6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 619
гр. София, 05.07.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на шести юни през две хиляди и шестнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова т.д.№3477 по описа за 2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], срещу решение №170 от 12.06.2015г. по в.т.д. №138/2015г. на Варненски апелативен съд. С него е потвърдено решение №1147/03.12.2014г. по т.д. №2018/2013г. на Варненски окръжен съд, ТО, с което са отхвърлени предявените от [фирма], [населено място], срещу [фирма], [населено място], искове с правно основание чл.79 вр. чл.82 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата от 60 000 лева, претендирана като обезщетение за претърпени вреди вследствие на едностранно противоправно прекратяване от страна на ответника на договор за наем от 21.03.2009г. за временно и възмездно ползване на водностопанско съоръжение на територията на [населено място], [община] и съставляваща платена въз основа на сключено с [фирма] въз основа на извънсъдебно споразумение от 25.06.2012г. неустойка и сумата от 62 337 лева, претендирана като пропусната полза вследствие прекратяването на договора и представляваща стойността на животновъдния материал, с който язовирът на 27.07.2009г. и 04.08.2009г. е бил зарибен /10 000 бр. едногодишен шаран с тегло от 0.05 гр. и 2 000 бр. едногодишен шаран с тегло от 0.250 гр./ и която би била реализирана при продажбата му към 04.05.2012г., ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковата молба до окончателното заплащане на сумата, като неоснователни. В касационната жалба се сочи, че решението е недопустимо, тъй като дадената от първата и въззивната инстанция правна квалификация на иска за заплащане на сумата от 62 337 лева, съставляваща стойността на рибата – плод на зарибяването, извършено през 2009г., е неправилна, като е прието, че същата е претендирана като пропусната полза вследствие на прекратяването на договора, а не както е изложено още в исковата молба, че сумата се претендира като имуществена облага получена от ответното дружество, което дължи нейното връщане поради отпадане на основанието. Също така касаторът поддържа, че решението е необосновано, тъй като не е обсъдено нито едно от допуснатите и събрани по делото доказателства относно извършеното от него зарибяване на язовира.
Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по обуславящия процесуалноправен въпрос за правомощията на въззивния съд при постановяване на решение по нередовна искова молба поради противоречие между обстоятелствената й част и петутима, в противоречие със задължителните разяснения в т.4 на ТР№1 от 17.07.2001г. на ОСГК на ВКС, както и със задължителната практика, обективирана в решение №120/05.10.2011г. по т.д. №820/2010г. на ВКС, ТО, І отд. и решение №317/27.06.2012г. по т.д. №117/2012г. на ВКС, ТО, І отд. Посочва също, че поставеният правен въпрос е решаван противоречиво от съдилищата, като се позовава на решение от 18.06.2010г. по т.д. №239/2009г. на Габровски окръжен съд и решение от 21.06.2012г. по т.д. №521/2012г. на Пловдивски апелативен съд, в които счита, че е дадена различна правна квалификация на искове за обезщетение от неправомерно прекратяване на наемни правоотношения.
Ответникът [фирма] счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Поддържа, че предявеният иск е правилно квалифициран от двете инстанции, както и че съдът е приложил точно закона и е подложил на обстоен анализ всички приложени доказателства. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че по силата на договор за наем от 21.03.2009г., със срок на действие 10 години, [фирма] е предоставило на ищцовото дружество за временно и възмездно ползване водностопанско съоръжение в качеството му на рибностопански обект – язовир „Комарево – Храброво”, разположен на територията на [населено място], [община], с цел извършване на рибностопанска дейност /аквакултури/. С писмо от 04.04.2012г. [фирма], клон Черно море, уведомило наемателя – ищец, че едностранно и предсрочно прекратява договора за наем на основание раздел 5, чл.31 т.3 с изтичането на тридесетдневен срок от получаване на предизвестието. Въззивният съд е счел за неоснователни доводите на ищеца за нищожност на клаузата на чл.31 т.3 от договора за наем поради противоречието й със закона и основния принцип за добросъвестност в правото. Изтъкнал е, че липсват пречки за прекратяване чрез предизвестие на срочен договор за наем, при условие, че тази възможност е изрично уговорена в договора. Приел е, че процесният договор за наем с това си съдържание е задължителен за страните и като такъв – надлежно прекратен на 04.05.2012г., с изтичане на едномесечното предизвестие съгласно чл.31 т.3 от него. Изложил е съображения, че преустановяването на договорната обвързаност при предвидена в договора възможност за това, не представлява неизпълнение на същия, поради което прекратилата договора страна не носи отговорност за неизпълнение, водеща до присъждане на обезщетение в размер на претърпяната загуба и пропуснатата полза.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Според задължителните за съдилищата в страната указания в т.1 на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваният съдебен акт на въззивния съд да е недопустим, като преценката за допустимост се извършва с произнасяне по същество на подадената касационна жалба.
В настоящата хипотеза не е налице такава вероятност за недопустимост на въззивното решение на Варненски апелативен съд. Правната квалификация на всеки иск е свързана с допустимостта на постановеното по него решение само когато с последното решаващият съд е нарушил принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, произнасяйки се извън определения от страните по спора предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца защита. В своята задължителна /Решение №103 от 20.06.2013г. по т. д. № 850/2012 г. на I т.о.; Решение №431 от 20.12.2011г. по гр. д. №455/2011г. на III г.о.; Решение № 329 от 20.12.2011г. по гр.д. №1789/2010г. на III г.о.; Решение №375 от 26.10.2011г. по гр. д. №931/2009г. на IV г.о.; Решение №226 от 03.08.2011г. по гр. д. №1470/2011г. на III г.о.; Решение №138 от 25.03.2011г. по гр. д. №1127/2010г. на IV г.о.; Решение №124 от 24.03.2011г. по гр. д. №822/2010г. на IV г.о.; Решение №439 от 23.07.2010г. по гр.д. №476/2009г. на IV г. о.; Решение №75 от 28.05.2010г. по т. д. № 923/2009г. на II т. о.; Решение №398 от 25.05.2010г. по гр. д. № 738/2009г. на IV г.о.; Решение №45 от 20.04.2010г. по т.д.№516/2009г. на II т.о.; Решение №306 от 01.04.2010г. по гр.д.№4715/2008г. на II г.о. и Решение №673 от 29.09.2009г. по гр.д.№2868/2008г. на III г. о.,/ и константна практика ВКС и ВС последователно са се придържали към становището, че за да определи действителното основание на спорното материално право, съдът следва да изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита. В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес съдът трябва да разреши правния спор съобразно действителната правна квалификация на предявения иск, след като обсъди релевантните за спора факти, доказателствата по делото и становищата на страните и приложи съответния материален закон.
Произнасянето на въззивния съд е изцяло в съответствие с тази практика. В определението по чл.267 ал.1 от ГПК въззивният съд е изразил становище по направените във въззивната жалба оплаквания за неправилна квалификация на предявения иск за сумата от 62 337 лева, съставляваща стойността на рибата – плод на зарибяването извършено през 2009г. в отдадения под наем язовир, осъществено на отпаднало правно основание и съответно за недопустимост на постановеното въззивно решение в частта по този иск. Въззивният съд правилно и в съответствие със задължителните указания в т.4 на ТР№1 от 17.07.2001г. на ОСГК на ВКС е отбелязъл, че при неправилна квалификация на исковата претенция от първоинстанционния съд, за въззивната инстанция би се породило задължение да даде правилната правна квалификация на иска и съответно да даде възможност на страните да съобразят процесуалното си поведение с нея, респективно – да направят нови искания. Поради това съдът е извършил предварителна изрична проверка на дадената от Варненски окръжен съд квалификация на иска, но е констатирал, че тя е правилна. Посочил е, че въпреки противоречието между изложените в обстоятелствената част на исковата молба твърдения за загуби от едностранното и предсрочно прекратяване на договора за наем и същевременно определеното от ищеца основание на иска като такъв по чл.55 от ЗЗД с твърдение за неоснователно обогатяване, правната квалификация следва да бъде определена от съда като такава по чл.82 вр. чл.79 от ЗЗД. Поради фактическа грешка неправилно е посочено и и основанието по чл.240 от ЗЗД, но същото изобщо не е обсъждано нито в определението по чл.267 ал.1 от ГПК, нито във въззивното решение. Този извод на въззивния съд изцяло съответства и на извършеното в първоинстанционното производство с молбата от 26.11.2013г. уточнение на иска, съгласно което ищецът е посочил, че не претендира връщане на направените от него разходи, а стойността, на която рибата би била реализирана при продажбата й към момента на прекратяване на договора за наем – 04.05.2012г. Това уточнение изключва възможността искът да бъде квалифициран като такъв по чл.55 ал.1 пр.3 от ЗЗД, тъй като с него ищецът може да претендира само връщане на престацията, която е предал на насрещната страна по силата на отпадналото правно основание, а не и увеличената стойност на имуществото на насрещната страна, вследствие извършени от ищеца разходи .
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
На ответника по жалбата не следва да бъдат присъждани разноски за адвокатско възнаграждение въпреки направеното искане, тъй като не са представени доказателства за заплащането на адвокатското възнаграждение по банков път.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №170 от 12.06.2015г. по в.т.д. №138/2015г. на Варненски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.