О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 618
гр. София, 01.06.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на дванадесети март две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 7331/2014 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на Н. К. Л. срещу решението от 19.12.2013 г. по гр. дело № 3639/2013 г. на Софийски градски съд, АО ІІІ – Г състав.
Ответникът по касация – М., [населено място] не е взел становище.
Софийска градска прокуратура не е взела становище.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение взе предвид следното:
С цитираното въззивно решение състав на Софийски градски съд /СГС/ е потвърдил решение № І -43-115 от 27.09.2010 г. по гр. дело № 27033/2010 г. на Софийски районен съд, първо гражданско отделение, 43 състав, с което са отхвърлени предявените от Н. К. Л. срещу Министерство на отбраната обективно кумулативно съединени искове по чл. 135, т. 2 ЗОВС /отм./ вр. чл. 49 ЗЗД за заплащане на сумата 10000 лв., обезщетение за причинени неимуществени вреди и за сумата 1920 лв., обезщетение за имуществени вреди за периода м. 06. 2004 г. – 12.02.2007 г. и са присъдени в полза на ответника разноски в размер на сумата 578.40 лв. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че с допълнително споразумение към договора за кадрова военна служба, сключено на 14.01.2004 г. ищецът е бил назначен във временен щат № В – 2062 на длъжността „Командир на 2 ПБ В. 001 в състава на Български военен контингент – пехотен батальон”, считано от 15.01.2004 г. до датата на завръщането му в Република България с продължителност до 6 месеца, на 14.02.2004 г. същият е бил освободен от заеманата длъжност, съответно откомандирован от състава на Втори пехотен батальон /2ПБ/ за участие в следвоенно възстановяване и стабилизиране на И.. Съдът е приел освен това, че не е доказано при откомандироването и освобождаването от длъжност на ищеца служителите на ответника да са извършили противоправни действия в резултат, на които да са причинени претендираните неимуществени и имуществени вреди. В мотивите на въззивното решение е изложено, че очертаното от ищеца в исковата молба поведение от страна на служители на ответника не нарушава императивна правна норма. Изложено е още, че не е установено да е съществувало задължение за уведомяване на ищеца, че ще бъде изпратена комисия в базата в И., а по отношение на твърденията, че не е бил своевременно уведомен за предстоящите промени в командването е посочено, че ищецът не е останал неинформиран за откомандироването си, бил е уведомен от пристигналата на място комисия на 15.02.2004 г. Отразено е в мотивите, че не е доказано за ответника да е съществувало задължение да предизвести ищеца за възнамеряваното прекратяване на изпълнението на процесната длъжност. Въззивният съд е приел, че непосочването на причините за издаване на заповедта на министъра на отбраната № КВ – 181 от 15.02.2004 г. сочи единствено, че същата е немотивирана. Развити са още съображения за липсата на доказателства за пряка причинно – следствена връзка между твърдяното незаконосъобразно изменение на правоотношението за носене на кадрова военна служба и немотивирането на съответната заповед от една страна и неблагоприятните изменения в психофизическото състояние на ищеца от друга страна.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпроси, формулирани, както следва: „1) Въззивният съд, като инстанция по съществото на спора, следва ли да подложи на собствен анализ доказателствата, събрани в производството пред първата инстанция, въз основа на които да изгради собствени фактически и правни изводи по предмета на делото?”; „2) Заповедта на Министъра на отбраната за освобождаване от длъжност по чл. 125, т. 2 от ЗОВСРБ и чл. 178 от ПКВС представлява ли индивидуален административен акт и подлежи ли на обжалване, съгласно уредбата на чл. 131 и чл. 132 от ЗОВСРБ /отм./ ?”; „2) Какви са предпоставките за ангажиране на гаранционно – обезпечителната отговорност на ответника по чл. 49 ЗЗД, като юридическо лице, за неизпълнение на задължения, които произтичат от закона?”. По първият от цитираните въпроси не е обосновано допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Касаторът се позовава на т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по т. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, без да посочи в конкретния случай, кои обстоятелства не са обсъдени. Общото твърдение, че не са обсъдени доказателствата не съставлява мотивирано изложение на допълнително основание. Необсъждането на доказателствата се проявява в различни форми, които касаторът трябва да посочи, съответно да разграничи кои конкретно обстоятелства според него не са обсъдени. Мотивирането на изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК изисква страната да посочи необсъдените обстоятелства и тяхната релевантност за изхода на спора. В случая касаторът не е съобразил това изискване. Въззивният съд е развил мотиви, в които е обосновал съображенията, въз основа на които споделя приетите от първоинстанционния съд правни изводи. Така изводите за липсата на задължение за уведомяване на ищеца, че ще бъде изпратена комисия в базата в И., както и за недоказаност на твърдението, че ищеца е останал неинформиран за откомандироването си, също така за липсата на задължение за ответника да го предизвести за прекратяване изпълнението на процесната длъжност, за липсата на причинно – следствена връзка между изменението на правоотношението за носене на кадрова военна служба и неблагоприятните изменения в психофизическото състояние на ищеца са направени въз основа на събраните по делото доказателства. Дали изложеното в мотивите на въззивното решение обсъждане на тези доказателства е обосновано, съответно доколко изводите произтичат от подкрепящите ги конкретни доказателства – писмени и гласни, както и от съдебно – медицинската експертиза и дали фактическите констатации и правни изводи на въззивния съд съвпадат със становището на страната са въпроси, относими към нарушения по чл. 281, т. 3 ГПК, чието обсъждане е относимо към производство по чл. 290 ГПК, реализирането на което се извършва при допускане на касационното обжалване, респективно разглеждането им не може да релевира основания за допускане на касационен контрол. В този смисъл не е налице отклонение от разрешението в цитираното тълкувателно решение на ОСГК на ВКС за съобразяване на изискването въззивният съд да формира собствени мотиви. В случая страната не е обосновала допълнително основание и поради несъпоставянето на разрешенията в тълкувателното решение на ОСГК, с частично цитираните му мотиви и частта от мотивите на въззивното решение, обективираща обсъждане на релевантните за спора обстоятелства. За това следва да се приеме, че по цитирания въпрос не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.
По втория от посочените въпроси не е налице твърдяното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК е налице, когато правен извод /правно разрешение/ на въззивния съд самостоятелно обуславя изхода на спора /в този смисъл са разясненията в ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, т. 1/. В случая посочената от касатора констатация на Софийски градски съд няма такъв характер. Изходът на делото е обусловен от изводи на въззивния съд за липсата на противоправно поведение на лица, на които ответникът е възложил работа във връзка с освобождаването на ищеца от длъжност във временния задграничен щат и откомандироването му от състава на Българския военен контингент в И., както и за липсата на причинно – следствена връзка между изменението на правоотношението за носене на кадрова военна служба и неблагоприятните изменения в здравословното състояние на ищеца. В този смисъл констатацията на въззивния съд за обжалваемост на заповедта по чл. 125, т. 2 от ЗОВСРБ /отм./ не е решаваща за изхода на спора и въпросът във връзка със същата не релевира общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Касаторът не е обосновал и допълнително основание чрез въвеждане на мотивирано изложение относно наличието на съдебна практика, която според него е формирана при неточно приложение на закона или съдебна практика, която не е актуална с оглед промяна на законодателството, респективно при липсата на такава чрез посочване на конкретни разпоредби и обосноваване на съществуващата според касатора непълнота, неяснота или противоречивост в правната уредба, за да се създаде съдебна практика по приложението им /в този смисъл са разясненията в т. 4 на цитираното тълкувателно решение на ОСГКТК на ВКС /. Касаторът не е разграничил основанията по чл. 281, т. 3 ГПК от основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Доводът, че „Неточното тълкуване и прилагане на закона от въззивния съд следва да бъде преодоляно чрез формиране на съдебна практика по повдигнатия въпрос, по който отсъства такава” засяга съдебното производство по настоящата касационна жалба, защото третира неправилни според касатора разрешения във въззивното решение, при това при разглеждането на касационната жалба по същество. Точното прилагане на закона по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се отнася до изменение на задължителна практика или практика по отделни еднородни казуси, в които случаи касаторът трябва да се позове на формираната при неточно приложение на закона съдебна практика, а не на неправилните с оглед становището му изводи на въззивната инстанция. Предвид изложеното и по цитирания въпрос не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.
По третия посочен по – горе въпрос не е налице твърдяното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Касаторът се позовава на ППВС № 9/28.12.1966 г. по гр. д. № 8/1966 г., т. 1. С развитите в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съображения не се обосновава твърдението, че правните разрешения на Софийски градски съд са приети в противоречие с разрешенията в цитираното ППВС. Софийски градски съд не се е отклонил от приетите от Върховния съд разрешения по т. 1 от Постановлението, очертаващи предпоставките, при които възниква отговорността по чл. 49 ЗЗД. Изводите на въззивния съд за недоказаност на тези предпоставки не формират друго тълкуване на разпоредбата по чл. 49 ЗЗД, а напротив съставляват приемане на дадените разяснения в ППВС, защото отхвърлянето на иска произтича от преценката за недоказаността на именно посочените в Постановлението елементи от фактическия състав на нормата. Съображенията на касатора за липсата на самостоятелна преценка на доказателствата по делото и доводите на страните, за неиздирване на приложимите към спорните правоотношения правни норми, за погрешен извод на въззивния съд за неоснователност на исковете са доводи по чл. 281, т. 3 ГПК, с които не се обосновават основания по чл. 280, ал. 1 ГПК и които не се разглеждат в производството по чл. 288 ГПК. Предвид изложеното и по този цитиран по-горе въпрос следва да се приеме, че касаторът не е обосновал основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК.
С оглед на всичко изложено по – горе следва да се приеме, че жалбоподателят не е обосновал приложно поле на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното решение.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 19.12.2013 г. по гр. дело № 3639/2013 г. на Софийски градски съд, АО ІІІ – Г състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: