О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 618
София, 11.07.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осми юни две хиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
разгледа докладваното от съдия Диана Хитова гр.дело N 922/2017 г. и за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 8184/28.12.2016 г. от Б. Г. Б., чрез служебен адвокат М. С. срещу решение № 186/25.11.2016 г. по гр.д. № 515/2016 г. на Апелативен съд-В.. С него е обезсилено решение № 1687/16.10.2015 г. по гр.д. № 695/2015 г. на Окръжен съд-Варна в частта, с която е отхвърлен предявеният от касатора срещу И. Б. Б. и Б. Б. Б. иск с правно основание чл.31 ЗЗД, за унищожаване на договор за дарение, обективиран в нот.акт № 13, т.ХХVІІІ, дело №10136/04.06.1994 г., на недвижим имот, представляващ ? идеална част от апартамент, в [населено място], намиращ се на посочен адрес, подробно описан, състоящ се от 92,22 кв.м., ведно с прилежащо избено помещение, общи части от сградата и право на строеж, поради обстоятелството, че дарителката и наследодателка на касатора Е. Н. Б., не е могла да разбира и ръководи действията си и не е съзнавала последиците на извършената от нея дарствена сделка и е прекратил производството по делото в тази част. В останалата част, с която е отхвърлен предявеният от касатора иск срещу И. Б. Б. и Б. Б. Б. , с правно основание чл.31 ЗЗД, с предмет останалата ? ид.част от процесния апартамент,а касаторът е осъден да заплати по сметка на Окръжен съд-Варна сумата 1 145 лв. разноски за експертизи и 534,29 лв. държавна такса решението е потвърдено. Отменено е и определение № 3760/29.10.2015 г. постановено по първоинстанционното дело, поправено с определение № 3905/13.11.2015 г., с което касаторът е осъден да заплати сумата 150 лв. възнаграждение за процесуален представител, предоставен му с определение № 3276/15.11.2011 г. и определение № 3364/24.11.2011 г. по гр.д.№ 1957/ 2011 г. на Окръжен съд-Варна. Касаторът изрично е посочил, че не обжалва въззивното решение в тази част, а обжалва частта, с която не е уважено искането на адвоката му за увеличаване на възнаграждението.
В касационната жалба се прави оплакване за неправилност на извода, че за касатора липсва правен интерес да предяви иска с предмет ? идеална част от процесния имот, която му е възстановена с влязло в сила решение по гр.д.№ 3983/2001 г. на Районен съд-Варна по предявен от него иск с правно основание чл.30 ЗН и че това обстоятелство не е пречка да иска унищожаване на цялата сделка. Твърди се ,че неправилно е определен началният момент от който започва да тече тригодишната давност по чл.32 ал.2 ЗЗД, а именно от сключването на сделката. Така следвало, че давностният срок е изтекъл, докато наследодателката е била жива, но до края на живота си тя е била в тежко психическо състояние, което не е позволявало да разбира и ръководи постъпките си. Поддържа се , че началният момент за давността при унищожаеми сделки, от които произтича доказателството за недееспособността на лицата, които ги сключват, тече от момента на откриване на това обстоятелство. Касаторът изтъква, че докато майка му е била жива, единствените, които са могли да атакуват сделката са ответниците, но не са имали интереса да го сторят. Самият той не е бил известен за състоянието на дарителката и за сключения договор. Водил е поредица от дела, които са прекъснали давността. Твърди, че ответниците не са били уведомени за съдебното заседание пред въззивния съд, че във въззивния състав е бил включен съдия, който е участвал при разглеждане на жалбата му срещу определение за прекратяване на делото, че неправилно не е присъден хонорар за служебния му защитник, което обжалва в частта, с която не е уважено искането за увеличаването му от 150 лв. на 300 лв.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа основания за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК. Поставя въпроси, с редакционни корекции, както следва:
-1.дали постановено решение по чл.30 ал.1 ЗН за възстановяване на запазена част от наследството в размер на ? идеална част от процесния имот, чрез намаляване на дарение, е пречка за водене на иск с правно основание чл.31 ал.1 ЗЗД, доколкото за ищеца не е налице правен интерес да води дело за същата идеална част, която му е възстановена с решението.
Твърди, че по този въпрос ВКС се е произнесъл с определение по ч.гр.д.№ 5865/2014 г., І г.о., че такъв иск е допустим. Алтернативно поддържа по така поставения въпрос допълнително основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК в хипотезата липса на съдебна практика.Във връзка със същото допълнително основание поставя и всички останали въпроси:
-2. дали при сделка, извършена от дееспособно лице, което не е могло да разбира или да ръководи действията си, когато процесният договор сам по себе си съставлява доказателствен факт за това обстоятелство, началният момент, от който започва да тече давностният срок, е от деня на извършване на сделката.
-3. дали от датата на откриване на наследството започва да тече нова тригодишна давност за наследниците, когато процесният договор сам по себе си съставлява доказателство, че лицето не е могло да разбира свойството и значението на действията си или не започва да тече нова тригодишна давност за наследниците и те могат да упражнят правото си на оспорване в рамките на неизтеклата част от срока за техния наследодател.
-4. дали пребиваването в затвор в чужда държава спира и/или прекъсва давността за завеждане на иск по чл.31 ЗЗД.
-5. дали е налице прекъсване на давността за завеждане на иск по чл.31 ЗЗД, ако преди това ищецът е завел иск по чл.29 ЗЗД, чл.30 ЗН и е подал молба за приемане на наследството под опис.
-6. дали искането за отмяна на присъдени с първоинстанционното решение разноски следва да се направи с молба по чл.248 ГПК за изменение на решението в частта за разноските или следва да се направи директно пред въззивния съд.
Поставят се и процесуалноправните въпроси:
-7. дали може да се приеме, че страната е редовно призована, ако същата е призована на посочения от нея адрес, който е кантората на адвокат, който към момента на призоваването вече не е процесуален представител на страната;
-8. дали съдия, който е част от състава на съда, който един път вече е прекратил производството по делото, може да се произнася по спора след връщането на делото от ВКС и пак да прекратява същото.
В срока за обжалване е постъпила и касационна жалба вх.№ 8185/28.12.2016 г. от касатора лично, приподписана от адв.М. С., съдържаща идентични оплаквания. В изложението към нея се поставят въпросите:
-9. относно допустимостта на иска по чл.31 ЗЗД, когато доказателството за недееспособността произтича от сключения договор.
-10. как следва да реагира въззивен съд, пред който се представят доказателства за нарушение на законите и процесуалните правила, които не позволяват саниране на процесния договор, а изискват обявяването на недействителността му; дали такъв договор е унищожаем и по кой член от ЗЗД или нищожен;
-11. как трябва да реагира въззивния състав, когато пред него са представени убедителни доказателства, че една от причините да са засегнати гаранциите за справедлив процес е това, че първоинстанционният съдия вследствие напредващи заболявания развива множествен когнитивен дефицит и промени в характера и поведението си.
Следва подробен анализ на заболяванията, от които според касатора страда магистратът и на допуснатите от него процесуални нарушения.
-12. законен ли е отказът на въззивния съд да призове ответниците на актуалните им адреси
Счита, че ответниците трябва да бъдат надлежно уведомени на актуалните им адреси.
Ответниците по касационната жалба И. Б. Б. и Б. Б. Б. не изразяват становище.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение , ВКС на РБ, състав ІІІ г.о. констатира следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, с интерес от предприетото процесуално действие, в предвидения от закона срок и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че е сезиран с иск с правно основание чл.31 ЗЗД. С цитирания по-горе договор наследодателката на касатора и негова майка Е. Н. Б. е дарила на ответниците притежаван от нея недвижим имот, апартамент в [населено място], при запазено пожизнено право на ползване. С влязло в сила решение, постановено по гр.д. №3983/2001 г. на Районен съд-Варна е уважен предявен от касатора иск срещу ответниците с правно основание чл.30 ЗН, като дарението е намалено до размер на ? идеална част от имота и така е възстановена неговата запазена част върху наследството. Тази част въззивният съд е приел, че касаторът няма правен интерес да брани с иск по чл.32 ал.1 ЗЗД и че следва за нея да обезсили първоинстанционното решение и да прекрати производството по делото. Намерил е също така за неоснователно възражението на ответниците за наличие на сила на пресъдено нещо, доколкото с влязло в сила решение по гр.д.№ 2863/2001 г. на Районен съд-Варна е отхвърлен предявен срещу тях друг иск – с правно основание чл.29 ЗЗД. Счел е, че искът, предмет на настоящия спор е допустим, независимо от липсата на условието по чл.31 ал.2 ЗЗД, т.е. независимо, че не е било образувано дело за поставяне под запрещение на дарителката. Посочил е, че това обстоятелство е условие за основателност, а не за допустимост на иска, а и че в исковата молба се твърди наличие на втората законова хипотеза- че процесният договор сам по себе си представлява доказателствен факт за твърдяното състояние на дарителката. По делото е изслушана комплексна съдебнопсихиатрична и съдебна психологографическа експертиза, която частично е кредитирана . Прието е, че дарителката е страдала от хипертонична болест ІІІ степен, мозъчно-съдова болест, състояние след исхемичен мозъчен инсулт, десностранна спастична хемипареза, сензорно-моторна афазия, тежка съдова деменция. Подписът, положен в процесния договор, показва наличие на деструктивни и хипертрофирани форми- аграфия, резултат от дегенеративна мозъчна дейност на левия теменен дял на мозъка, състояние което не позволява да се произнасят думи и да се разбира значението им. Това състояние, в съчетание с интелектуални и паметови нарушения, дават основание за извод, че към датата на сделката тя не е била в състояние да разбира свойството и значението на извършеното от нея, отсъствал е нормален мотивационен процес. Поради това въззивният съд е стигнал до извода, че атакуваният договор е унищожаем. Посочил е, че следва да се произнесе и по направеното възражение за изтекла погасителна давност и че в чл.32 ал.2 ЗЗД е определен началният момент, от който започва да тече предвидената от закона тригодишна давност. Приел е, че за този срок намират приложение и общите правила за давностните срокове. Намерил е, че давностният срок започва да тече от извършване на сделката, независимо дали невъзможността на лицето да разбира и ръководи постъпките си не е временна. Приел е също така,че процесната сделка е сключена на 04.06.1994 г. и давността е изтекла на 04.06.1997 г., когато дарителката е била жива, но не е упражнила правото да иска унищожаването й . При смърт на лицето, в чиято полза се допуска унищожаване, това право преминава върху универсалните правоприемници. От датата на откриване на наследството не започва да тече нова давност за наследниците, те могат да упражнят правото в рамките на неизтеклата част от срока за техния наследодател. Намерил е, че възражениията на касатора за спиране и прекъсване на давността са неоснователни. Счел е, че изолацията на касатора в затвор в чужда държава е ирелевантно, че другите предявявани искове не прекъсват давността относно настоящия, още повече, че единият е отхвърлен, а по другия производството е прекратено. Същото е приел и относно подаването на молба за приемане на наследството по опис. При подаване на исковата молба, предмет на настоящия спор, давностният срок вече е изтекъл. По тази причина е направил извод за отхвърляне на иска за ? идеална част от имота. Относно разноските е посочил, че касаторът не е подал молба по чл.248 ГПК пред първоинстанционния съд, с която да оспори правилността на присъждането им. С оглед изхода на делото за неуважаване на въззивната жалба е направил извод,че не може да променя първоинстанционното решение в частта за разноските. По съображения,че редът за заплащане на предоставената правна помощ е уреден в чл.37 и сл. ЗПрП и се осъществява от Националното бюро за правна помощ, а не от бюджета на съда, е отменил определение № 3760/29.10.2015 г.,постановено по въззивното дело.
Относно възнаграждението за служебен адвокат и конкретизирането във въззивната жалба в тази връзка към кой съдебен акт тя следва да се счита за насочена, следва да се посочи следното:
С определение № 3276/15.11.2011 г. в първоинстанционното производство по гр.д.№1957/2011 г. на Окръжен съд-Варна, том 1,стр.80, на касатора е предоставена правна помощ за осъществяване на процесуално представителство по делото. С определение № 3364/ 24.11.2011 г.,стр.86, за негов процесуален представител е назначена адв.Л. И. Р.. Определено й е възнаграждение въз основа на чл.83 ал.3 вр. ал.2 ГПК в размер на сумата 150 лв. Представено е пълномощно, с което адв.Р. е преупълномощила адв.М. С., л.90.
С молба вх.№12230/15.04.2013 г. , том ІІ, л.458, адв. С. е поискала увеличение на определеното й възнаграждение. С определение №1213/22.04.2013 г., л.459, същото е увеличено от 150 лв. на 300 лв.
С определение № 3760/29.10.2015 г. по гр.д.№ 695/2015 г. на Окръжен съд-Варна, л.50, касаторът е осъден да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Окръжен съд-Варна сумата 534,29 лв. и сумата 150 лв. възнаграждение за процесуален представител, предоставен му с определение № 3276/15.11.2011 г. и определение № 3364/24.11.2011 г. по гр.д.№1957/2011 г. на Окръжен съд-Варна. Същото е поправено с определение № 3905/13.11.2015 г., л.75, като е заличен израза „сумата 534,29 лв. в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Окръжен съд-Варна“, което не е обжалвано. Така, както е останал формулиран диспозитивът не е ясно на кого е трябвало касаторът да заплати сумата 150 лв. възнаграждение за процесуален представител.
С молба вх.№32308/28.10.2015 г., л.52, адв.М. С. е поискала да й бъде издаден разходен касов ордер за осъщественото процесуално представителство по делото. С разпореждане №11240/ 29.10.2015 г. е разпоредено да й бъде издаден ордер за сумата 150 лв., съгласно определение № 3364/24.11.2011 г.
С частна въззивна жалба вх.№33860/12.11.2015 г. касаторът е обжалвал определение № 3760/29.10.2015 г. по гр.д.№695/2015 г. на Окръжен съд-Варна и разпореждане от 30.10.2015 г.,каквото не е постановено. Що се касае до разпореждането №11240/ 29.10.2015 г. за издаване на ордер за 150 лв., в него изрично е посочено, че той е за възнаграждението по определение № 3364/24.11.2011 г., а не по определение №1213/22.04.2013 г.
С обжалваното въззивно решение определение № 3760/29.10.2015 г. е отменено. В заключение следва изводът, че липсва ,т.е. изобщо не е постановен съдебен акт , който касаторът обжалва, в смисъла уточнен от него.
ВКС, състав на ІІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение.
С изключение на първия, всички въпроси са формулирани в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Липсва каквато и да било аргументация за обосноваване на това допълнително основание, което е предпоставка за недопускане на касационно обжалване. То е уредено от закона като селективно. За успешната селекция на касационната жалба в настоящото производство, касаторът следва да обоснове общо и допълнително основание. Всички негови оплаквания не са предмет на настоящия стадий на процеса. Те се разглеждат на следващ етап, ако бъде допуснато касационно обжалване.
Във връзка с първия въпрос не е обосновано поддържаното допълнително основание по чл.280 ал.1 т.2 ГПК. Посоченото от касатора определение е влязло в сила и представлява задължителна съдебна практика, като постановено по реда на чл.274 ал.3 ГПК. То не е от категорията съдебна практика и поради това, във връзка с него възможното допълнително основание, ако беше относимо, щеше да е това по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. В определението е разгледан и даден отговор на друг, различен въпрос, което го прави неотносимо към спора. Вероятно становището за неотносимост не е чуждо и на касатора, тъй като поддържа евентуално допълнително основание и по чл.280 ал.1 т.3 ГПК,но не е обосновано наличието му. За пълнота на изложението следва да се каже следното: Възстановяването на запазената част на касатора в процесния имот е пречка той да води иск за унищожаване на разпоредителна сделка , засягаща и тази част, поради липсата на правен интерес. Интерес от предявяване на конститутивен иск е налице когато ищецът твърди, че в негова полза съществува потестативно право, подлежащо на съдебно осъществяване и не разполага с друг път да постигне дължимата правна промяна. В случая желаната правна промяна вече е настъпила с осъществяването на друг факт- получената съдебна защита по друго дело. Включването на дела му от имота в предмета на спора означава да води иска и срещу самия себе си, да предизвиква по този начин промяна в своята правна сфера. Правният институт унищожаване на договор, поради сключването му при наличие на определени от закона пороци, цели елиминиране на неговия увреждащ характер, чрез отпадане с обратна сила на породените права и задължения. След като съответната част от имота е отново притежание на касатора, макар и на друго основание, то тази цел на закона е вече постигната. Претенцията би била допустима за целия имот, ако предшестваше тази за възстановяване на запазената част.
Следващите въпроси от 2 до 5 включително касаят изтеклата погасителна давност, началния момент, от който тя започва да тече , предпоставките за спирането или прекъсването й. По тези въпроси е създадена задължителна съдебна практика по гр.д.№1764/2010 г., ІV г.о.,гр.д.№392/2012 г.,ІV г.о.,гр.д.№252/2015 г., ІІІ г.о. В тези решения е казано, че дори и в случая, когато невъзможността на лицето да разбира и да ръководи действията си не е временна, а се дължи на заболяване, попадащо сред изброените в чл. 146, ал. 1 от Закона за здравето и от това заболяване лицето е страдало преди и след сключване на сделката, но по надлежния ред не е било поставено под запрещение, давностният срок по чл. 32, ал. 2, във вр. с чл. 31, ал. 1 ЗЗД тече от сключване на сделката. Справедлив резултат в много хипотези не може да бъде постигнат без създаване на нарочна законодателна уредба. За разлика от законодателя, който следва да намери начина, по който да защити интересите на лицата, които поради заболяване са неспособни сами да се защитят, съдът може само да прилага вече създадените правни норми, с което гарантира правната сигурност. Налице е и огромна по своя обем задължителна съдебна практика, според която предпоставките за спиране и прекъсване на давността са изчерпателно уредени в чл.115 и чл.116 ЗЗД.Например това са решения по гр.д.№1762/2011 г., ІІІ г.о.,гр.д.895/2010 г.,І г.о., гр.д. №888/2009 г., ІV г.о., гр.д.№334/2012 г., І г.о., гр.д.№112/2008 г.,ІV г.о.,гр.д.№961/2011 г., І г.о.,гр.д.№1010/2010 Г., ІІІ г.о.,гр.д.№1011/2009 г., ІV г.о. и много други. Настоящият състав споделя тази практика и счита,че правните изводи на въззивния съд не се отклоняват от нея.
Шести въпрос е релевантен, но не е обосновано поддържаното допълнително основание.Следва да се отбележи,че е създадена задължителна непротиворечива съдебна практика,според която със сега действащия ГПК-чл.248, съдът по искане на страните може да измени или допълни постановеното решение в частта за разноските.Целта на закона е решението в частта за разноските да не бъде предмет на обжалване.Така е създаден нов процесуален ред за допълване или изменение на решението в посочената част.Едва след произнасянето по искането определението по чл.248 ал.3 ГПК подлежи на обжалване.Решението на въззивния съд не се отклонява от създадената практика.
Относно седми въпрос липсва правен интерес той да бъде поставен от касатора, тъй като е изведен във връзка с призоваването на насрещните страни и допуснати евентуални процесуални нарушения в тази насока. Съгласно чл.26 ал.2 ГПК никой не може да предявява от свое име чужди права пред съд.
Осми въпрос е поставен във връзка с обстоятелството,че един от членовете на състава, разгледал спора във въззивния съд по същество, е участвал и в предходно производство, касаещо произнасяне по допустимостта на предявения иск. Основание за отвод по чл.22 ал.1 т.5 ГПК е налице тогава, когато съдията е участвал при решаване на спора при предишно разглеждане, съпроводено с произнасяне по съществото му. В този смисъл са и определения на ВКС по гр.д.№ 268/2010 г.,І г.о., ч.гр.д.№ 346/2009 г., ІІІ г.о., ч.гр.д.№130/2011 г.,ІІ г.о. и др.Процесуалните действия на въззивния съд не са в противоречие с тях.
Девети въпрос е идентичен по своя характер с първи въпрос, а дванадесети въпрос- със седми.
Следващите два въпроса не са релевантни. За да изпълни приложното поле на чл.280 ал.1 ГПК въпросът трябва да произтича от решаващите изводи, съдържащи се във въззивното решение, а не от проблеми, които касаторът счита за важни, но по които съдът не е формирал мотиви.Оплакванията във връзка с единадесети въпрос са преклудирани, доколкото не са направени в първоинстанционното производство и във въззивната жалба.
Необосноваването на общо основание и допълнително основание ще има за последица недопускането на касационно обжалване.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 186/ 25. 11. 2016 г. по гр.д.№515/2016 г. на Апелативен съд-В..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: