О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 619
гр. София 04.07.2018 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 25 юни през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 4597 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответницата Ш. Ф. Д., чрез адв. С. В. срещу решение № 341/18.09.2017 г. по в.гр.дело № 464/2017 г. на Пазарджишкия окръжен съд, с което е отменено решение от 25.05.2017 г. по гр.дело № 3129/2016 г. на Пазарджишкия районен съд в частта, с която е прието, че ответницата по иска Ш. Ф. Д. дължи солидарно с ответника Б. В. Д. сумата 13 041.88 лв., представляваща левовата равностойност на 6668.21 евро, и вместо това е постановено по иска предявен от Л. С. А. против Б. В. Д. и против Ш. Ф. Д., като е прието за установено по отношение на ответниците, че дължат на ищеца сумата 13 041.94 лв., представляваща левовата равностойност на 6668.21 евро разделно, а не солидарно или всеки един от ответниците дължи на ищеца сумата 6520.94 лв. или по 3334.10 евро и е потвърдено първоинстанционното решение в останалата обжалвана част относно разделната отговорност на ответницата Ш. Ф. Д..
Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставения въпрос в изложението, да се отмени въззивното решение в обжалваната част и се постанови друго, с което предявеният иск с правно основание чл.422,ал.1 ГПК срещу жалбоподателката се отхвърли като неоснователен.
В изложението е формулиран правният въпрос: относно задължението на въззивния съд по чл.12 и чл.235,ал.2 ГПК да прецени всички доказателства и доводите на страните, които са релевантни за спора по вътрешно убеждение, решен в противоречие с практиката на ВКС.Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК.
Ответнкът по касационната жалба Л. С. А., чрез адв.В. К. в писмен отговор е изразил становище за липса на соченото основание за допускане на касационно обжалване по поставения правен въпрос в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Ответникът по касационната жалба Б. В. Д. не е изразил становище.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл.422 ГПК.
Прието е за установено по делото, че на 19. 05. 2008г. между ответниците Б. В. Д. и Ш. Ф. Д. от една страна и [фирма] от друга страна е сключен договор за ипотечен кредит. По силата на този договор ответниците са поели задължението да погасяват кредита на месечни вноски, съгласно погасителен план.
Прието е също за установено, че за периода 01. 05. 2014г. – 30. 06. 2016г. погасяването на месечните вноски не е извършвано от ответниците по иска, а от ищеца Л. С. А..
Въззивният съд е приел, че този извод следва от обясненията на разпитаните по делото свидетели Н. П. С., С. С. Й. и А. С. С.. Приел е, че свидетелите установяват, че ищеца и неговата съпруга преимуществено живеят и работят в [населено място], Г., че това се отнася и за процесния период от време. Посочил е, че свидетелите установяват, че ежемесечно ищеца Л. А. е изпращал пари в България , които са били внасяни от свидетелите, на каса в Б. Д. П.. Парите са били внасяни по банкова сметка на ответника Б. Д. от името на ищеца Л. С. А.. Парите са внасяни за закупуване на жилище. След внасянето вносните бележки са предавани на ищеца.
Преценен е за правилен извода на първоинстанционния съд относно кредитиране обясненията на свидетелите, като на основание чл.172 от ГПК ги е преценявал с оглед на всички събрани по делото доказателства .
Съдът е приел за установено от заключението на приетата и неоспорена от страните съдебно – икономическа експертиза, че погашенията са правени по кредитна сметка № 15546056, която е обслужвала кредита на Б. В. Д., че във всички вносни бележки , с изключение на три от тях, като вносители са посочени разпитаните по делото свидетели и лицето Н. А. А..
Приет е за правилен извода на районния съд, че трите погашения, в които, като вносител по вносните бележки е посочен ответника Б. В. Д. също не са направени от ответника Д.. Изводът е обоснован с установеното обстоятелство от показанията на разпитаните свидетели, че ответниците Д. трайно живеят в чужбина и през процесния период от време не са били в страната. Взет е предвид и представения от ответната страна предварителен договор за продажба на недвижим имот от 15. 05.2009г., в т.3.1. от който договор купувача е поел задължението да погасява месечните вноски по кредита до пълното му изплащане, както и да встъпи в дълга на продавачите към Банката, че това освобождава ответниците по иска и продавачи по предварителния договор от задължението да извършват плащания по кредита. Съдът е съобразил и разпоредбите на чл.77,ал.1 ЗЗД, според които при изпълнение длъжника може да поиска от кредитора разписка. Посочил е, че всички разписки , които установяват плащания по договора за кредит за процесния период от време се намират в държане на ищеца(приложени са като доказателство към исковата молба ). С оглед на това е направил извод, че плащанията по кредита са правени от ищеца.
Прието е, че след като за процесния период от време погасяването на месечните вноски по договора за банков кредит е извършвано от ищеца по делото то ответниците са се обогатили неоснователно, без правно основание, за сметка на обедняването на ищеца. Прието е също, че обогатяването на ответниците е под формата на“спестяване на разходи“ , които ответниците обичайно биха направили, като длъжници по договора за банков кредит, че обедняването на ищеца е под формата на реална загуба на имущество, че обогатяването на ответниците е без правно основание. Съдът е приел, че установено по делото, че между ищеца и ответниците не съществува облигационно правоотношение, по силата на което да е извършено престирането на паричните суми, че съществува причинна връзка между обогатяването и обедняването, тъй като произтичат от един и същи факт-погасяването на месечните вноски по кредита на ответниците .
Приел е, че при неоснователно обогатяване се дължи по –малката сума между обогатяването и обедняването. Преценен е за правилен извода на районния съд, че това представлява сумата по погашенията, които е извършил ищеца за сметка на ответниците по договора за банков кредит на ответниците, за процесния период от време. Прието е, че с тази сума ответниците са се обогатили, а ищеца е обеднял, че това е сумата 13041,88лв., представляваща левовата равностойност на 6668, 21 евро, в която сума се включват и плащанията с посочен вносител по вносните бележки Б. В. Д..
Въззивният съд се е произнесъл по възражението на ответницата Ш. Д. във въззивната жалба, а именно че не може да носи имуществена отговорност нито разделно, нито солидарно с ответника Б. Д., тъй като не е страна по договора за ипотечен кредит от 19. 05.2008г., което е релевирано и в отговора на исковата молба по чл. 131 от ГПК. Произнесъл се е и по възражението във въззивната жалба, че третото лице, което е погасило чуждо задължение, ищецът Л. А., няма вземане към ответниците Д., тъй като не се суброгира в правата на кредитора, [фирма].
Приел , че това възражение е процесуално недопустимо и не следва да се разгледа от въззивната инстанция, като се е позовал на практиката на ВКС, обективирана в т.4 на ТР № 1/2013г.на ОСГТК на ВКС по въпросите на въззивното обжалване, според която възраженията на ответната страна против иска се преклудират с изтичането на срока за отговор и не могат да се правят за първи път пред въззивната инстанция, че единственото изключение е когато поради нарушаване на процесуалните правила страната е била лишена от участие в процеса и по тази причина не е могла да заяви възраженията си пред първата инстанция. Приел е също, че тази хипотеза не е налице в конкретния казус. Изведен е извод, че възражението на ответницата Д. е преклудирано по време, тъй като е направено за първи път пред въззивната инстанция .
Прието е, че по същество възражението е неоснователно.
Прието е също, че в случая правния институт на „суброгацията“ е неприложим, тъй като в исковата молба ищеца не твърди, че встъпва в правата на удовлетворения кредитор и основава иска си на правната норма на чл. 74 от ЗЗД, че ищеца изрично заявява, че е изпълнил чуждото задължение без да има правен интерес, поради което основава иска си на чл. 59 от ЗЗД – неоснователно обогатяване .
Съдът е приел, че института на суброгацията е неприложим, като е взел предвид, че в случаите, когато едно трето лице изпълнява чуждо задължение за него съществуват два правни способа да си върне обратно платеното вместо длъжника. Посочил е, че първият правен способ е регресния( обратния ) иск на третото лице против длъжника, че този иск намира правното си основание в текста на чл. 73 от ЗЗД. Прието е, че при този иск законът не се интересува защо плаща длъжника, че това зависи от вътрешните отношения между третото лице и длъжника.
Приел е, че е възможно длъжника да е изпълнил чуждото задължение без да има правен интерес от изпълнението, че в този случай третото лице има право на обратен иск против длъжника, че това е иска за неоснователното обогатяване или воденето на чужда работа без пълномощие.
Посочил е, че е възможно изпълнението да е извършено с дарствено намерение от страна на третото лице, че в този случай длъжника няма право на обратен иск против третото лице. Според възивния съд в случаите, когато третото лице няма право на регресен иск против длъжника, то няма право и на суброгационен иск, че правото на суброгационен иск възниква само когато третото лице, което е изпълнило чуждото задължение има право на регресен (обратен ) иск против длъжника. Съдът е приел, че това не е достатъчно, че трябва третото лице, което има право на регресен иск против длъжника да е изпълнило задължението при наличието на „правен интерес“. Приел е, че при липса на правен интерес суброгационния иск не е допустим, макар третото лице да има право на обратен иск. Прието е, че предпоставките са две-право на обратен (регресен иск )против длъжника и правен интерес от изпълнението на чуждото задължение.
Съдът е приел, че в исковата молба ищеца признава обстоятелството, че е изпълнил чуждото задължение без да има правен интерес от това изпълнение, поради което дори да има правото на обратен иск против длъжника за неоснователно обогатяване( на основание чл. 73 от ЗЗД във връзка с чл. 59 от ЗЗД) той няма право на суброгационен иск по чл. 74 от ЗЗД.
Въззивният съд е преценил за неправилен извода на районния съд за това, че ответниците при предявен от третото лице иск за неоснователно обогатяванепо чл. 59 от ЗЗД носят солидарна отговорност на основание чл. 32 ал.2 от СК .
Позовал се е на чл. 121 ал.1 ЗЗД, според който солидарната отговорност възниква по силата на закона или когато е уговорена от страните. Прието е за безспорно по делото, че солидарна отговорност е възникнала между [фирма] и ответниците по иска, че основанието на тази отговорност е както договорна, така и законова. Посочил е, че солидарната отговорност е уговорена от страните в т. 11 на договора за ипотечен кредит от 19. 05.2008г., според който съпругата отговаря солидарно с кредитополучателя, както по силата на чл. 25 ал. 2 от СК /отм./,така и по силата на учредената договорна ипотека с недвижим имот СИО, че по тази причина договора е подписан и от съпругата на кредитополучателя, в качеството й на солидарен длъжник.
Според въззивния съд за да възникне солидарна отговорност между третото лице и длъжниците по договора за ипотечен кредит трябва да е налице изискването на чл.121 ал. 1 от ЗЗД – солидарната отговорност трябва или да произтича от закона или да е уговорена от страните. Приел е, че нито една от двете хипотези не е налице. Приел е също за установено по делото, че страните не се познават и не са поддържали никакви отношения помежду си, че длъжниците по договора за банков кредит биха отговаряли солидарно спрямо ищеца само при положение, че третото лице се суброгира в правата на удовлетворение кредитор, че в този случай, тъй като длъжниците отговарят спрямо кредитора солидарно те ще отговарят солидарно и спрямо третото лице. Прието е, че такава възможност за ищеца не съществува, тъй като той няма право на суброгационен иск ( изпълнението е извършено при липсата на правен интерес). Формиран е извод, че ответниците носят спрямо ищеца разделна отговорност.
Съдът е взел предвид практиката на ВКС, изразена в решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК, според която няма законова пречка при положение, че страната е поискала солидарно осъждане, съдът да постанови разделно такова, като разпредели отговорността на длъжниците според доказателствата по делото. Посочил е, че в този случай искането за солидарно осъждане следва да се отхвърли, като се постанови разделна отговорност. Прието е, че след като съдът е сезиран с нещо повече от действително дължимото той е в правото си да се произнесе и за по – малкото .
Приел е, че следва да се ревизира решението на районния съд в частта относно солидарната отговорност, като се приеме за установено, че отговорността на ответниците е разделна, а не солидарна, че на основание чл. 127 ал. 1 от ЗЗД отговорността на длъжниците е по равно, тъй като друго не следва от вътрешните им отношения .
По правния въпрос:
Съдът намира, че в случая са приложими разпоредбите на чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК в редакцията на текстовете до изменението със ЗИДГПК обн.в Д.в.бр.86/2017 г. на осн. пар.74 от ПЗР ЗИДГПК.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по поставения въпрос в изложението.
С решение № 27/02.02.2015 г. по гр.дело № 4265/2014 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК е възприета практиката на ВКС, според която съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, други за неустановени. Тази преценка на съда произтича от изискването на чл.12 ГПК и чл.235 ГПК.
Правният въпрос въззивния съд е разрешил в съответствие с тази практика на ВКС. С обжалваното решение съдът е преценил всички събрани доказателства по делото, относими към правния спор и въз основа на тази преценка е формирал фактически и правни изводи по предмета на спора. Обсъдени са и всички доводи на страните от значение за решението по делото, съответно и доводите на ответницата Ш. Д., въведени с въззивната жалба – възражението, че Д. не може да носи имуществена отговорност нито разделно, нито солидарно с ответника Б. Д., тъй като не е страна по договора за ипотечен кредит от 19.05.2008 г., както и по възражението, че ищеца, като трето лице, погасило чуждо задължение няма вземане към ответниците Д., тъй като не се суброгира в правата на кредитора [фирма]. По тези възражения съдът е изложил мотиви в обжалваното решение. Следователно не се установява соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос.
Съдът не обсъжда цитираното от жалбоподателката решение № 9/25.03.2014 г. по гр.дело № 3700/2013 г. на ВКС, I г.о., по чл.290 ГПК, тъй като със същото е разрешен правен въпрос, различен от поставения. С решението съдът се е произнесъл по въпроса: какъв е характера на процесните реални части от имот/и/, предоставени като обезщетение срещу отчужден/и/ имот/и/ по З. в терен за задоволяване на здравни и курортни нужди в местностите „М. а.”(„О. а.”) и „К. т.” сега местност „Т.”-В.?
С оглед изхода на делото на основание чл.81 ГПК и чл.78,ал.3 ГПК в полза на ответника по жалбата Л. А. следва да се присъдят направените разноски в размер на 500 лв. за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 341/18.09.2017 г. по в.гр.дело № 464/2017 г. на Пазарджишкия окръжен съд по касационна жалба вх. № 9057/05.10.2017 г. подадена от ответницата Ш. Ф. Д., [населено място], [улица],ет.1,чрез адв.С. В..
Осъжда Ш. Ф. Д., ЕГН [ЕГН] [населено място], [улица],ет.1 да заплати на Л. С. А., [населено място], [улица], ет.2,ап.22 сумата 500 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: