за него.
В случая същественият с оглед изхода на спора материалноправен въпрос, на който се позовава касаторът, е приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди при непозволено увреждане. По отношение на този въпрос, обаче, не е изпълнено нито едно от изискванията визирани в чл.280 ал.1 ГПК. Разликата в присъжданите от съдилищата различни размери на обезщетенията за неимуществени вреди от непозволено увреждане произтича от различните факти специфични за всеки отделен случай, а не от неточното прилагане на закона – чл. 52 ЗЗД, който установява справедливостта като основен критерий за определяне размера на обезщетението за този вид вреди. В този смисъл са указанията дадени в т.11 от Постановление № 4 от 23.12.1968 год. на Пленума на ВС, с които Пловдивският апелативен съд се е съобразил при постановяване на обжалваното решение прилагайки разпоредбата на чл.52 ЗЗД, като е посочил конкретните обстоятелства и значението им за размера на вредите. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне размера на обезщетението при спазване принципа на справедливост е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията за необоснованост и незаконосъобразност представляват основания за отмяна на обжалваното решение поради неговата неправилност съгласно чл.281 ГПК, но не и основание за допускане на касационно обжалване с оглед критериите предвидени в чл.280 ал.1 ГПК.
С оглед на изложеното, обжалваното решение не е в противоречие с посочените от жалбоподателя решения на ВКС, в които размерът на дължимото обезщетение е определен от съда при съобразяване с конкретните факти и обстоятелства, които са специфични по всяко едно от делата. Представените решения на Кюстендилския окръжен съд и на Пловдивския апелативен съд /за което липсват данни, че е влязло в сила/ също не представляват противоречива съдебна практика по поставения материално правен въпрос, тъй като различието в размера на присъдените обезщетения е обусловен от различната фактическа обстановка по всяко едно от конкретните дела. Освен това, видно от приложеното към настоящото дело н.о.х.д. № 2015/2007 год. на Пловдивския окръжен съд /приключило с осъдителна присъда № 211/16.10.2007 год. по отношение на причинителя на ПТП, който е признат за виновен, че по непредпазливост е причинил смъртта на пътувалите заедно с него в автомобила В. Д. и Р. К. /, уваженият граждански иск срещу деликвента за причинени неимуществени вреди на бащата на другия починал при същата катастрофа е в размер на сумата 30000 лева, като е отхвърлен за разликата до 100 000 лева за колкото е бил предявен.
Не е налице твърдяното основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Точното прилагане на закона по смисъла на посочената разпоредба е насочена към противоречива съдебна практика, към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна практика по поставения правен въпрос, който е предмет и на настоящето дело, каквито данни в случая липсват. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществения правен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неясноти в правната норма, какъвто не е настоящия случай.
По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК съставът на Търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд, V граждански състав № 714/05.01.2009 год. постановено по в.гр.д. № 1046/2008 година.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: